Кейт Блюет е журналист и продуцент. Преди години тя снима

...
Кейт Блюет е журналист и продуцент. Преди години тя снима
Коментари Харесай

Кейт Блюет, журналист: Децата с увреждания в България са все така без глас

Кейт Блюет е публицист и продуцент. Преди години тя снима кино лентата " Изоставените деца ", който разкри ужасните условия, при които живееха настанените в дома в село Могилино. След този филм стана явно какъв брой остра е нуждата от промяна на системата. Блюет се върна в България като част от екипа на Интернационала за правата на хората с увреждания (ИПХУ). Тази основана в Съединени американски щати, само че с европейски бюра (едното от тях е в Сърбия) организация предходната седмица показа собствен отчет за положението на институциите, в които се настаняват деца с увреждания.

" Дневник " разговоря с Блюет в навечерието на премиерата на новия ѝ филм " Скритите деца на България ", излъчен в петък вечер по Би Би Си. Той е сниман при новата обиколка из институциите в България.

Какво ви накара още веднъж да се върнете в България и да обиколите местата, в които се настаняват деца с увреждания?

- Интернационалът за правата на хората с увреждания (Disability Rights International) - основана във Вашингтон правозащитна организация, се свърза с мен. Те бяха решили да вършат изчерпателен разбор в груповите домове в България - институциите, които бяха издигнати след началото на така наречен деинституционализация. Бях поканена, с цел да бъде изработен филм, който да покаже какви са актуалните условия в тези домове. Бях доста въодушевена да вземам участие в сходен план. Първият филм - " Изоставените деца ", който излезе през 2007 година, е все по този начин непосредствен до сърцето ми и също така за мен е значимо да проследя какво се е случило с децата и младежите от този филм.
В изявление за в. " Капитал " през 2007 година казвате, че най-притеснителният аспект от живота на децата, настанени в институции у нас, е, че към тях се отнасят все едно нямат права. Как намирате ситуацията в този момент - това трансформирало ли се е и по какъв метод?

- Правата на децата към момента са пренебрегнати. Те нямат съвсем никакъв избор за нито един аспект от живота им - къде тъкмо в системата да бъдат настанени - тях просто ги " изпращат ", дали да вървят на учебно заведение или не. Дори за обикновени неща от всекидневието им като храна, дневен режим, с кого ще са в една стая... Децата в България все по този начин са без глас.

Кой ви се коства най-притеснителният аспект в този момент?

- Най-притеснителното в системата е, че децата, настанени в груповите домове, остават изолирани от обществото даже и в новата система. Те са все по този начин невидима група, затворена зад решетки, с никакъв допир до локалната общественост.

Понякога има занимални за тях, само че това се показва просто в това да откараш детето с колата до мястото, в което не се случва кой знае какво като занимания или превръщане внимание на ползите му.

За мен е доста тъжно, че тези деца са преместени от една институция в друга, без да им е препоръчан пълностоен метод на живот, посредством който те да могат да осъществят целия си капацитет.
Смятате ли, че България може да е образец с метода, по който е провела деинституционализацията?

- За страдание не. Големите сиропиталища са заменени с по-малки институции. Разбира се, има изключения и това са случаите, в които шефовете и екипът в действителност поставят грижа за децата и младежите.

В един от домовете, който посетих, директорката също има наследник с увреждане и беше съумяла да го задържи в фамилията си, да се грижи за него. Тя е една от най-прекрасните дами, които можеш да срещнеш. Човек с голямо сърце, съпреживява с всички, за които се грижи, и резултатът е, че тя е впечатляващ шеф и домът ѝ е цялостен с щастливи хора. Тя беше съумяла да сътвори фамилна атмосфера, каквато на други места нямаше, и повода е, че изхождаше от своя персонален опит от работа със страдащи от увреждания.

Мнозинството шефове и чиновници, които са откровено ангажирани, би трябвало да бъдат получат самопризнание като положителните герои. Те са изправени против една система, която не им предлага нужната поддръжка, с цел да правят оптимално добре работата си и да покажат най-хубавото, на което са способни.

За задачата е належащо да има уместно образование, с цел да са добре готови по какъв начин да се грижат за деца с увреждания и по какъв начин да подобрят техния живот. На шефовете би трябвало да се даде повече власт и автономия, с цел да може да преценят по кое време и къде да реалокират някои от настанените, това би задвижило системата в позитивна посока. Но същинските старания би трябвало да бъдат ориентирани към поддръжка на фамилиите, с цел да могат да запазят децата при тях.

Усилията би трябвало да са доста по-фокусирани и ориентирани към това децата с увреждания да бъдат част от обществото, да бъдат интегрирани и да им бъдат препоръчани опциите, които имат останалите деца - да живеят живота си по този начин, че да разпрострат цялостния си капацитет с поддръжка и обич в фамилията.
Срещала ли сте и на други места по света липса на сензитивност в обществото към проблемите на децата с увреждания? Как си я обяснявате?

- За страдание това е реалност освен в България, а и по света. Децата с увреждания постоянно са изолирани поради техните проблеми и продължава битката за техните права. Това може да се промени, в случай че тези деца бъдат включени в обществото, бъде им дадена опция да израстват в фамилна среда, да се образоват и да получават работа. Да бъдат одобрявани като хора с страсти, усеща и право да имат пълностоен живот.

Филмът на Блюет за Могилино:

Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР