Поетът Николай Милчев за Фрог: Великденска вишна
Къщата ни на село е на една ограда с църквата. Откъм нашата страна на оградата растяха малини, малко френско грозде, момини сълзи и една вишна. Само загатвам, че вишната играе основна роля в тази история.
Откъм църквата по оградата се катереха бръшлян и здравец и по някое напечено от слънцето гущерче.
Гугутките, които дремеха над кубетата, след това идваха да кълват царевица и жито с нашите пилета, а като се наядяха, се връщаха при кръстовете на църквата и при небето.
Каквото ставаше в църковния двор, ставаше и у нас. Е, не е тъкмо по този начин, само че аз по този начин го усещах. Църквата ми беше съсед, непосредствен човек.
Когато за пръв път – още като малко момче – прекрачих през вратата на храма, ми идеше да се събуя, тъй като видях същите черги като на баба – същите цветове, шарки и пеперуди. Едва не си събух обувките.
Бях малко момче и се уплаших от тишината, от тази дълбока и хладна суровост, от свещите, които като че ли горяха задачите, от резбата по олтара, от кънтенето на думите даже когато шепнеш. Свещите в тази наша селска черква горяха не от горе надолу, а задачите и внезапно – като огнени пръчки, като мънички мълнии. Така съм ги видял тогава – задачите в мек огън.
После идваха бабичките на селото и на мен ми отмаляваха краката. Световъртежно ми ставаше – от красота,от полуздрач, от загадъчност и от тази светлина, която идваше отвред. Светлина от прозорци, от икони, от драперии, от свещи, от очи, от пръсти, от шепот – от всичко това ми отмаляваха краката и ми се завиваше свят.
Не беше Великден, не. Тогава единствено влизах за пръв път в църквата, която ни беше съсед. Сякаш ѝ идвах на посетители за пръв път.
А на Великден – о, когато дойдеше Великден, тази вишна откъм нашата страна на оградата, за която към този момент ви споделих какъв брой е значима, лумваше в бяло. Насапунисваше си главата тази великденска вишна. И както е нацъфтяла и с насапунисана глава, си протягаше ръцете и спускаше цветове и балончета ту в нашия двор, ту в църковния. Играеше си. Протегне си ръцете и хоп – няколко цветчета падат в дланта ми. Наведе се вишничката към църковния двор и спусне по някой бял цвят към хората, дето идват за Великден. И аз имам вишневи цветове, и хората в църковния двор – също.
Ето по тази причина ви споделих, че вишната има огромна роля в тази история.
Сега отново е Великден и следващата година отново ще е Великден и по този начин ще е, до момента в който имаме вяра, че Христос е възкръснал и като бял цвят на вишна е полетял. И отново ще е Великден, до момента в който една вишна пораства на оградата сред къща и черква.
На мен персонално доста ми се ще да видя дали и тази година плодовете на вишната отново ще бъдат алени и леко стипчиви и дали и тази година гугутките ще ги опитат и ще плескат с криле от наслада.
Николай Милчев
Откъм църквата по оградата се катереха бръшлян и здравец и по някое напечено от слънцето гущерче.
Гугутките, които дремеха над кубетата, след това идваха да кълват царевица и жито с нашите пилета, а като се наядяха, се връщаха при кръстовете на църквата и при небето.
Каквото ставаше в църковния двор, ставаше и у нас. Е, не е тъкмо по този начин, само че аз по този начин го усещах. Църквата ми беше съсед, непосредствен човек.
Когато за пръв път – още като малко момче – прекрачих през вратата на храма, ми идеше да се събуя, тъй като видях същите черги като на баба – същите цветове, шарки и пеперуди. Едва не си събух обувките.
Бях малко момче и се уплаших от тишината, от тази дълбока и хладна суровост, от свещите, които като че ли горяха задачите, от резбата по олтара, от кънтенето на думите даже когато шепнеш. Свещите в тази наша селска черква горяха не от горе надолу, а задачите и внезапно – като огнени пръчки, като мънички мълнии. Така съм ги видял тогава – задачите в мек огън.
После идваха бабичките на селото и на мен ми отмаляваха краката. Световъртежно ми ставаше – от красота,от полуздрач, от загадъчност и от тази светлина, която идваше отвред. Светлина от прозорци, от икони, от драперии, от свещи, от очи, от пръсти, от шепот – от всичко това ми отмаляваха краката и ми се завиваше свят.
Не беше Великден, не. Тогава единствено влизах за пръв път в църквата, която ни беше съсед. Сякаш ѝ идвах на посетители за пръв път.
А на Великден – о, когато дойдеше Великден, тази вишна откъм нашата страна на оградата, за която към този момент ви споделих какъв брой е значима, лумваше в бяло. Насапунисваше си главата тази великденска вишна. И както е нацъфтяла и с насапунисана глава, си протягаше ръцете и спускаше цветове и балончета ту в нашия двор, ту в църковния. Играеше си. Протегне си ръцете и хоп – няколко цветчета падат в дланта ми. Наведе се вишничката към църковния двор и спусне по някой бял цвят към хората, дето идват за Великден. И аз имам вишневи цветове, и хората в църковния двор – също.
Ето по тази причина ви споделих, че вишната има огромна роля в тази история.
Сега отново е Великден и следващата година отново ще е Великден и по този начин ще е, до момента в който имаме вяра, че Христос е възкръснал и като бял цвят на вишна е полетял. И отново ще е Великден, до момента в който една вишна пораства на оградата сред къща и черква.
На мен персонално доста ми се ще да видя дали и тази година плодовете на вишната отново ще бъдат алени и леко стипчиви и дали и тази година гугутките ще ги опитат и ще плескат с криле от наслада.
Николай Милчев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ