Фамилният терапевт Калин Гайтанджиев за синдрома на опакованите деца
Калин Гайтанджиев е психолог и семеен терапевт. Свири на китара, приказва без клишета и умее да поддържа връзка с душата. Обича децата и няма по какъв начин да е другояче, защото самият той има четири.
Във втората част от нашия диалог ще засегнем тематиката за проблемите при децата, агресивно-амбициозните родители и синдромът на „ опакованите деца “.
Калин, фактически ли правилото е, че когато при психолог идват деца, нормално се работи с родителите?
Абсолютно. Няма по какъв начин да работя с детето, в случай че не привлека в лечебния развой и родителя. Не може един родител да ми докара дете в кабинета и да каже: „ Ето, ремонтирай го “. Няма по какъв начин да се случи това.
Може ли детето да разбере единствено, без помощта на родител, че има проблем и е належащо да приказва със експерт?
Детето няма подобен запас. Може би след 5-и клас към този момент, в случай че има проблем в учебно заведение, може да потърси някакъв вид помощ от учебния психолог, само че самото дете няма по какъв начин да осъзнае, че родителите му би трябвало да вземат участие в лечебния развой.
Как протича първата среща, когато детето към този момент е при теб в кабинета?
Първата консултация постоянно я върша с родителите. Предпочитам да дойдат сами, без детето. Това ми е належащо за събиране на информация, както и да мога да направя работна догадка. След първата консултация към този момент мога да се видя с детето и да строя с него съответно умеене. Например в случай че то се опасява да спи единствено в тъмното, моята работа е не да направя по този начин, че него да не го е боязън, а да го науча да бъде по-смело. Когато му кажа: „ Не се опасявай “, то тогава ще направя по този начин, както са му казвали майка му и татко му. Как да направя по този начин обаче, че детето да бъде по-смело? Просто стартирам да работя с детския боязън, употребявайки съответни техники. Мога да дам един образец - детето, което сполучливо хваща напрежението сред родителите си, отива нощно време и ляга сред двамата, с цел да разсее напрежението посред им, като в това време споделя, че се опасява от тъмното. И то фактически се опасява от тъмното, само че не осъзнава, че функционалността на страха е да легне сред родителите си.
Хиперактивността при детето дефинира ли се като тип болест?
Чисто медицински това е доста оспорвано. Няма по какъв начин да бъде изведена здравната причина за какво едно дете е хиперактивно. В момента с такива деца, изключително в учебните заведения, се бърза с предписването на лекарства. Понякога родителите бързат, тъй като са притиснати от системата. Детето в случай че прояви „ Синдром на недостиг на вниманието “, т.е. не може да задържа вниманието си и прави хиперактивно държание, системата безусловно притиска родителите. Първо стигматизира детето, то е отхвърлено от останалите деца, може и да сменя учебни заведения. Докато е в първи, втори, трети клас... родителите лудват и най-после надали не системата ги принуждава детето им да мине на медикаментозно лекуване. Медикаментът повлиява признака, само че другите лечебни школи имат разнообразни способи за справяне с подобен тип проблем. Това е по-бавният метод.
Споделяш ли изказванието, че децата се раждат с избран характер и това не предстои на смяна?
Така е. Темпераментът бива четири типа – холерик, сангвиник, песимист и флегматик. Има разлика обаче сред характер и темперамент. Характерът е изключителната характерност на едно човешко създание. Ако на Земята има 7 милиарда души, то тогава имаме 7 милиарда характера. Нашата характерност е едно от най-големите ни благосъстояния.
Какво описват рисунките на децата? Може ли да се извлече информация от тях?
Когато хората рисуват или употребяват музикални принадлежности за даден тип терапия, главно се вършат две неща. Едното е да се направи догадка за казуса, а другото е да се терапевтира казусът. Когато аз карам едно дете да рисува, то би трябвало да се опита да проектира в картината взаимоотношенията в фамилията. Това става с един доста елементарен тест – като ми нарисува омагьосаното си семейство. Казвам му: „ Представи си, че идва един вълшебник, който ви прави разнообразни животни – теб, майка ти и татко ти. Какво животно е майка ти, да вземем за пример? “. Това е най-елементарна техника. Но в случай че хората се опитат да го създадат това нещо у дома, ще сбъркат, тъй като човек, в случай че не е експерт в региона, няма по какъв начин да го отработи това нещо. Но не постоянно се подхожда с арт лечебни способи. Аз употребявам цялото си въображение, когато работя с деца, тъй като съм татко на четири деца.
Имаш ли твоя техника, която ти си измисляш за терапия и която не е по учебник?
Имам. Измислям игри. Примерно – това са игри за асимилиране на правила. Има деца, на които косвено им е неразрешено да употребяват въображението си, като че ли е нещо неприятно. Уча ги да играят на лъженка, единствено че в тази игра има граници.
Другата игра е „ АБС “. Детето стартира да брои на разум, аз го спирам и го карам да ми каже футболист с дадена писмен знак. Функцията на това нещо е да го учим да съблюдава правила. Когато работя с група деца в даден клас да вземем за пример – при дребните доста сработват игрите с темп. Ако ги запитвам: „ Когато кажа котка, вие ще кажете “ и всички дават отговор в един глас „ Мяу “. В същото време косвено се учат да съблюдават темпото на групата, което аз, като огромен, задавам. Когато засилвам или забавям темпото, те надлежно го следват.
Как би коментирал несъразмерната упоритост на някои родители?
Ясно е, че има такива хора. Другата категория родители пък са свръх протективните – те са тези, които не разрешават и пазят детето си прекалено, да не настине да вземем за пример, като тичат след него с якето. Свръхамбициозният родител е този, който желае детето му да стане освен това от него. Това е наставнически признак – тогава, когато родителят пречи на развиването на детето си. Той не може да види детето, като нещо достоверно, като независима бойна единица и един обособен свят. При този случай отново се работи с родителя. Той би трябвало да разбере, че детето няма неговата упоритост и неговите стремежи.
Какво съставлява синдромът на „ опакованите деца “?
Това е термин, който вкарва датският семеен психотерапевт Иеспер Юл. „ Опаковаме “ децата си, когато желаеме да ги предпазим от прекарването на неприятна страст. Правим по този начин, че детето ни да не се сблъска с тъгата. Освен че е невероятно, то изрично е и доста нездравословно, тъй като като хора ние сме устроени да тъгуваме, да се ядосваме, да ненавиждаме, да се усещаме безпомощни... Не може никой да ни „ опакова “ тези усеща. Ролята на родителя е да научи детето да минава през тези положения. Детето би трябвало да знае, че те са естествени и всички хора ги изпитват, както и че рано или късно ще се сблъска с тях.
Как би коментирал опрощение на родителите към детето, само че не посредством думи, а посредством дарове, тип материални движимости?
Това е прочувствен инцест. Ние не сме съвършени, по тази причина бъркаме и като родители. Това е обикновено. Добрият психотерапевт няма да упрекна родителя, а ще потърси повода за признака. Категорично не може да „ купим “ умеенето детето да ни елементарни. Децата постоянно ще ни простят. Но би трябвало да имаме този инстикт, като родители - да знаем, че сме сбъркали и да имаме умеенето да кажем, че сме позволили неточност.
Какви са главните проблеми, които забелязваш при децата?
В другите възрасти е друго. Малките деца мъчно дефинират проблем. Тийнейджърите имат потребност да приказват за безусловно всичко, просто търсят положителния събеседник. Някой, който ще има умеенето да ги изслуша. Понякога родителят губи умеенето да чува детето през страстите и да го „ вижда “. За децата би трябвало да бъдем водачи и също да носим отговорност за тях, само че дребният човек има правото на същото равно достолепие като нас.
Каква рекомендация би дал на родителите?
Бих им споделил по този начин - спомнете си, когато преди време като дребни ви се е случило нещо неприятно, просто си припомнете по какъв начин сте се чувствали тогава. Припомнете си страстта. Ако родителят си спомни, че това, което му се е случило, е било унизително, го поучавам да не го прави по отношение на децата си. Това е съответен на практика съвет. Мой доста непосредствен другар ми сподели: „ И по този начин ме вбеси моето идиотче, че го хванах да го заведа в банята и щях да го заключа вътре да седи на мрачно, както преди време майка ми ме е затваряла. Тъкмо го замъкнах и тъкмо да изгася лампата, си спомних, какво оскърбление беше това за мен. Пуснах го, седнах в коридора и се разревах “.
Затова дано родителите да си върнат загатна от това по какъв начин са се чувствали. Ако е било унизително за тях – да не го вършат по отношение на децата си.
Още от създателя:
Във втората част от нашия диалог ще засегнем тематиката за проблемите при децата, агресивно-амбициозните родители и синдромът на „ опакованите деца “.
Калин, фактически ли правилото е, че когато при психолог идват деца, нормално се работи с родителите?
Абсолютно. Няма по какъв начин да работя с детето, в случай че не привлека в лечебния развой и родителя. Не може един родител да ми докара дете в кабинета и да каже: „ Ето, ремонтирай го “. Няма по какъв начин да се случи това.
Може ли детето да разбере единствено, без помощта на родител, че има проблем и е належащо да приказва със експерт?
Детето няма подобен запас. Може би след 5-и клас към този момент, в случай че има проблем в учебно заведение, може да потърси някакъв вид помощ от учебния психолог, само че самото дете няма по какъв начин да осъзнае, че родителите му би трябвало да вземат участие в лечебния развой.
Как протича първата среща, когато детето към този момент е при теб в кабинета?
Първата консултация постоянно я върша с родителите. Предпочитам да дойдат сами, без детето. Това ми е належащо за събиране на информация, както и да мога да направя работна догадка. След първата консултация към този момент мога да се видя с детето и да строя с него съответно умеене. Например в случай че то се опасява да спи единствено в тъмното, моята работа е не да направя по този начин, че него да не го е боязън, а да го науча да бъде по-смело. Когато му кажа: „ Не се опасявай “, то тогава ще направя по този начин, както са му казвали майка му и татко му. Как да направя по този начин обаче, че детето да бъде по-смело? Просто стартирам да работя с детския боязън, употребявайки съответни техники. Мога да дам един образец - детето, което сполучливо хваща напрежението сред родителите си, отива нощно време и ляга сред двамата, с цел да разсее напрежението посред им, като в това време споделя, че се опасява от тъмното. И то фактически се опасява от тъмното, само че не осъзнава, че функционалността на страха е да легне сред родителите си.
Хиперактивността при детето дефинира ли се като тип болест?
Чисто медицински това е доста оспорвано. Няма по какъв начин да бъде изведена здравната причина за какво едно дете е хиперактивно. В момента с такива деца, изключително в учебните заведения, се бърза с предписването на лекарства. Понякога родителите бързат, тъй като са притиснати от системата. Детето в случай че прояви „ Синдром на недостиг на вниманието “, т.е. не може да задържа вниманието си и прави хиперактивно държание, системата безусловно притиска родителите. Първо стигматизира детето, то е отхвърлено от останалите деца, може и да сменя учебни заведения. Докато е в първи, втори, трети клас... родителите лудват и най-после надали не системата ги принуждава детето им да мине на медикаментозно лекуване. Медикаментът повлиява признака, само че другите лечебни школи имат разнообразни способи за справяне с подобен тип проблем. Това е по-бавният метод.
Споделяш ли изказванието, че децата се раждат с избран характер и това не предстои на смяна?
Така е. Темпераментът бива четири типа – холерик, сангвиник, песимист и флегматик. Има разлика обаче сред характер и темперамент. Характерът е изключителната характерност на едно човешко създание. Ако на Земята има 7 милиарда души, то тогава имаме 7 милиарда характера. Нашата характерност е едно от най-големите ни благосъстояния.
Какво описват рисунките на децата? Може ли да се извлече информация от тях?
Когато хората рисуват или употребяват музикални принадлежности за даден тип терапия, главно се вършат две неща. Едното е да се направи догадка за казуса, а другото е да се терапевтира казусът. Когато аз карам едно дете да рисува, то би трябвало да се опита да проектира в картината взаимоотношенията в фамилията. Това става с един доста елементарен тест – като ми нарисува омагьосаното си семейство. Казвам му: „ Представи си, че идва един вълшебник, който ви прави разнообразни животни – теб, майка ти и татко ти. Какво животно е майка ти, да вземем за пример? “. Това е най-елементарна техника. Но в случай че хората се опитат да го създадат това нещо у дома, ще сбъркат, тъй като човек, в случай че не е експерт в региона, няма по какъв начин да го отработи това нещо. Но не постоянно се подхожда с арт лечебни способи. Аз употребявам цялото си въображение, когато работя с деца, тъй като съм татко на четири деца.
Имаш ли твоя техника, която ти си измисляш за терапия и която не е по учебник?
Имам. Измислям игри. Примерно – това са игри за асимилиране на правила. Има деца, на които косвено им е неразрешено да употребяват въображението си, като че ли е нещо неприятно. Уча ги да играят на лъженка, единствено че в тази игра има граници.
Другата игра е „ АБС “. Детето стартира да брои на разум, аз го спирам и го карам да ми каже футболист с дадена писмен знак. Функцията на това нещо е да го учим да съблюдава правила. Когато работя с група деца в даден клас да вземем за пример – при дребните доста сработват игрите с темп. Ако ги запитвам: „ Когато кажа котка, вие ще кажете “ и всички дават отговор в един глас „ Мяу “. В същото време косвено се учат да съблюдават темпото на групата, което аз, като огромен, задавам. Когато засилвам или забавям темпото, те надлежно го следват.
Как би коментирал несъразмерната упоритост на някои родители?
Ясно е, че има такива хора. Другата категория родители пък са свръх протективните – те са тези, които не разрешават и пазят детето си прекалено, да не настине да вземем за пример, като тичат след него с якето. Свръхамбициозният родител е този, който желае детето му да стане освен това от него. Това е наставнически признак – тогава, когато родителят пречи на развиването на детето си. Той не може да види детето, като нещо достоверно, като независима бойна единица и един обособен свят. При този случай отново се работи с родителя. Той би трябвало да разбере, че детето няма неговата упоритост и неговите стремежи.
Какво съставлява синдромът на „ опакованите деца “?
Това е термин, който вкарва датският семеен психотерапевт Иеспер Юл. „ Опаковаме “ децата си, когато желаеме да ги предпазим от прекарването на неприятна страст. Правим по този начин, че детето ни да не се сблъска с тъгата. Освен че е невероятно, то изрично е и доста нездравословно, тъй като като хора ние сме устроени да тъгуваме, да се ядосваме, да ненавиждаме, да се усещаме безпомощни... Не може никой да ни „ опакова “ тези усеща. Ролята на родителя е да научи детето да минава през тези положения. Детето би трябвало да знае, че те са естествени и всички хора ги изпитват, както и че рано или късно ще се сблъска с тях.
Как би коментирал опрощение на родителите към детето, само че не посредством думи, а посредством дарове, тип материални движимости?
Това е прочувствен инцест. Ние не сме съвършени, по тази причина бъркаме и като родители. Това е обикновено. Добрият психотерапевт няма да упрекна родителя, а ще потърси повода за признака. Категорично не може да „ купим “ умеенето детето да ни елементарни. Децата постоянно ще ни простят. Но би трябвало да имаме този инстикт, като родители - да знаем, че сме сбъркали и да имаме умеенето да кажем, че сме позволили неточност.
Какви са главните проблеми, които забелязваш при децата?
В другите възрасти е друго. Малките деца мъчно дефинират проблем. Тийнейджърите имат потребност да приказват за безусловно всичко, просто търсят положителния събеседник. Някой, който ще има умеенето да ги изслуша. Понякога родителят губи умеенето да чува детето през страстите и да го „ вижда “. За децата би трябвало да бъдем водачи и също да носим отговорност за тях, само че дребният човек има правото на същото равно достолепие като нас.
Каква рекомендация би дал на родителите?
Бих им споделил по този начин - спомнете си, когато преди време като дребни ви се е случило нещо неприятно, просто си припомнете по какъв начин сте се чувствали тогава. Припомнете си страстта. Ако родителят си спомни, че това, което му се е случило, е било унизително, го поучавам да не го прави по отношение на децата си. Това е съответен на практика съвет. Мой доста непосредствен другар ми сподели: „ И по този начин ме вбеси моето идиотче, че го хванах да го заведа в банята и щях да го заключа вътре да седи на мрачно, както преди време майка ми ме е затваряла. Тъкмо го замъкнах и тъкмо да изгася лампата, си спомних, какво оскърбление беше това за мен. Пуснах го, седнах в коридора и се разревах “.
Затова дано родителите да си върнат загатна от това по какъв начин са се чувствали. Ако е било унизително за тях – да не го вършат по отношение на децата си.
Още от създателя:
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ