Катя обича да ми казва, че имам толкова висок праг

Катя обича да ми споделя, че имам толкоз висок предел на самообладание, че години наред не съумява даже да го види. Когато някой ми е драговолно, не просто му разрешавам да се качи на главата ми, само че и да танцува джига до насита. Не знам по какъв начин става това… аз персонално се считам за припрян човек. Чакането на опашка, да вземем за пример, може бързо да ме изкара от релси. Предполагам основната фраза е драговолно. Онова същото, което не познава граници и все неприятности ми носи. Но пък и прави всичко толкоз красиво!

Но да се върнем на търпението и в действителност ли е неизчерпаемо? Е, не, няма такова животно! Ако вместо да танцувате, започнете да забивате петичка и постоянно да ми причинявате болежка, стартирам да мърморя и сигнализирам. Уви, от време на време, ангажиран със себе си, танцуващият ме приема за даденост и слухът му/й става изборно пропусклив. Е, тогава взимам огромната ножица и нарязвам радикално. Толкова изрично, колкото съм търпяла до преди този момент.И като че ли с времето ставам все по-чуплива...

Много пъти съм прощавала. Много неща съм подминавала, гледайки по хлапашки наивно на втория, третия, даже петия късмет. Но счупи ли се нещо на части, по какъв начин се лепи?

И като че ли с времето ставам все по-чуплива. От множеството пукнатини ли, от ремонтите ли, не знам. Но когато някой счупи мен, сърцето ми, лепилото не оказва помощ. Аз не съм предмет, който да замажеш, загладиш с шкурка и боядисаш. Сякаш нищо не е било. Защото, с цел да заздравиш още веднъж две елементи на едно цяло, би трябвало да използваш същата субстанция. А когато приказваме за хора, тази субстанция би трябвало да е отново от нас двамата, а не от каквото намерим в килера.

Не, не променям на себе си. Няколко пъти пробвах да слепя счупеното. Уви, разбрах, че в никакъв случай не може да е същото. Вероятно не сме употребявали вярното лепило…

А може би в действителност счупеното носи щастие… позволявайки ти да продължиш напред.