Иван Хаджийски: Оптимистична теория за нашия народ
Като френски ученик, писателят е отрицател на монархията и апологет на републиката
Иван Хаджийски е неповторим народовед. Не кабинетен служител, който си смучи от пръстите заключения за хорската орис. Хаджийски обиколи родината, с цел да проникне в подмолите на българската психика. Направи го не с автомобил или даже мотопед. Пътешества с велосипед!
Роден през 1907 година в Троян, той е ученик на Софийския университет. Следва философия и приключва право. Работи като публицист и юрист. През 1936 година яха колелото и натиска педалите.
Иван Хаджийски е създател на социалнопсихологически студии, събрани в тритомника „Бит и психика на нашия народ“. Съдбата му се вписва в неговия скептицизъм, който се спотайва зад оптимизма. Винаги на път, той не намира покой и в отвъдното.
Хаджийски взе участие като боен сътрудник във Втората международна война. Загива при неизяснени условия на 3 октомври 1944 година Приятели придвижват тленните му остатъци в Троян, където е препогребан. Партийни физкултурници обаче вземат решение над гроба да има футболен стадион. Онова, което е останало от Хаджийски, още веднъж е изровено и преместено.
За да могат ритнитопковците да ритат топка тъкмо там, където Иван Хаджийски е намерил безконечен покой!
Колко политици са политици, тъй като ги не трябва за нищо друго
Една оптимистична доктрина за българския народ през днешния ден може да има публично значение единствено доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и обществено вдъхновение с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски.
Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с събитието, че санскритският език в действителност бил български, тъй като „санскритски“ значело „самскритски“, т.е. скришен език, и тъй като френската дума tete идела от българската тетю (татю).
Ние не можем да вършим това макар смешния тевтонски образец, тъй като в необятна историческа проекция няма в действителност низши и висши раси, велики и дребни народи; тъй като величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в публичното си развитие; тъй като публичното развиване на всички нации се прави в едри линии според едни и същи закони и тъй като никой народ не е изключен от това развиване.
Най-сетне, с цел да бъде безапелационна, тази оптимистична доктрина не би трябвало да се прави сляпа пред обстоятелствата, които дават материали за песимистични изводи. Напротив, заставайки с лице против тях, тя би трябвало в техния анализ да изкове своята несъмненост. Поради това, въпреки и с неособена ненаситност би трябвало да кажем: Вярно е, до момента в който необятната маса у нас има вярно кардинално политическо отношение към частната благосъстоятелност, в персоналната си процедура по отношение на непознатото ние имаме неоправдателни привички. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас сформира.
Ние не можем да се похвалим с особена обществена дисциплинираност. Държавна движимост у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме изобщо към имуществата на юридическите персони (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто мъжество.
Колко души гледат на страната единствено като на институт, посредством който индиректно се богатее, а не като на директен извор на замогване? Съществуват ли у нас образци на нравствено линчуване обсебителите на публични средства? Колко пъти е прилаган законът за гонене на нелегално забогателите служители, гласуван още през 1895 година? Коя опозиционна партия, откакто в пропагандите си е обещавала инспектиране благосъстоянията на членовете на ръководещата партия, след дохождането й на власт е основала този рисков казус?
Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е оня постоянно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява авансово с писмени документи. Един мой чичо, учтив в патриархалните обичаи на безспорната почтеност, на вятъра се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски компании.
– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята почтеност? – питаше той с обезверено неразбиране.
– Та таман в твоята почтеност е всичката пакост – бе отговорът.
Трябва да признаем, че по този път у нас е открита презумпцията: всеки е шарлатанин до доказване на противното, според която умните хора споделят: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските писалищен формалности апропо не са демонстрация и на тази хипотеза? Честта, това нормално е качество на глупците, която с негова помощ несъмнено и окончателно си провалят кариерата. Достатъчно е да се уточни в това отношение историята с военачалник Михаил Савов.
В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, в сравнение с половин кг бяла халва с орехи? Защото не е въпрос единствено за предоставяне на пари: би трябвало известно изпитание, с цел да се разсече това жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че публичният ни и културен живот е в забележителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните феномени у нас.
Посредствеността заради особените икономически условия, в които живеем, е принудена да прави кариера непременно, по всевъзможен начин, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една естетика на същинско дебелоочие. Малко ли са случаите, когато проведените единни фронтове на посредствеността (едничката допустима бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с елементарния факт на съществуванието си, с това, че е открила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази незначителност: нагаждането към всеки терен, без всевъзможен усет за персонално достолепие?
Колко политици у нас са политици, тъй като ги не трябва за нищо друго; които, откакто сами са се убедили, че не са в положение да оправят личните си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на публичната си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е правилно: когато някой се похвали, че работи в благотворително сдружение, ние го питаме със надлежно смигване:
– Е, пада ли нещо?
Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са желали да създадат положителни юристи? Малко ли „писатели“ живеят от залъка на дамите си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието название „писател“, поддържано с някой стих, с някой роман или „роман“, нормално със публикации и преводи, служи като разписка за получаваното „жалование“?
Едно време школската литературна упоритост минаваше следния витален път: публицист, актьор, и най-накрая публицист с трендове към политическа кариера. Днес виталният път на доста наши „писатели“ върви по този начин: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От другарство и от немай-къде – някоя и друга колона за роман, театрална рецензия, музикална критика. Превод на книга. Редовно навестяване литературния пазар „Цар Освободител“. Съответни запознавания, при които поражда въпросът за специалността на господина.
Понеже господинът не е нито юрист, нито доктор, нито бозаджия, нито инженер, нито притежател на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко публикации, само правдоподобният отговор е: публицист. Днес „писател“, казано с иронично трептене ъгъла на устата, на следващия ден – със снизходителна усмивка, други ден – с прозявка, на четвъртия – с равнодушие, на петия – по табиет, и психозата е подготвена. Най-после, щом е публицист и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е подготвен на всяка услуга.
С приемане легитимация от Писателския съюз, тази шеметна кариера добива логическия си свършек, въпреки че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на асове, не взели присъединяване в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със гибелта, с десетина некролога, с тирада от ръководителя и с един възпоменателен лист, който дава опция да се стартират 10 нови имена, пишейки обилно похвали за сътрудника, очистил един стол в писателските кафенета…
Какво да кажем най-накрая за фамозната всеобща болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия малък притежател на морални и материални богатства, която е трансформирала съвсем всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина схващат правилото: комуто доста е обещано, доста самичък раздава? Ала изброените до тука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични изводи?
Иван Хаджийски е неповторим народовед. Не кабинетен служител, който си смучи от пръстите заключения за хорската орис. Хаджийски обиколи родината, с цел да проникне в подмолите на българската психика. Направи го не с автомобил или даже мотопед. Пътешества с велосипед!
Роден през 1907 година в Троян, той е ученик на Софийския университет. Следва философия и приключва право. Работи като публицист и юрист. През 1936 година яха колелото и натиска педалите.
Иван Хаджийски е създател на социалнопсихологически студии, събрани в тритомника „Бит и психика на нашия народ“. Съдбата му се вписва в неговия скептицизъм, който се спотайва зад оптимизма. Винаги на път, той не намира покой и в отвъдното.
Хаджийски взе участие като боен сътрудник във Втората международна война. Загива при неизяснени условия на 3 октомври 1944 година Приятели придвижват тленните му остатъци в Троян, където е препогребан. Партийни физкултурници обаче вземат решение над гроба да има футболен стадион. Онова, което е останало от Хаджийски, още веднъж е изровено и преместено.
За да могат ритнитопковците да ритат топка тъкмо там, където Иван Хаджийски е намерил безконечен покой!
Колко политици са политици, тъй като ги не трябва за нищо друго
Една оптимистична доктрина за българския народ през днешния ден може да има публично значение единствено доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и обществено вдъхновение с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски.
Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с събитието, че санскритският език в действителност бил български, тъй като „санскритски“ значело „самскритски“, т.е. скришен език, и тъй като френската дума tete идела от българската тетю (татю).
Ние не можем да вършим това макар смешния тевтонски образец, тъй като в необятна историческа проекция няма в действителност низши и висши раси, велики и дребни народи; тъй като величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в публичното си развитие; тъй като публичното развиване на всички нации се прави в едри линии според едни и същи закони и тъй като никой народ не е изключен от това развиване.
Най-сетне, с цел да бъде безапелационна, тази оптимистична доктрина не би трябвало да се прави сляпа пред обстоятелствата, които дават материали за песимистични изводи. Напротив, заставайки с лице против тях, тя би трябвало в техния анализ да изкове своята несъмненост. Поради това, въпреки и с неособена ненаситност би трябвало да кажем: Вярно е, до момента в който необятната маса у нас има вярно кардинално политическо отношение към частната благосъстоятелност, в персоналната си процедура по отношение на непознатото ние имаме неоправдателни привички. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас сформира.
Ние не можем да се похвалим с особена обществена дисциплинираност. Държавна движимост у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме изобщо към имуществата на юридическите персони (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто мъжество.
Колко души гледат на страната единствено като на институт, посредством който индиректно се богатее, а не като на директен извор на замогване? Съществуват ли у нас образци на нравствено линчуване обсебителите на публични средства? Колко пъти е прилаган законът за гонене на нелегално забогателите служители, гласуван още през 1895 година? Коя опозиционна партия, откакто в пропагандите си е обещавала инспектиране благосъстоянията на членовете на ръководещата партия, след дохождането й на власт е основала този рисков казус?
Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е оня постоянно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява авансово с писмени документи. Един мой чичо, учтив в патриархалните обичаи на безспорната почтеност, на вятъра се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски компании.
– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята почтеност? – питаше той с обезверено неразбиране.
– Та таман в твоята почтеност е всичката пакост – бе отговорът.
Трябва да признаем, че по този път у нас е открита презумпцията: всеки е шарлатанин до доказване на противното, според която умните хора споделят: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските писалищен формалности апропо не са демонстрация и на тази хипотеза? Честта, това нормално е качество на глупците, която с негова помощ несъмнено и окончателно си провалят кариерата. Достатъчно е да се уточни в това отношение историята с военачалник Михаил Савов.
В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, в сравнение с половин кг бяла халва с орехи? Защото не е въпрос единствено за предоставяне на пари: би трябвало известно изпитание, с цел да се разсече това жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че публичният ни и културен живот е в забележителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните феномени у нас.
Посредствеността заради особените икономически условия, в които живеем, е принудена да прави кариера непременно, по всевъзможен начин, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една естетика на същинско дебелоочие. Малко ли са случаите, когато проведените единни фронтове на посредствеността (едничката допустима бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с елементарния факт на съществуванието си, с това, че е открила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази незначителност: нагаждането към всеки терен, без всевъзможен усет за персонално достолепие?
Колко политици у нас са политици, тъй като ги не трябва за нищо друго; които, откакто сами са се убедили, че не са в положение да оправят личните си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на публичната си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е правилно: когато някой се похвали, че работи в благотворително сдружение, ние го питаме със надлежно смигване:
– Е, пада ли нещо?
Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са желали да създадат положителни юристи? Малко ли „писатели“ живеят от залъка на дамите си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието название „писател“, поддържано с някой стих, с някой роман или „роман“, нормално със публикации и преводи, служи като разписка за получаваното „жалование“?
Едно време школската литературна упоритост минаваше следния витален път: публицист, актьор, и най-накрая публицист с трендове към политическа кариера. Днес виталният път на доста наши „писатели“ върви по този начин: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От другарство и от немай-къде – някоя и друга колона за роман, театрална рецензия, музикална критика. Превод на книга. Редовно навестяване литературния пазар „Цар Освободител“. Съответни запознавания, при които поражда въпросът за специалността на господина.
Понеже господинът не е нито юрист, нито доктор, нито бозаджия, нито инженер, нито притежател на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко публикации, само правдоподобният отговор е: публицист. Днес „писател“, казано с иронично трептене ъгъла на устата, на следващия ден – със снизходителна усмивка, други ден – с прозявка, на четвъртия – с равнодушие, на петия – по табиет, и психозата е подготвена. Най-после, щом е публицист и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е подготвен на всяка услуга.
С приемане легитимация от Писателския съюз, тази шеметна кариера добива логическия си свършек, въпреки че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на асове, не взели присъединяване в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със гибелта, с десетина некролога, с тирада от ръководителя и с един възпоменателен лист, който дава опция да се стартират 10 нови имена, пишейки обилно похвали за сътрудника, очистил един стол в писателските кафенета…
Какво да кажем най-накрая за фамозната всеобща болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия малък притежател на морални и материални богатства, която е трансформирала съвсем всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина схващат правилото: комуто доста е обещано, доста самичък раздава? Ала изброените до тука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични изводи?
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ