Едва след болестта си разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба ~ Карл ЮНГ
(Karl Gustav Jung, 1910)
За ориста и смисъла на съществуването
В началото на 1944 си счупих крайници и това злощастие бе последвано от сърдечни пристъпи. В положение на заслепение преживявах делир и видения, които би трябвало да са почнали, до момента в който животът ми е бил директно заплашен и съм получавал О2 и камфор. Картините бяха толкоз завладяващи, че аз самият взех решение, че съм покрай гибелта. По-късно болногледачката ми сподели: „ Бяхте като обхванат от блестящо зарево! “ Това било събитие, което от време на време следила при умиращите. Бях стигнал до лимита и не знам дали съм се намирал в сън или в някакъв възторг. Във всеки случай започнаха да ми се случват извънредно забавни неща…
…Това прекарване ми донесе чувството за крайна беднотия, само че и в същото време за голяма цялост. Нямаше към този момент нищо, което да желая или да бленувам, т.е. аз, по този начин да се каже, съществувах обективно; бях това, което съм бил и което съм живял. Отначало доминираше възприятието, че съм погубен, разкрит, даже ограбен, само че внезапно и това изчезна…Нямаше никакво страдание, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно противоположното: имах всичко, което бях и това беше всичко…
След заболяването за мен настъпи потребен интервал за работа. Много от моите съществени произведения са основани тогава. Прозрението или възгледът за края на всички неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки… И още нещо последва заболяването ми. Бих могъл да го дефинирам като „ да “ за съществуванието – едно „ абсолютно “ „ да “ за това, което е, без субективни възражения, приемане на изискванията на битие такива, каквито са – каквито ги виждам, каквито ги разбирам. Приемане на моята лична същина такава, каквато е.
В началото на заболяването имах възприятието, че съм позволил известна неточност в държанието си, че до известна степен самичък съм си отговорен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на индивидуацията, която живее своя личен живот, той би трябвало да одобри и заблудите, другояче животът е малоценен.
Не съществува никаква гаранция – нито за момент – че няма да изпаднем в някаква илюзия или даже в смъртна заплаха. Човек си мисли, че съществува някакъв сигурен път, само че това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо към този момент не се случва или този, който поема сигурния път, е като мъртъв.
Едва след заболяването си разбрах какъв брой значимо е да приемеш личната си орис. Защото по подобен метод участва един Аз, който не би се огънал даже, когато се случи нещо в действителност неясно.
Един Аз, който устоя, понася истината; Аз, който се оправя със света и ориста. Тогава даже и някакво проваляне е победа…. само че всичко това може да се случи, когато човек не се намесва жестоко в действието на ориста.
Смисълът на моето битие в действителност е в това, че животът ми е сложил един въпрос. Или, противоположното: аз съм сложил един въпрос, адресиран към света, и би трябвало да дам своя персонален отговор, тъй като в противоположен случай разгадавам само на отговора на света. Това е свръх-личностната витална цел, която осъществявам с доста изпитание. Може би тя съставлява нещо, което е занимавало предците ми, само че на което те не са могли да дадат отговор…
Избрани фрагменти от: „ К. Г. Юнг. Автобиография. Спомени, сънища, размишления “, записани и издадени от Аниела Яфе, изд. „ Евразия-Абагар “, 1994 година
Снимка: Karl Gustav Jung, 1910, commons.wikimedia.org
