Когато той си тръгна… това стана началото
Казват, че когато схванеш, че това е краят – това става и твоето начало.
Всичко към мен ми наподобява по този начин просто, а вътре всичко е толкоз извънредно неуместно и ненавреме объркващо. Знаете, като слушалки, лежащи в джоба. И ти ги изваждаш в метрото, опитваш се да ги разплетеш, с цел да послушаш музика, пропътувайки една станция. И от самото начало се возиш, разплитайки ги. И към този момент почти… само че ето я и твоята станция.
Навярно част от мен от дълго време е знаела, че краят е напълно наоколо, той се е прокрадвал неусетно, с всяка казана груба дума, с всяко непожелаване на лека нощ, с всяка направена крачка в противоположна от мен страна.
Ти знаеш, че индивидът е до теб. Ето го, единствено да протегнеш ръце и го прегръщаш. Но тази наложителност става все по-ясна, транспарантна, все по-близка.
Когато той си потегли, по закона на жанра бяха останали фотоси, напомнящи за към момента щастливи моменти. Но живееха към този момент надалеч в паметта на компютъра, бяха скрити от очите, разпръснати по папки с мотивиращи имена, че никога не трябва да бъдат отваряни.
Всички тези електронни мемоари бяха заровени под името „ минало “.
Когато той си потегли, изтрих контакта с неговото име, и без значение какъв брой пъти той не се върна, какъв брой пъти не получих входящо от него, аз разбрах, че той неизбежно си тръгнал. Това ме накара да оставя на мира неговия телефонен номер и повече в никакъв случай да не запомням мобилния му.
Когато той си потегли, в очите ми имаше сълзи. Но повярвайте ми, всичко си остана на мястото. Сякаш, всичко, което се беше случило в света беше нереално и внезапно се промени, разгъна се, стана вярно.
Стана бял лист. Незацапан от нищо. Вземи, рисувай, твори, разпръсквай ярки цветове, слагай инцидентни черни петна. Но това ще бъде твоето настояще.
Когато той си тръгна… това стана началото.
