Демокрациите са в политически хаос и се очертава нов модел
Караници в Овалния кабинет, викове в английския парламент и протести на " Шанз елизе ".
Настъпи интервал на безпорядък за страните, които крепяха международния ред, време на неустойчивост за салдото на сили, който властваше от десетилетия.
По целия свят хората слагат под подозрение истини, които дълго време са считали за подразбиращи се, и отхвърлят някои от тях като подправени вести. Те заменят обичаи, които дълго време са възприемали като неподлежащи на смяна, със спонтанни нововъведения.
Във Франция хората, които се усещат забравени от глобализиращия се се свят, прекараха последните няколко седмици в шествия и протести като знак на митинг против държавното управление си, което назовават елитарно и изгубило връзка с народа. Първоначалното неуважение на държавното управление наподобява удостовери съмненията им, само че в последна сметка то бе насила да смени метода.
Англия към момента се възвръща от референдума, който държавното управление й провежда, с цел да запуши устата на съперниците си, които обаче удържаха победа. Сега, когато политиците се чудят по какъв начин да изпълнят изразената на референдума воля, държавното управление е напът да рухне.
А в Съединените щати един президент, който някои упрекват, че погазва скъпи на нацията идеали, нападателно загърбва протокола и порядките, с които са се съобразявали десетки негови прародители. Твърдите му поддръжници са във екстаз, а на доста други напряко им се вие свят.
Още повече, че тези събития се разиграват освен в страните на лозунга " Свобода, тъждество, приятелство ", Магна Харта и Декларацията за самостоятелност, а и в целия западен свят.
Събитията се развиват сходно на всички места: хората отвън властовите центрове отхвърлят политическите елити, за които считат, че ги имат за даденост, и поддържат нови придвижвания, които не съблюдават разпоредбите и постоянно се заиграват с най-ниските им мисли.
Нека изясним, не става дума за намаляване на демокрацията. В прочут смисъл е тъкмо противоположното.
Демоде ли е консенсусът?
На Запад най-позната е непряката народна власт, при която желанията на гласоподавателите оказват помощ да се образуват институциите, които правят управническата активност и доста постоянно служат като буфери, които успокояват бурните политически води.
Възникващите модели обаче водят до по-фундаментални и от време на време по-агресивни форми на народна власт, при които гласуването и другите политически прояви имат по-директен резултат или при които се овластява една персона, която да заобикаля институциите.
В рамките на този развой демократичните страни рискуват да изгубят десетилетната традиция на консенсуса - общото единодушие по какъв начин да се живее, да се ръководи и да се взаимодейства с останалите, което доминираше след края на Втората международна война.
Как се случи всичко това?
Да се върнем едно десетилетие обратно, когато схемата на Понци с високорискови ипотеки с ниски депозити сложи международната финансова система на колене. Последвалите години на криза и строги бюджетни икономии ускориха усещането, че е нарушено негласното съглашение, запазило политическия естаблишмънт в продължение на десетилетия: че всяко последващо потомство ще живее по-добре от предходното.
" Не сме не запомнили 2008 година Върнете ни парите ", гласи надпис на стената на банка наоколо до бул. " Шанз Елизе ", станал сцена на протести.
Към това би трябвало да прибавим и създаващата проблеми технология, която заменя счетоводителите с логаритми, секретарките със Сири (Siri) и водачите със личните им камиони. Да прибавим и наличието на всички места на обществените мрежи, които отстраниха филтрите за правота и положителни маниери, които в миналото съпътстваха политическото говорене. Всички тези неща стават на фона на акция за хакерски атаки, насърчавана от враговете на Запада и имаща за цел да популяризира дезинформация, да основава съмнения и всява комплициране.
Взривоопасната примес избухна през 2016 година, а следствията към момента са налице.
През юни 2016 година, след повече от четири десетилетия на нерешително участие в европейския клуб, Англия организира референдум, който, по думите на тогавашния министър председател Дейвид Камерън, имаше за цел " да реши европейския въпрос " един път и вечно.
След акция на ксенофобско разпространение на боязън и финансови нарушавания британците гласоподаваха всеобщо и с дребна разлика утвърдиха излизането от Европейския съюз, което шокира политическата класа.
Камерън подаде оставка, а негов правоприемник на премиерския пост стана Тереза Мей, която бе натоварена с нежеланата задача да контракти елегантно излизане от Европейски Съюз с радостните поддръжници на Брекзит, паникьосаните последователи на оставането и раздразнените мними другари на Европа. Мей оцеля предходната седмица на косъм при избор против лидерската й позиция, само че държавното управление и може да падне когато и да е, до момента в който тя се пробва да предотврати евентуално пагубния Брекзит " без договорка " на 29 март.
През ноември 2016 година пристигна ред на Съединени американски щати да потъпчат традицията. След една нецивилизована акция, която опустоши интернет, Доналд Тръмп завоюва тежката изборна конкуренция и стана водач на свободния свят. Почти всичко, което последва, не беше по сюжет.
Като се стартира от прибързаната му и недомислена външна политика и се стигне до слагането под въпрос на американската традиция за разделяне на управляващите, целият набор от действия на Тръмп повдигна въпроса дали той (и като последица и САЩ) ще се придържат към дългогодишните правила и задължения. За най-могъщата страна на света сходна неустановеност не е незначителен въпрос.
Франция пое по същия път през май предходната година, когато един млад банкер и някогашен министър на стопанската система съумя да убеди гласоподавателите, че е новобранец, че е човек отвън политиката. Хиперглобализмът на Еманюел Макрон влезе в контрастност с ксенофобията на Тръмп, само че той също твърдеше, че ще пресуши блатото и ще пази елементарните хора.
Това заричане бързо повехна. Макрон скоро стана прочут като " президента на богатите ". На имиджа му не се отрази позитивно изявлението му, че Франция се нуждае от " Юпитер " (главното провидение в римската митология).
Гневът доближи връхната си точка, когато Макрон,,уж в отбрана на околната среда, съобщи, че ще увеличи към този момент така и така извънредно високите налози върху горивата. Хората, на които им омръзна от високите налози и скъпия живот, излязоха по улиците на митинги (някои от които белязани от насилие), те раздрусаха страната и принудиха Макрон да отстъпи.
Следва: Още неизясненост
Хаосът не свършва с това.
По целия свят политиците възприемат нов метод на мислене. От президента на Филипините Родриго Дутерте до определения за президент на Бразилия Жаир Болсонаро претенденти печелят избори макар (или може би поради) дотам политически неточни изявления и дейности, които до наскоро щяха да им подсигуряват проваляне. Новият безреден пейзаж основава благоприятни условия за страни като Китай, които се стремят да разширят въздействието си в кътчета на планетата, където допреди това не са участвали.
Дали това е повратна точка в актуалната политическа история? Западните демократични демокрации все още наподобяват съвсем старомодно и безшумно безделничат някъде в ъгъла, до момента в който най-видният им бранител, немският канцлер Ангела Меркел, постепенно се отдръпва от светлината на прожекторите.
Темите на западните демократични революции са по-значими от всеки път, въпреки и в нови форми. Дали тези пронизващи нови гласове са път към свободата? Въпросът остава отворен, както и дали резултатът ще бъде по-голямо тъждество, за което толкоз доста хора споделят, че копнеят.
А отвън тези два въпроса има трети, може би по-актуален въпрос: Дали в този преломен миг на бурна промяна братството, което сплотяваше народите в следвоенния интервал, има някакъв късмет да оцелее? /БТА
Настъпи интервал на безпорядък за страните, които крепяха международния ред, време на неустойчивост за салдото на сили, който властваше от десетилетия.
По целия свят хората слагат под подозрение истини, които дълго време са считали за подразбиращи се, и отхвърлят някои от тях като подправени вести. Те заменят обичаи, които дълго време са възприемали като неподлежащи на смяна, със спонтанни нововъведения.
Във Франция хората, които се усещат забравени от глобализиращия се се свят, прекараха последните няколко седмици в шествия и протести като знак на митинг против държавното управление си, което назовават елитарно и изгубило връзка с народа. Първоначалното неуважение на държавното управление наподобява удостовери съмненията им, само че в последна сметка то бе насила да смени метода.
Англия към момента се възвръща от референдума, който държавното управление й провежда, с цел да запуши устата на съперниците си, които обаче удържаха победа. Сега, когато политиците се чудят по какъв начин да изпълнят изразената на референдума воля, държавното управление е напът да рухне.
А в Съединените щати един президент, който някои упрекват, че погазва скъпи на нацията идеали, нападателно загърбва протокола и порядките, с които са се съобразявали десетки негови прародители. Твърдите му поддръжници са във екстаз, а на доста други напряко им се вие свят.
Още повече, че тези събития се разиграват освен в страните на лозунга " Свобода, тъждество, приятелство ", Магна Харта и Декларацията за самостоятелност, а и в целия западен свят.
Събитията се развиват сходно на всички места: хората отвън властовите центрове отхвърлят политическите елити, за които считат, че ги имат за даденост, и поддържат нови придвижвания, които не съблюдават разпоредбите и постоянно се заиграват с най-ниските им мисли.
Нека изясним, не става дума за намаляване на демокрацията. В прочут смисъл е тъкмо противоположното.
Демоде ли е консенсусът?
На Запад най-позната е непряката народна власт, при която желанията на гласоподавателите оказват помощ да се образуват институциите, които правят управническата активност и доста постоянно служат като буфери, които успокояват бурните политически води.
Възникващите модели обаче водят до по-фундаментални и от време на време по-агресивни форми на народна власт, при които гласуването и другите политически прояви имат по-директен резултат или при които се овластява една персона, която да заобикаля институциите.
В рамките на този развой демократичните страни рискуват да изгубят десетилетната традиция на консенсуса - общото единодушие по какъв начин да се живее, да се ръководи и да се взаимодейства с останалите, което доминираше след края на Втората международна война.
Как се случи всичко това?
Да се върнем едно десетилетие обратно, когато схемата на Понци с високорискови ипотеки с ниски депозити сложи международната финансова система на колене. Последвалите години на криза и строги бюджетни икономии ускориха усещането, че е нарушено негласното съглашение, запазило политическия естаблишмънт в продължение на десетилетия: че всяко последващо потомство ще живее по-добре от предходното.
" Не сме не запомнили 2008 година Върнете ни парите ", гласи надпис на стената на банка наоколо до бул. " Шанз Елизе ", станал сцена на протести.
Към това би трябвало да прибавим и създаващата проблеми технология, която заменя счетоводителите с логаритми, секретарките със Сири (Siri) и водачите със личните им камиони. Да прибавим и наличието на всички места на обществените мрежи, които отстраниха филтрите за правота и положителни маниери, които в миналото съпътстваха политическото говорене. Всички тези неща стават на фона на акция за хакерски атаки, насърчавана от враговете на Запада и имаща за цел да популяризира дезинформация, да основава съмнения и всява комплициране.
Взривоопасната примес избухна през 2016 година, а следствията към момента са налице.
През юни 2016 година, след повече от четири десетилетия на нерешително участие в европейския клуб, Англия организира референдум, който, по думите на тогавашния министър председател Дейвид Камерън, имаше за цел " да реши европейския въпрос " един път и вечно.
След акция на ксенофобско разпространение на боязън и финансови нарушавания британците гласоподаваха всеобщо и с дребна разлика утвърдиха излизането от Европейския съюз, което шокира политическата класа.
Камерън подаде оставка, а негов правоприемник на премиерския пост стана Тереза Мей, която бе натоварена с нежеланата задача да контракти елегантно излизане от Европейски Съюз с радостните поддръжници на Брекзит, паникьосаните последователи на оставането и раздразнените мними другари на Европа. Мей оцеля предходната седмица на косъм при избор против лидерската й позиция, само че държавното управление и може да падне когато и да е, до момента в който тя се пробва да предотврати евентуално пагубния Брекзит " без договорка " на 29 март.
През ноември 2016 година пристигна ред на Съединени американски щати да потъпчат традицията. След една нецивилизована акция, която опустоши интернет, Доналд Тръмп завоюва тежката изборна конкуренция и стана водач на свободния свят. Почти всичко, което последва, не беше по сюжет.
Като се стартира от прибързаната му и недомислена външна политика и се стигне до слагането под въпрос на американската традиция за разделяне на управляващите, целият набор от действия на Тръмп повдигна въпроса дали той (и като последица и САЩ) ще се придържат към дългогодишните правила и задължения. За най-могъщата страна на света сходна неустановеност не е незначителен въпрос.
Франция пое по същия път през май предходната година, когато един млад банкер и някогашен министър на стопанската система съумя да убеди гласоподавателите, че е новобранец, че е човек отвън политиката. Хиперглобализмът на Еманюел Макрон влезе в контрастност с ксенофобията на Тръмп, само че той също твърдеше, че ще пресуши блатото и ще пази елементарните хора.
Това заричане бързо повехна. Макрон скоро стана прочут като " президента на богатите ". На имиджа му не се отрази позитивно изявлението му, че Франция се нуждае от " Юпитер " (главното провидение в римската митология).
Гневът доближи връхната си точка, когато Макрон,,уж в отбрана на околната среда, съобщи, че ще увеличи към този момент така и така извънредно високите налози върху горивата. Хората, на които им омръзна от високите налози и скъпия живот, излязоха по улиците на митинги (някои от които белязани от насилие), те раздрусаха страната и принудиха Макрон да отстъпи.
Следва: Още неизясненост
Хаосът не свършва с това.
По целия свят политиците възприемат нов метод на мислене. От президента на Филипините Родриго Дутерте до определения за президент на Бразилия Жаир Болсонаро претенденти печелят избори макар (или може би поради) дотам политически неточни изявления и дейности, които до наскоро щяха да им подсигуряват проваляне. Новият безреден пейзаж основава благоприятни условия за страни като Китай, които се стремят да разширят въздействието си в кътчета на планетата, където допреди това не са участвали.
Дали това е повратна точка в актуалната политическа история? Западните демократични демокрации все още наподобяват съвсем старомодно и безшумно безделничат някъде в ъгъла, до момента в който най-видният им бранител, немският канцлер Ангела Меркел, постепенно се отдръпва от светлината на прожекторите.
Темите на западните демократични революции са по-значими от всеки път, въпреки и в нови форми. Дали тези пронизващи нови гласове са път към свободата? Въпросът остава отворен, както и дали резултатът ще бъде по-голямо тъждество, за което толкоз доста хора споделят, че копнеят.
А отвън тези два въпроса има трети, може би по-актуален въпрос: Дали в този преломен миг на бурна промяна братството, което сплотяваше народите в следвоенния интервал, има някакъв късмет да оцелее? /БТА
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ