Кървав залез над пазара в Тунис. За първи път през

Кървав залез над пазара в Тунис. За първи път денем може да се диша. Жегата като че ли се подвига нависоко. Толкова доста цветове има по сергиите, че ти се завива свят.

Везните към момента тракат ритмично, въпреки и по-рядко. Мързеливи котки се мотаят в краката на продавачите и като че ли се чудят дали имат мощ да си изпросят нещо. Цената на множеството артикули пада.

Чуват се ритмичните напеви от близката джамия.

Всичко плува в аленото леке на залязващото слънце. Небето наподобява в този момент толкоз близо.

Колко тъкмо даваме и какъв брой получаваме на пазара на любовта? Получаваме стока, плащаме с пари. Дали вярно ни е измерено даването? А дали не се пробват тъкмо в този момент да ни метнат с грамажа?

Ще бъдем красиви или може би сполучливи, с цел да се продаде по-добре. Ще недояждане за тънка талия. Ще работим, с цел да печелим доста пари. Или просто ще пласираме младостта си.

На пазарът е значимо да има покупко-продажби. Неизменна логичност. Може и отстъпки да има, зависи по какъв начин се пазариш.

Все по-рядко се чува тракането на везните. Сега са симетрични и застинали. Това май е отговорът.

Колкото - толкоз. Без спорене. Без покупко-продажби. Без стока.

Луната се обрисува все по-ясно. Добива жълта компактност. Вече съвсем цялата стока е прибрана. Изглежда толкоз по-широко тъкмо в този момент пространството на пазара. Какво се случва? 

Широко е, когато няма покупко-продажби. Когато стоката е прибрана.

В тази празнота от упования, от спорене, от насъбрани артикули се ражда нещо друго.

Мога да се свържа с небето. Със себе си. С другите в мен. Искам да викам от наслада. Искам да си изплета огърлица от звезди и знам, че в случай че желая мога да полетя.

Искам да си взема това чувство със мен. Червеното небе, което прави път на луната. Празните сергии. Пътуващата към високото горещина. Широтата. Прибирам безкрая в шепите си и се размечтавам.