Творците ни се оказаха в небрано лозе
Казвал съм го нееднократно: обществено-политическата сфера и интимният живот имат нещо общо - в тях се случва постоянно непредсказуемото, непредвиденото, парадоксалното, че и неуместното. Така непредсказуемо, ненадейно, парадоксално, че и неуместно се оказа и държанието на националната ни филантропична интелигенция през последните три десетилетия. Окрилена от реформаторския ентусиазъм на Горбачов, през втората половина на 80-те години таман тази интелигенция приготви почвата за декомунизацията на страната ни. Още под суровата сянка на живковизма през доста опасности и инциденти така наречен художественотворческа интелигенция стартира тихомълком, съвсем тайно да разгражда старите и да поставя новите основи. И когато комунизмът бе затрит (поне ведомствено) от лицето на земята, а на негово място спечелва (отново най-малко ведомствено) по този начин горещо мечтаната народна власт, всички тези родни поети и писатели, художници, критици и създатели на перото, на тона, на сцената и на палитрата внезапно се видяха в небрано лозе. Вместо да бъдат уместно възнаградени от новите ни държавници за изстраданите по каменистия път от робството към свободата опасности и напъните, интелектуалците ни изведнъж се почувстваха
изиграни, изтъргувани, излъгани и дискриминирани
от настъпилите събития. Съчувствам им, само че се пробвам и да схвана до каква степен е основателно и до каква степен безпричинно е изживяното и изживявано и до през днешния ден оскърбление, до каква степен заслужено е възходящото им обществено отвращение.
Тази равносметка е колкото сложна, толкоз и нужна - без нея не би могла да бъде осъзната нито ролята на хората от писателското съсловие, нито природата на демокрацията. Погледната от вътрешната страна, картинката ще се окаже много жалка. Ако питате мен, през последните години на тоталитарния режим литераторите ни водиха война въодушевено, без обаче да знаят против какво тъкмо и защо тъкмо водят война. Подозирам, че в случай че знаеха, нямаше да тръгнат на тази нелека борба. Като всички естествени хора и даже повече от тях, създателите на перото ненавиждаха рестриктивните мерки, на които бяха подложени. В искреността на тази злоба подозрение няма, но както знаем от майката история, не всеки, който ненавижда веригите си, е свободен човек - ти можеш да ненавиждаш една тирания в името не на свободата, а на друга тирания. Освен интуитивната злоба към оковите, с цел да станеш в действителност свободен, е належащо и гражданско себесъзнание, което на нашего брата очевидно не доближаваше. Благодарение на полувековното владичество на идеологическата цензура създателите ни не познаваха Запада, не знаеха, не подозираха даже, че в една стомилионна Германия, да речем, има единствено стотина професионални романисти, които могат да си разрешат лукса да се препитават само от художествените си сюжети - всички останали създатели се трудят всекидневно я като публицисти, я като редактори, я като издатели, я като преподаватели по учебни заведения и факултети, я като редови служащи. Докато в една ведомствена, в една недемократична страна като НР България нещата стояха по-различно - заради доктринерския темперамент на структурите и заради нелегитимността на упражняваната в тоталитарни условия държавна власт господстващата политическа класа изпитва ненаситен апетит от апологети на доктрината. Които да я легитимират някак си под маската на литературата. Това се постановяваше, тъй като в едно блокирано от деспотизма общество гражданска легитимация бе немислима -
една гражданска легитимация допуска демократични избори,
а демократични избори са вероятни единствено в демократична среда. Така по централизиран, по командно-административен път художествената литература беше натоварена свише със задания, несъвместими с нейната природа. В хода на тази гигантска операция комунистическата страна устояваше в качеството на словесни пиари хиляди писатели, поети и критици, голямата част от които се трансфораха в същински рентиери на режима, паразитирайки тихомълком върху гърба на цялостен един народ. Онова, което изглеждаше извън като грижа на обществото за интелектуалците, бе в действителност крещящо обществено неравенство. Днес и мен ме боли, като виждам по какъв начин един до неотдавна уважаван стихотворец си изкарва хляба като нощен надзирател. Колкото и печално да е това събитие обаче, то подсказва един значителен въпрос: Дали поетът работи като нощен надзирател, или нощният надзирател си разнообразява битието, пописвайки стихчета? Или, казано на марксически език, кое е първично и кое - вторично? И какъв брой национална просвета може да си разреши една национална стопанска система?
Въпреки духовната мизерия, в която тънем, за мене днешното положение е безспорно за предпочитане пред доскорошното минало, в което литераторите ни се къпеха във ведомствени привилегии, само че не бяха господари на себе си, сключили бяха фаустовския пакт с дявола, продали бяха перото си на политическата обстановка. Тази позорна договорка се трансформира в техен честен фалит. Има сигурно безкористни жители, на места, изрядко, напълно, напълно изрядко като светците сред хората се срещат и безкористни държавници. Безкористни страни обаче няма - даже единствено като изключение. Всевластието на страната е поръчка за беззаконие - една страна, която е в положение всичко да ти даде, е в положение и всичко да ти отнеме. Включително и най-скъпото, с което един създател разполага: авторското кредо.
Ако страната бе като брата на Георги Марков - Никола,
- всеки създател би могъл с лека ръка и с чиста съвест да одобри щедростта й. В едно от многото си писма до мен (всички писани в изгнаническите му години) Георги споделя: " Пиша интензивно, пребивавам в Болоня при брат си и съм напълно на негова прехрана - както до неотдавна бях на прехрана на българската страна. За разлика от страната обаче, брат ми не желае от мен да му се отмъщавам за издръжката, като го възпявам в сюжетите си. " Ето, значи, къде е скритата, същностната разлика сред братството и държавността, ето каква е сериозната, съдбовната неточност, която българският публицист унаследи с подготвеност от тоталитарния режим и с подготвеност придвижи в лоното на демокрацията: бърка користното ведомствено благоволение с безкористната роднинска обич. Подобни обществени практики са вероятни единствено в патерналистични, етатически общества, в които страната е набъбнала по този начин, че се е изродила до свръхдържава, която мачка хората като гниди и господства пълновластно и над политиката, и над културата, и над стопанската система, и над всяка персона.
(Това е част от публикацията " Творци, лакеи и характери ", написана от Д. Бочев за " Сега ". Продължението следва.)
изиграни, изтъргувани, излъгани и дискриминирани
от настъпилите събития. Съчувствам им, само че се пробвам и да схвана до каква степен е основателно и до каква степен безпричинно е изживяното и изживявано и до през днешния ден оскърбление, до каква степен заслужено е възходящото им обществено отвращение.
Тази равносметка е колкото сложна, толкоз и нужна - без нея не би могла да бъде осъзната нито ролята на хората от писателското съсловие, нито природата на демокрацията. Погледната от вътрешната страна, картинката ще се окаже много жалка. Ако питате мен, през последните години на тоталитарния режим литераторите ни водиха война въодушевено, без обаче да знаят против какво тъкмо и защо тъкмо водят война. Подозирам, че в случай че знаеха, нямаше да тръгнат на тази нелека борба. Като всички естествени хора и даже повече от тях, създателите на перото ненавиждаха рестриктивните мерки, на които бяха подложени. В искреността на тази злоба подозрение няма, но както знаем от майката история, не всеки, който ненавижда веригите си, е свободен човек - ти можеш да ненавиждаш една тирания в името не на свободата, а на друга тирания. Освен интуитивната злоба към оковите, с цел да станеш в действителност свободен, е належащо и гражданско себесъзнание, което на нашего брата очевидно не доближаваше. Благодарение на полувековното владичество на идеологическата цензура създателите ни не познаваха Запада, не знаеха, не подозираха даже, че в една стомилионна Германия, да речем, има единствено стотина професионални романисти, които могат да си разрешат лукса да се препитават само от художествените си сюжети - всички останали създатели се трудят всекидневно я като публицисти, я като редактори, я като издатели, я като преподаватели по учебни заведения и факултети, я като редови служащи. Докато в една ведомствена, в една недемократична страна като НР България нещата стояха по-различно - заради доктринерския темперамент на структурите и заради нелегитимността на упражняваната в тоталитарни условия държавна власт господстващата политическа класа изпитва ненаситен апетит от апологети на доктрината. Които да я легитимират някак си под маската на литературата. Това се постановяваше, тъй като в едно блокирано от деспотизма общество гражданска легитимация бе немислима -
една гражданска легитимация допуска демократични избори,
а демократични избори са вероятни единствено в демократична среда. Така по централизиран, по командно-административен път художествената литература беше натоварена свише със задания, несъвместими с нейната природа. В хода на тази гигантска операция комунистическата страна устояваше в качеството на словесни пиари хиляди писатели, поети и критици, голямата част от които се трансфораха в същински рентиери на режима, паразитирайки тихомълком върху гърба на цялостен един народ. Онова, което изглеждаше извън като грижа на обществото за интелектуалците, бе в действителност крещящо обществено неравенство. Днес и мен ме боли, като виждам по какъв начин един до неотдавна уважаван стихотворец си изкарва хляба като нощен надзирател. Колкото и печално да е това събитие обаче, то подсказва един значителен въпрос: Дали поетът работи като нощен надзирател, или нощният надзирател си разнообразява битието, пописвайки стихчета? Или, казано на марксически език, кое е първично и кое - вторично? И какъв брой национална просвета може да си разреши една национална стопанска система?
Въпреки духовната мизерия, в която тънем, за мене днешното положение е безспорно за предпочитане пред доскорошното минало, в което литераторите ни се къпеха във ведомствени привилегии, само че не бяха господари на себе си, сключили бяха фаустовския пакт с дявола, продали бяха перото си на политическата обстановка. Тази позорна договорка се трансформира в техен честен фалит. Има сигурно безкористни жители, на места, изрядко, напълно, напълно изрядко като светците сред хората се срещат и безкористни държавници. Безкористни страни обаче няма - даже единствено като изключение. Всевластието на страната е поръчка за беззаконие - една страна, която е в положение всичко да ти даде, е в положение и всичко да ти отнеме. Включително и най-скъпото, с което един създател разполага: авторското кредо.
Ако страната бе като брата на Георги Марков - Никола,
- всеки създател би могъл с лека ръка и с чиста съвест да одобри щедростта й. В едно от многото си писма до мен (всички писани в изгнаническите му години) Георги споделя: " Пиша интензивно, пребивавам в Болоня при брат си и съм напълно на негова прехрана - както до неотдавна бях на прехрана на българската страна. За разлика от страната обаче, брат ми не желае от мен да му се отмъщавам за издръжката, като го възпявам в сюжетите си. " Ето, значи, къде е скритата, същностната разлика сред братството и държавността, ето каква е сериозната, съдбовната неточност, която българският публицист унаследи с подготвеност от тоталитарния режим и с подготвеност придвижи в лоното на демокрацията: бърка користното ведомствено благоволение с безкористната роднинска обич. Подобни обществени практики са вероятни единствено в патерналистични, етатически общества, в които страната е набъбнала по този начин, че се е изродила до свръхдържава, която мачка хората като гниди и господства пълновластно и над политиката, и над културата, и над стопанската система, и над всяка персона.
(Това е част от публикацията " Творци, лакеи и характери ", написана от Д. Бочев за " Сега ". Продължението следва.)
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ