Небитието на българския спорт погълна и волейбола
Казват, за умрелите - или положително, или нищо. И тъй като българският волейбол е мъртъв на интернационалната сцена, това прави съвсем непостижими разсъжденията на глас върху присъединяване на мъжкия народен тим на международното състезание в Полша и Словения.
Разбира се, тази гибел беше предизвестена. Също както на други покойници в в миналото славния по цялата планета състезателен свят на страната ни - футбола, леката атлетика, повдигането на тежести, битката, бокса, гребането... Светла им памет.
Факт е, че най-успешният групов спорт на България се задържа най-дълго на командно дишане. Но също по този начин е реалност, че през последното десетилетие имаше не един и два тревожни признака, че кардиограмата върви към права линия.
Уви, никой от властимащите във федерацията не им обърна задоволително внимание, евентуално смятайки, че триумфите във все по-отдалечаващото се минало са обезпечили величие за волейбола ни за безконечни времена. Не, не са.
Затова и последните импулси на монитора се видяха в края на мача против Мексико в зала " Сподек " в Катовице. След което от съдийския стол се чу пронизителният сигнал, открил скръбния край.
Нека се придържаме само към сухите обстоятелства от случилото се на Мондиал `22. За България това беше 19-о присъединяване в шампионата на планетата, като страната ни е пропуснала единствено четвъртото му издание - през 1960 година в Бразилия. Единствената друга страна с толкоз участия на международното е 6-кратният първенец Русия (СССР).
20-ото място в крайното класиране (от 24 отбора) е
безусловно дъно за българските " лъвове " на мондиал.
За статистиката - по-слабите отбори от нашия през 2022 година са Катар, Пуерто Рико, Камерун и Китай.
Досега най-невзрачното показване на волейболистите ни беше отреждало на страната ни 13-а позиция в света - през 2002 и 2014 година А историята помни един сребърен (1970) и четири бронзови медала (1949, 1952, 1986, 2006) за България от шампионата на планетата.
Никога преди тимът ни не беше губил всичките си мачове на международно състезание. Този път изиграхме три дуела и понесохме три провали - кое от кое по-тежко и горчиво.
Ако загубите против международния първенец Полша и финалиста в Лигата на нациите Съединени американски щати бяха нещо предстоящо и от най-големите оптимисти за положението на отбора ни, то резилът против Мексико беше потрес даже за непоправимите песимисти. И заби финалния гвоздей в ковчега с илюзиите на всички родни ентусиасти.
Безизразното лице на националния ни тим не беше оригиналност. Все отново то е на показ и във VNL от няколко сезона насам и понесе още няколко пагубни крошета - като да вземем за пример срамния провал против Австралия посред София това лято.
Новост беше примиренческата настройка
Демонстрира я образно селекционерът Николай Желязков, който още след втория мач от групата против Съединените щати заяви, че щял да има проблем с мотивацията на играчите за дуела с мексиканците:
" В момента е доста мъчно да приказвам с каква настройка ще влезем в последния мач. Разочарованието е огромно в момчетата. Ще бъде сложна среща от позиция на мотивацията. Важно е след такава загуба да се мотивираме и да дадем най-хубавото от себе си. "
По принцип в съзнанието на страничния наблюдаващ витае чувството, че един професионален състезател няма потребност от спомагателна мотивация, когато показва родината си на международно състезание. Че нормално правят работа простички тласъци като национална чест, персонално достолепие, хъс, спортна завист... Такива неща.
Несъстоятелната функционалност на самия старши треньор откри своята кулминационна точка с включването на Тодор Скримов в разширения състав за Мондиал `22. Шапки долу пред опитния деец поради всичките му заслуги за националния тим, само че наличието на контузен състезател в тима в действителност оставя тима с един състезател по-малко. И цялата отговорност тук е на Желязков.
При завръщането в София селекционерът разгласи, че възнамерява да предприеме единствения съответен ход - да си подаде оставката. Преди това той заключи фиаското по този начин:
" На Балканите мощно обичаме и мощно ненавиждаме. Когато е неприятно - ненавиждаме. Но считам, че е по-правилно да се подчертава върху хубавите неща. Не е единствено черно през тази година. Отборът направи доста мощни мачове. Да, не можахме по най-хубавия метод да се представим на международното. Има си аргументи, знам ги доста добре какви са, само че в последна сметка това са обстоятелствата. "
Дано всеобщата аудитория скоро също научи аргументите, които Желязков засяга. Дано измежду тях не е примерно протестът на Матей Казийски от 2012 година, че тази плоча от дълго време се изтърка. Дано не е и дългата ръка на Данчо Лазаров, че него пък официално го няма в схемата към този момент две години и половина. Дано дочакаме от приемника му Любомир Ганев съответни дейности, а освен общи приказки за реанимиране на българския волейбол.
И най-много, нека не чакаме от починал писмо.
Разбира се, тази гибел беше предизвестена. Също както на други покойници в в миналото славния по цялата планета състезателен свят на страната ни - футбола, леката атлетика, повдигането на тежести, битката, бокса, гребането... Светла им памет.
Факт е, че най-успешният групов спорт на България се задържа най-дълго на командно дишане. Но също по този начин е реалност, че през последното десетилетие имаше не един и два тревожни признака, че кардиограмата върви към права линия.
Уви, никой от властимащите във федерацията не им обърна задоволително внимание, евентуално смятайки, че триумфите във все по-отдалечаващото се минало са обезпечили величие за волейбола ни за безконечни времена. Не, не са.
Затова и последните импулси на монитора се видяха в края на мача против Мексико в зала " Сподек " в Катовице. След което от съдийския стол се чу пронизителният сигнал, открил скръбния край.
Нека се придържаме само към сухите обстоятелства от случилото се на Мондиал `22. За България това беше 19-о присъединяване в шампионата на планетата, като страната ни е пропуснала единствено четвъртото му издание - през 1960 година в Бразилия. Единствената друга страна с толкоз участия на международното е 6-кратният първенец Русия (СССР).
20-ото място в крайното класиране (от 24 отбора) е
безусловно дъно за българските " лъвове " на мондиал.
За статистиката - по-слабите отбори от нашия през 2022 година са Катар, Пуерто Рико, Камерун и Китай.
Досега най-невзрачното показване на волейболистите ни беше отреждало на страната ни 13-а позиция в света - през 2002 и 2014 година А историята помни един сребърен (1970) и четири бронзови медала (1949, 1952, 1986, 2006) за България от шампионата на планетата.
Никога преди тимът ни не беше губил всичките си мачове на международно състезание. Този път изиграхме три дуела и понесохме три провали - кое от кое по-тежко и горчиво.
Ако загубите против международния първенец Полша и финалиста в Лигата на нациите Съединени американски щати бяха нещо предстоящо и от най-големите оптимисти за положението на отбора ни, то резилът против Мексико беше потрес даже за непоправимите песимисти. И заби финалния гвоздей в ковчега с илюзиите на всички родни ентусиасти.
Безизразното лице на националния ни тим не беше оригиналност. Все отново то е на показ и във VNL от няколко сезона насам и понесе още няколко пагубни крошета - като да вземем за пример срамния провал против Австралия посред София това лято.
Новост беше примиренческата настройка
Демонстрира я образно селекционерът Николай Желязков, който още след втория мач от групата против Съединените щати заяви, че щял да има проблем с мотивацията на играчите за дуела с мексиканците:
" В момента е доста мъчно да приказвам с каква настройка ще влезем в последния мач. Разочарованието е огромно в момчетата. Ще бъде сложна среща от позиция на мотивацията. Важно е след такава загуба да се мотивираме и да дадем най-хубавото от себе си. "
По принцип в съзнанието на страничния наблюдаващ витае чувството, че един професионален състезател няма потребност от спомагателна мотивация, когато показва родината си на международно състезание. Че нормално правят работа простички тласъци като национална чест, персонално достолепие, хъс, спортна завист... Такива неща.
Несъстоятелната функционалност на самия старши треньор откри своята кулминационна точка с включването на Тодор Скримов в разширения състав за Мондиал `22. Шапки долу пред опитния деец поради всичките му заслуги за националния тим, само че наличието на контузен състезател в тима в действителност оставя тима с един състезател по-малко. И цялата отговорност тук е на Желязков.
При завръщането в София селекционерът разгласи, че възнамерява да предприеме единствения съответен ход - да си подаде оставката. Преди това той заключи фиаското по този начин:
" На Балканите мощно обичаме и мощно ненавиждаме. Когато е неприятно - ненавиждаме. Но считам, че е по-правилно да се подчертава върху хубавите неща. Не е единствено черно през тази година. Отборът направи доста мощни мачове. Да, не можахме по най-хубавия метод да се представим на международното. Има си аргументи, знам ги доста добре какви са, само че в последна сметка това са обстоятелствата. "
Дано всеобщата аудитория скоро също научи аргументите, които Желязков засяга. Дано измежду тях не е примерно протестът на Матей Казийски от 2012 година, че тази плоча от дълго време се изтърка. Дано не е и дългата ръка на Данчо Лазаров, че него пък официално го няма в схемата към този момент две години и половина. Дано дочакаме от приемника му Любомир Ганев съответни дейности, а освен общи приказки за реанимиране на българския волейбол.
И най-много, нека не чакаме от починал писмо.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ