Война за паметници
Караме се за руските паметници, само че нямаме тактика и мисъл за националните знаци Видинското с. Макреш няма и 200 души, по пази 10 партизански статуи
На фона на пандемията от ковид и страховете от връхлитащата ни икономическа рецесия като бурен избуя един остарял спор - би трябвало ли да пазим руските монументи и партизанските им побратими или е по-добре да ги демонтираме. Страстите нажежи противоречивата галерия в съветския културно-информационен център, представяща светите братя Кирил и Методий като основатели не на българската писменост, а на църковнославянската книжовност, първи разпространители на грамотността и просветители на Русия. Откровени неистини, възмути се доцент Ваня Мичева от Института за български език към Българска академия на науките. Политическа провокация, добави яростно историкът от Великотърновския университет проф. Милко Палангурски. Така справедливият яд още веднъж извади на напред във времето тематиката за паметта, почитта и паметниците, пламнала още при започване на май. Всъщност, искрата на новия разкол възпламени точно на 9 май Атлантическият съвет, в който влизат хора с искрено антируски позиции като някогашните министри на защитата Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев и ръководителят на 36-ото Народно събрание Александър Йорданов. Докато политиците у нас спореха какво честваме - День победы или Деня на Европа, съветът показа интерактивна карта, показваща какъв брой и къде се намират непремахнатите руски монументи в България. На картата бяха маркирани над 30, като с изключение на в София и Пловдив бяха посочени паметници в Бургас, Варна, Видин, Бяла, Добрич, Димитровград, Кула, Русе, Силистра, Созопол, Стрелча, Шумен, Ямбол, Стара Загора, Царево и други Картата бе самобитен отговор на Москва, която месец по-рано изиска затвор за премахването на руски монументи в чужбина. Руският министър на защитата Сергей Шойгу настоя да бъде регламентирана опцията за привличането към наказателна отговорност на представители на управляващите на непознати страни при разглобяване на мемориални уреди, увековечаващи паметта на починали руски жители.
На този декор местна борба се разигра в София във връзка Братската могила. Като същински ястреб кметът на регион Лозенец Константин Павлов ( " Демократична България " ) посрещна 9 май с апел за разглобяване на монумента. Само варварите разрушават монументи – културни и исторически, отговори му яростно водачът на БСП-София Калоян Паргов. Което пък отприщи с нова мощ 30-годишната свада сред русофили и русофоби в София каква да е ориста на другия огромен паметник - паметника на Съветската войска против Алма Матер.
Истината е, че руските монументи са в пъти повече от 30. Според регистъра на посолството на Русия у нас има 180 монумента на червеноармейци от Втората международна война. Големият проблем обаче не е нито броят им, нито стопанисването им. Защото каквото и да е наследството, то не трябва да се разрушава. Паметта - персонална или национална е база за уроци, стига да има кой да ги научи.
Проблемът е неналичието на политика във връзка с паметниците. 30 години се лутаме в личните си знаци. За 24 май се сетихме, че писмеността ни е българска, а не славянска. Но единственият монумент на кирилицата е в неславянската Монголия, която написа на нашата писменост. У нас има един " монумент ", отдаден на писмеността ни - Дворът на буквите или Дворът на кирилицата в първата столица Плиска. И той не е дело на страната. А на арменеца Карен Алексaнян, който с персонални средства закупи 8000 кв. м земя, нае строители и архитекти и направи мавзолей на неповторимата ни книжовност.
Нямаме алея нито на българските царе, нито на родните просветители. Своеобразният мавзолей на великите синове на България в столичната Борисова градина постоянно се обругава. Гордеем се със Златния век, само че носим срама от абсурда къде да бъде инсталиран единственият монумент на цар Симеон Велики в София. На всичко от горната страна той също не бе концепция на държавната мисъл, а подарък от огромния патриот доктор Милен Врабевски и неговата Фондация „ Българска памет ”.
Че най-малко София ще има тактика и мисъл на кои велики българи къде да има монументи, се заприказва при предходния скандал - към светещите очи на цар Самуил, чийто паметник е в градината пред катедралата " Св. Александър Невски ". Но, уви, тя към момента е в зоната на така наречен публични полемики, които нищо положително не са родили досега. Докато това не стане, надали ще можем да затворим 30-годишния преход. И ще се дивим на безумия, като тихомълком роденото от един обвинен за шпионаж - Николай Малинов, който подвигна паметна плоча в местността Читака край Обзор, отдадена на партизаните от отряд „ Народен пестник ”. Или като видинското с. Макреш. Днес то едва ли има и 200 души, само че е известно с това, че е има най-вече партизански монументи – цели 10.
На фона на пандемията от ковид и страховете от връхлитащата ни икономическа рецесия като бурен избуя един остарял спор - би трябвало ли да пазим руските монументи и партизанските им побратими или е по-добре да ги демонтираме. Страстите нажежи противоречивата галерия в съветския културно-информационен център, представяща светите братя Кирил и Методий като основатели не на българската писменост, а на църковнославянската книжовност, първи разпространители на грамотността и просветители на Русия. Откровени неистини, възмути се доцент Ваня Мичева от Института за български език към Българска академия на науките. Политическа провокация, добави яростно историкът от Великотърновския университет проф. Милко Палангурски. Така справедливият яд още веднъж извади на напред във времето тематиката за паметта, почитта и паметниците, пламнала още при започване на май. Всъщност, искрата на новия разкол възпламени точно на 9 май Атлантическият съвет, в който влизат хора с искрено антируски позиции като някогашните министри на защитата Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев и ръководителят на 36-ото Народно събрание Александър Йорданов. Докато политиците у нас спореха какво честваме - День победы или Деня на Европа, съветът показа интерактивна карта, показваща какъв брой и къде се намират непремахнатите руски монументи в България. На картата бяха маркирани над 30, като с изключение на в София и Пловдив бяха посочени паметници в Бургас, Варна, Видин, Бяла, Добрич, Димитровград, Кула, Русе, Силистра, Созопол, Стрелча, Шумен, Ямбол, Стара Загора, Царево и други Картата бе самобитен отговор на Москва, която месец по-рано изиска затвор за премахването на руски монументи в чужбина. Руският министър на защитата Сергей Шойгу настоя да бъде регламентирана опцията за привличането към наказателна отговорност на представители на управляващите на непознати страни при разглобяване на мемориални уреди, увековечаващи паметта на починали руски жители.
На този декор местна борба се разигра в София във връзка Братската могила. Като същински ястреб кметът на регион Лозенец Константин Павлов ( " Демократична България " ) посрещна 9 май с апел за разглобяване на монумента. Само варварите разрушават монументи – културни и исторически, отговори му яростно водачът на БСП-София Калоян Паргов. Което пък отприщи с нова мощ 30-годишната свада сред русофили и русофоби в София каква да е ориста на другия огромен паметник - паметника на Съветската войска против Алма Матер.
Истината е, че руските монументи са в пъти повече от 30. Според регистъра на посолството на Русия у нас има 180 монумента на червеноармейци от Втората международна война. Големият проблем обаче не е нито броят им, нито стопанисването им. Защото каквото и да е наследството, то не трябва да се разрушава. Паметта - персонална или национална е база за уроци, стига да има кой да ги научи.
Проблемът е неналичието на политика във връзка с паметниците. 30 години се лутаме в личните си знаци. За 24 май се сетихме, че писмеността ни е българска, а не славянска. Но единственият монумент на кирилицата е в неславянската Монголия, която написа на нашата писменост. У нас има един " монумент ", отдаден на писмеността ни - Дворът на буквите или Дворът на кирилицата в първата столица Плиска. И той не е дело на страната. А на арменеца Карен Алексaнян, който с персонални средства закупи 8000 кв. м земя, нае строители и архитекти и направи мавзолей на неповторимата ни книжовност.
Нямаме алея нито на българските царе, нито на родните просветители. Своеобразният мавзолей на великите синове на България в столичната Борисова градина постоянно се обругава. Гордеем се със Златния век, само че носим срама от абсурда къде да бъде инсталиран единственият монумент на цар Симеон Велики в София. На всичко от горната страна той също не бе концепция на държавната мисъл, а подарък от огромния патриот доктор Милен Врабевски и неговата Фондация „ Българска памет ”.
Че най-малко София ще има тактика и мисъл на кои велики българи къде да има монументи, се заприказва при предходния скандал - към светещите очи на цар Самуил, чийто паметник е в градината пред катедралата " Св. Александър Невски ". Но, уви, тя към момента е в зоната на така наречен публични полемики, които нищо положително не са родили досега. Докато това не стане, надали ще можем да затворим 30-годишния преход. И ще се дивим на безумия, като тихомълком роденото от един обвинен за шпионаж - Николай Малинов, който подвигна паметна плоча в местността Читака край Обзор, отдадена на партизаните от отряд „ Народен пестник ”. Или като видинското с. Макреш. Днес то едва ли има и 200 души, само че е известно с това, че е има най-вече партизански монументи – цели 10.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ