От първо лице: Нощта срещу десети
Калин Тодоров е публицист с дългогодишна процедура. Той е наследник на Станко Тодоров, който беше високо в комунистическата подчиненост преди 10 ноември 1989 година Текстът е оповестен за първи път на 10 ноември 2013 година, когато " Дневник " се обърна Калин Тодоров с покана да опише за събития към свалянето на Тодор Живков.
Беше към 10 часа на девети ноември 1989 година. На вратата се позвъни – някак обезпокоително и подмолно. Отвън стояха Петър Младенов и Андрей Луканов. Искаха да приказват с татко ми. Той от известно време не беше в огромната игра и това посещаване беше ненапълно извънредно.
Станко Тодоров още беше ръководител на Народното събрание. Но то беше казионна институция, подчинена на волята на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, и единствено потвърждаваше решенията му. Баща ми си беше подал оставката във висшия партиен орган. Причината – изключването на майка ми Соня Бакиш от комунистическата партията поради присъединяване в Обществения комитет за отбрана на град Русе. Но това е друга история.
Доста изнервени и леко изплашени,
Луканов и Младенов описаха, че през целия ден са се водили договаряния с Тодор Живков
за утрешния пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Тодор Живков трябвало да се откаже без опозиция от заемания от него в продължение на повече от тридесет години пост на първи секретар на Централния комитет на Българска комунистическа партия. След дълги пазарлъци в наличието на военния министър и член на Политбюро Добри Джуров и секретаря на Централен комитет на Българска комунистическа партия по интернационалните въпроси Димитър Станишев – и двамата остарели негови съпартизани от отряда " Чавдар " (откъдето Живков набираше множеството висши партийни кадри), той се бил съгласил на договорка – отстъпва спокойно, без опозиция, поста си на " първи " в партията, против което резервира креслото на ръководител на Държавния съвет. Тази служба тогава отговаряше на равнището президент на България, само че не даваше действителна власт.
Луканов и Младенов основателно се опасяваха " остарялата лисица " в последния миг да не промени решението си и благодарение на дребното останали му правилни приятели във висшия ешелон на партията, като Милко Балев да вземем за пример, да се опита да обърне хода на пленума и да резервира властта си.
Апартаментът ни от много време се подслушваше, по тази причина радиоапаратът и тв приемникът гърмяха, а Луканов и Младенов шепнеха. Те даже се опасяваха от опити за силови решения като идването на танковата бригада, ситуирана покрай София, или даже от арестуването им от правилни на Живков фрагменти в Управлението за сигурност и защита. За да не се стигне до сходно развиване на нещата, те разчитаха и на татко ми и това беше смисълът на късната им аудиенция.
Въпреки че беше в недружелюбност, татко ми, или най-малко такова беше мнението на много хора, беше запазил престижа си в партията на почтен и кардинален човек. Луканов и Младенов го молеха да напише едно изявление, което да прочете на пленума, в случай че той не поеме в мечтаната от тях посока. Смисълът на отчета трябваше да бъде, че
вследствие на властническата, волунтаристична и мегаломанска политика на Тодор Живков
през последните години българската стопанска система и финанси се намират в сериозно положение. Като образец за това можеха да бъдат посочени големите външни заеми за финансиране на тежко капиталово машиностроене като завода в село Червена могила, Радомирско. И че за стабилизирането на страната би трябвало да бъдат взети незабавни строги ограничения.
Това виждане съвпадаше с мнението на татко ми, по тази причина той не остави да го увещават дълго. Някой даде концепцията сходен отчет да бъде направен и за региона на селското стопанство. Те повикаха и секретаря на Централен комитет на Българска комунистическа партия по аграрните въпроси Иван Пръмов. Той щеше да приготви изявление за тревожното положение на страната и в този бранш.
След като тримата късни посетители си потеглиха, татко ми стартира да написа отчета. Писа цяла нощ, много отговорно, като всички свои наблюдения, тези и заключения се помъчи да илюстрира с цифри, таблици и диаграми. Доскоро пазех тези страници, които относително тъкмо илюстрираха тогавашното състояние в страната. Той беше доста съзнателен човек, фанатично лоялен на младежките си идеали. За него нямаше подозрение, че в случай че Тодор Живков си отиде, деформациите и негативните трендове в развиването на социализма ще бъдат преодолени и България ще тръгне още веднъж напред. Баща ми не страдаше изключително от загубата на властта си на " втори човек ", само че надълбоко се тревожеше от ориста на страната. Той беше предан и безгранично лоялен на партията, само че смяташе, че Тодор Живков се е трансформирал във воденичен камък за нея.
На пленума идващия ден не се стигнало до прочитането на двата отчета,
защото Живков кавалерски спазил ангажимента и предал властта си в партията без пердах. Ако не ме лъже паметта, единствено учен Николай Ирибаджаков се опитал да го отбрани, само че до ексцесии не се стигнало. Въпреки че Луканов и Младенов го изиграха и му взеха и креслото на ръководител на Държавния съвет. Това беше и една от аргументите за най-трагикомичната панорама в новата ни политическа история – неуместно увисналото чене на Живков, откакто разбра решенията на пленума.
По това време работех в един централен вестник и си припомням трескавото бързане, с което в кабинетите се сменяха портретите на Тодор Живков с тези на новия " първи " Петър Младенов (Кога бяха съумели да ги отпечатат?). Кралят умря, да живее кралят. Пред очите ми са оптимизмът, с който беше посрещната смяната, и вярата, че в този момент нещата няма по какъв начин да не тръгнат.
Едва ли моето мнение интересува някого, само че още тогава Горбачов беше схванал, че е изгубил студената война и икономическата борба със западния свят. Затова беше решил да се отърве от санитарния кордон на социалистическия лагер, които не беше в положение да устоя финансово.
" Десети ноември " беше дворцов прелом, иницииран, проведен и поддържан от руснаците,
с цел да се отърват от старите водачи, на чийто тил да стоварят цялата виновност. Това уреждаше сметките и на вътрешните реализатори. Но очакванията на хора като татко ми, че благодарение на руснаците ще стъпим бързо на краката си, бяха сметки без кръчмар. Съветският съюз безогледно изостави някогашните си другари. България, изгубила финансиране, първични материали и пазари, банкрутира съвсем незабавно и Андрей Луканов – към този момент като министър-председател, разгласи мораториум върху заплащанията по външния дълг.
Но Горбачов не беше схванал нещо просто, което даже аз подозрях, прочитайки " Архипелага ГУЛАГ " на Александър Солженицин и книгата на двама дисиденти, май имената бяха Синявски и Даниел: " Автентичната история на Комунистическа партия на Съветския съюз ". А точно че палиативната политика на " публичност и преустрояване " ще извади на бял свят истини за предишното, с които един народ не би могъл да живее. А точно: убийствата на Троцки и Киров, преместването на цели нации като " кримските татари " от земите им, провокираният апетит в Поволжието, довел до човекоядство и гибелта на милиони хора, унищожаването на целия съветски генералитет в навечерието на Втората международна война, пактът Молотов – Рибентроп, подялбата на Полша сред Хитлер и Сталин, Катинската гора, Ягода, Ежов и Берия, архипелагът ГУЛАГ, политическите процеси и още, и още.
Идеологията към този момент беше мъртва. Краят на руската империя настъпваше.
Беше към 10 часа на девети ноември 1989 година. На вратата се позвъни – някак обезпокоително и подмолно. Отвън стояха Петър Младенов и Андрей Луканов. Искаха да приказват с татко ми. Той от известно време не беше в огромната игра и това посещаване беше ненапълно извънредно.
Станко Тодоров още беше ръководител на Народното събрание. Но то беше казионна институция, подчинена на волята на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, и единствено потвърждаваше решенията му. Баща ми си беше подал оставката във висшия партиен орган. Причината – изключването на майка ми Соня Бакиш от комунистическата партията поради присъединяване в Обществения комитет за отбрана на град Русе. Но това е друга история.
Доста изнервени и леко изплашени,
Луканов и Младенов описаха, че през целия ден са се водили договаряния с Тодор Живков
за утрешния пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Тодор Живков трябвало да се откаже без опозиция от заемания от него в продължение на повече от тридесет години пост на първи секретар на Централния комитет на Българска комунистическа партия. След дълги пазарлъци в наличието на военния министър и член на Политбюро Добри Джуров и секретаря на Централен комитет на Българска комунистическа партия по интернационалните въпроси Димитър Станишев – и двамата остарели негови съпартизани от отряда " Чавдар " (откъдето Живков набираше множеството висши партийни кадри), той се бил съгласил на договорка – отстъпва спокойно, без опозиция, поста си на " първи " в партията, против което резервира креслото на ръководител на Държавния съвет. Тази служба тогава отговаряше на равнището президент на България, само че не даваше действителна власт.
Луканов и Младенов основателно се опасяваха " остарялата лисица " в последния миг да не промени решението си и благодарение на дребното останали му правилни приятели във висшия ешелон на партията, като Милко Балев да вземем за пример, да се опита да обърне хода на пленума и да резервира властта си.
Апартаментът ни от много време се подслушваше, по тази причина радиоапаратът и тв приемникът гърмяха, а Луканов и Младенов шепнеха. Те даже се опасяваха от опити за силови решения като идването на танковата бригада, ситуирана покрай София, или даже от арестуването им от правилни на Живков фрагменти в Управлението за сигурност и защита. За да не се стигне до сходно развиване на нещата, те разчитаха и на татко ми и това беше смисълът на късната им аудиенция.
Въпреки че беше в недружелюбност, татко ми, или най-малко такова беше мнението на много хора, беше запазил престижа си в партията на почтен и кардинален човек. Луканов и Младенов го молеха да напише едно изявление, което да прочете на пленума, в случай че той не поеме в мечтаната от тях посока. Смисълът на отчета трябваше да бъде, че
вследствие на властническата, волунтаристична и мегаломанска политика на Тодор Живков
през последните години българската стопанска система и финанси се намират в сериозно положение. Като образец за това можеха да бъдат посочени големите външни заеми за финансиране на тежко капиталово машиностроене като завода в село Червена могила, Радомирско. И че за стабилизирането на страната би трябвало да бъдат взети незабавни строги ограничения.
Това виждане съвпадаше с мнението на татко ми, по тази причина той не остави да го увещават дълго. Някой даде концепцията сходен отчет да бъде направен и за региона на селското стопанство. Те повикаха и секретаря на Централен комитет на Българска комунистическа партия по аграрните въпроси Иван Пръмов. Той щеше да приготви изявление за тревожното положение на страната и в този бранш.
След като тримата късни посетители си потеглиха, татко ми стартира да написа отчета. Писа цяла нощ, много отговорно, като всички свои наблюдения, тези и заключения се помъчи да илюстрира с цифри, таблици и диаграми. Доскоро пазех тези страници, които относително тъкмо илюстрираха тогавашното състояние в страната. Той беше доста съзнателен човек, фанатично лоялен на младежките си идеали. За него нямаше подозрение, че в случай че Тодор Живков си отиде, деформациите и негативните трендове в развиването на социализма ще бъдат преодолени и България ще тръгне още веднъж напред. Баща ми не страдаше изключително от загубата на властта си на " втори човек ", само че надълбоко се тревожеше от ориста на страната. Той беше предан и безгранично лоялен на партията, само че смяташе, че Тодор Живков се е трансформирал във воденичен камък за нея.
На пленума идващия ден не се стигнало до прочитането на двата отчета,
защото Живков кавалерски спазил ангажимента и предал властта си в партията без пердах. Ако не ме лъже паметта, единствено учен Николай Ирибаджаков се опитал да го отбрани, само че до ексцесии не се стигнало. Въпреки че Луканов и Младенов го изиграха и му взеха и креслото на ръководител на Държавния съвет. Това беше и една от аргументите за най-трагикомичната панорама в новата ни политическа история – неуместно увисналото чене на Живков, откакто разбра решенията на пленума.
По това време работех в един централен вестник и си припомням трескавото бързане, с което в кабинетите се сменяха портретите на Тодор Живков с тези на новия " първи " Петър Младенов (Кога бяха съумели да ги отпечатат?). Кралят умря, да живее кралят. Пред очите ми са оптимизмът, с който беше посрещната смяната, и вярата, че в този момент нещата няма по какъв начин да не тръгнат.
Едва ли моето мнение интересува някого, само че още тогава Горбачов беше схванал, че е изгубил студената война и икономическата борба със западния свят. Затова беше решил да се отърве от санитарния кордон на социалистическия лагер, които не беше в положение да устоя финансово.
" Десети ноември " беше дворцов прелом, иницииран, проведен и поддържан от руснаците,
с цел да се отърват от старите водачи, на чийто тил да стоварят цялата виновност. Това уреждаше сметките и на вътрешните реализатори. Но очакванията на хора като татко ми, че благодарение на руснаците ще стъпим бързо на краката си, бяха сметки без кръчмар. Съветският съюз безогледно изостави някогашните си другари. България, изгубила финансиране, първични материали и пазари, банкрутира съвсем незабавно и Андрей Луканов – към този момент като министър-председател, разгласи мораториум върху заплащанията по външния дълг.
Но Горбачов не беше схванал нещо просто, което даже аз подозрях, прочитайки " Архипелага ГУЛАГ " на Александър Солженицин и книгата на двама дисиденти, май имената бяха Синявски и Даниел: " Автентичната история на Комунистическа партия на Съветския съюз ". А точно че палиативната политика на " публичност и преустрояване " ще извади на бял свят истини за предишното, с които един народ не би могъл да живее. А точно: убийствата на Троцки и Киров, преместването на цели нации като " кримските татари " от земите им, провокираният апетит в Поволжието, довел до човекоядство и гибелта на милиони хора, унищожаването на целия съветски генералитет в навечерието на Втората международна война, пактът Молотов – Рибентроп, подялбата на Полша сред Хитлер и Сталин, Катинската гора, Ягода, Ежов и Берия, архипелагът ГУЛАГ, политическите процеси и още, и още.
Идеологията към този момент беше мъртва. Краят на руската империя настъпваше.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ