Недовършени разговори с Катрин
„ Какво правиш ” – попита ме Катрин в последния ни диалог по телефона. Опитвах се да подготвя туршия по една бърза рецепта, открита в интернет и Катрин възкликна, че тъкмо това тя най-вече желае от месеци – да реже морковчета, зеле, карфиол. „ Действа толкоз успокояващо ” – гласът й звънтеше, както постоянно звънти гласът на Катрин, можеш да усетиш усмивката, светлината на възторга й, зареждащата сила на съпричастността.
Тогава не знаех, че за финален път я слушам. Беше денят на Света Екатерина. Катрин обичаше името си. Тя беше дете на слънцето, излъчваше и фокусираше обич. Обичаше фамилията си. Обичаше живота, срещите със смислени хора, новите хрумвания и планове.
Нобеловият лауреат и наш съотечественик Елиас Канети написа, че преобладаващото възприятие, когато сме изправени пред гибелта - даже на непосредствен за нас човек, е чувството, че ние сме надживелите. Но даже в отвъдното Катрин Бинбашиева ми наподобява по-витална и същинска от доста от нас, надживелите, думите й не престават да ме следват, изплуват мемоари и нейни наблюдения, които предизвикат към размисъл.
През последните месеци Катрин беше една от така наречен здравни емигранти. Нае квартира в Германия, тъй като изгуби религия в нашата здравна система. „ Тук съм спокойна, всичко тук те кара да се отпуснеш и да повярваш, че в действителност се грижат за теб ”, сподели ми. В клиниката в Хамбург една здравна сестра, източно-европейка, й споделила, че в немските лечебни заведения всеки от личния състав следи другите. И в случай че забележи неточност в работата на сътрудник, незабавно рапортува на началството. „ В България това би се приело за донос, изразът „ Гарван Гарвану око не вади ” важи както за гилдията на таксиметровите ни водачи, по този начин и за лекарското съсловие. Затова не може да се разчита съвсем на нищо у нас, всеки нормално прикрива грешките на сътрудниците, от това страдаме всички ”, в резюме заключи Катрин и описа следната история:
Беше се записала на курс по немски в Хамбург. Резултатите от някои от тестванията й не били приемливи и учителката й направила остра забележка, напряко я предизвестила, че в случай че не постави старания, няма да я допусне да премине в идващ курс. Катрин първо се изненадала - но по какъв начин по този начин, нали е болна, за какво към нея ползват същата летва, какво значение има дали се е справила с контролното по немски. „ Но след това си помислих – това е вярното отношение. Учителката тук не е като учителите у нас – тя си гледа съзнателно и независимо своята работа, не отбива номера. Болните също би трябвало да покриват критериите, важащи за всички. ”
От пребиваването в Германия Катрин направи тъжния извод: „ Най-вдъхновяващите ми срещи бяха с локални хора, най-разочароващите прекарвания – от контактите ми с българи. ” Една от хазайките й там, българка, не я е допускала до печката в кухнята - поради разноските за ток и вода, чистофайничеството и неналичието на това, което българите считаме за част от националната ни еднаквост – гостоприемството, топлината, емпатията.
Катрин беше от тези горди хора, които не желаеха да се знае за заболяванията и несгодите им. Оказа се, че единици са отдадените в последните й борби като здравен бежанец. Тя в никакъв случай не би помолила приятелите си за помощ. За благополучие, най-близките й имаха опция да посрещнат финансовите разноски. Но съм си мислила от време на време - да, знам, прекомерно обществено неточни са сходни мисли, само че съм си мислила, признавам, че у нас липсва равнопоставеност и правдивост, както в естествения ни витален път, по този начин и в заболяванията, и гибелта ни. За някои заболели събираме пари, стартираме акции за помощ и това е благородно и прелестно, само че други оставяме да се оправят напълно сами. За тези, другите, се грижат само фамилиите им, в случай че имат такива, с цената на това, че в банковите им сметки от време на време не остава съвсем нищо. Липсва правдивост и в отношението след гибелта. Оставяме някои в отвъдното бързо да бъдат забравени, на имената на други учредяваме фондации и награди. И не съм уверена, че критерият кои да забравим и кои да увековечим, е постоянно справедлив и прецизен.
Не че това има кой знае какво значение, когато към този момент не сме сред живите. По-тъжното е, че доста стойностни хора биват изтикани в ъглите приживе. Така постъпихме с Катрин. Катрин Бинбашиева беше извънреден публицист, ученолюбив, съпричастен, с вродено възприятие за нетърпимост към неправдите и храброст и хъс да проверява проблеми. Имаше няколко забележителни следствия, няколко шанса да попадне на точното място, в точното време („ Частен случай ”, Българска национална телевизия и в ТВ 7 по времето на Диляна Грозданова), след което шансът й се обърна. Сякаш с наслада я не помниха, изблъскаха я, а тооолкова доста й се работеше. Катрин беше цялостна с сила и правеше всичко, с цел да се впише в изменящата се реалност.
Изкара журналистически специализации в Ройтерс, в центъра „ Голда Меир ” в Хайфа, в сесиите на Залцбургския семинар, сама финансираше пътуванията си до културни и медийни конгреси, отбрани втора магистратура по европейско право, влага в няколко авторски филми, излъчвания, уебсайт. С всяка последваща интернационална тапия и вписана в сивито специализация, премия и прочие, Катрин се надяваше, че някоя от вратите, на които чука за работа, ще се отвори. Не се случи нищо сходно. Колкото повече опит и осведоменост имаше, толкоз повече професионални порти се затваряха пред нея.
По стичане на събитията, през годините когато Катрин нямаше работа, аз имах и назад – когато аз оставах „ отвън играта ”, Катрин се закрепяше някъде на щат. Тогава с нея водехме най-терапевтичните диалози. Тази, която беше на щат нормално споделяше, че последователно се отдалечава от себе си, поради компромисите, които се постанова да прави и интригите на работното място. И съветваше другата да се радва на свободата, на неналичието на ярем, да се свърже с креативното си „ Аз ”, да разкрие и изяви това, което е било под служебния капак, в ритъма на работните календари, рамкиращи с квадратче следващия ден – следващия зачеркнат ден от живота. Тази, която беше „ оттатък борда ” разказваше за смазващото възприятие да се чувстваш непотребен, за замлъкналия телефон, за приятелите и някогашните сътрудници, които не дават отговор на позвъняванията ти, за страха от изпразващия се портфейл. От дума на дума стигнахме до заключението по какъв начин можем да разпознаем кой е с „ картонче ” на професионалния ни фронт: това най-общо е човек, който в никакъв случай не е оставал за дълго без работа и който постоянно е бил на служба, гарантираща му положителни пари.
Когато нямаше непрекъсната работа, Катрин работеше като жител. Ако регионът към „ Кристал ”, в случай че София, Банско и даже страната ни като цяло в някои връзки наподобяват по-добре, изискуем го и на Катрин. Вероятно много общински и държавни служители в този момент ще си отдъхнат, че към този момент няма кой да ги тормози и да изисква от тях да съблюдават наредби и закони, че няма да се постанова да дават отговор на нейните сигнали и писма. Много пъти съм си мислила, че в случай че Катрин беше градоначалник, областен кмет или даже единствено някакъв шеф в общинската администрация, щеше да реализира чудеса.
В един от диалозите ни през последната година от живота й Катрин сподели, че в случай че би могла да върне времето обратно, не би водила борбите, през които е предходна. Сподели, че през днешния ден, в случай че би трябвало да води кореспонденция, обвързвана с някакъв битов проблем, по-скоро би продала жилището си и би го заменила с ново някъде другаде, в сравнение с да губи години в опит да промени непроменяемите дадености. „ Не би трябвало да се ядосваш за нищо – посъветва ме. – Отминавай нещата, които те нервират и се фокусирай единствено в това, което те радва. ” И тя се радваше на красивата и топла есен в Хамбург, на обичта на децата и брачна половинка си, на приятелките от България и зареждащите нови контакти с локалните хора, на кученцето си Бъди, „ което желае единствено да дава обич ”.
Казват, че човек остава в спомените ни с най-ярката преживелица, обвързвана с него. За мен това е Залцбургския семинар, 2003 година С Катрин и още петдесетина публицисти от целия свят участвахме в сесия, отдадена на тематиката за етиката в медиите. С искрящото си наличие и заразителния смях, за седмица Катрин се трансформира в фаворитка на всички. Прекрасна визитна картичка на България, която ме извърши с горделивост и вяра, че хубавите хора и у нас са обречени да надживеят другите.
Тогава не знаех, че за финален път я слушам. Беше денят на Света Екатерина. Катрин обичаше името си. Тя беше дете на слънцето, излъчваше и фокусираше обич. Обичаше фамилията си. Обичаше живота, срещите със смислени хора, новите хрумвания и планове.
Нобеловият лауреат и наш съотечественик Елиас Канети написа, че преобладаващото възприятие, когато сме изправени пред гибелта - даже на непосредствен за нас човек, е чувството, че ние сме надживелите. Но даже в отвъдното Катрин Бинбашиева ми наподобява по-витална и същинска от доста от нас, надживелите, думите й не престават да ме следват, изплуват мемоари и нейни наблюдения, които предизвикат към размисъл.
През последните месеци Катрин беше една от така наречен здравни емигранти. Нае квартира в Германия, тъй като изгуби религия в нашата здравна система. „ Тук съм спокойна, всичко тук те кара да се отпуснеш и да повярваш, че в действителност се грижат за теб ”, сподели ми. В клиниката в Хамбург една здравна сестра, източно-европейка, й споделила, че в немските лечебни заведения всеки от личния състав следи другите. И в случай че забележи неточност в работата на сътрудник, незабавно рапортува на началството. „ В България това би се приело за донос, изразът „ Гарван Гарвану око не вади ” важи както за гилдията на таксиметровите ни водачи, по този начин и за лекарското съсловие. Затова не може да се разчита съвсем на нищо у нас, всеки нормално прикрива грешките на сътрудниците, от това страдаме всички ”, в резюме заключи Катрин и описа следната история:
Беше се записала на курс по немски в Хамбург. Резултатите от някои от тестванията й не били приемливи и учителката й направила остра забележка, напряко я предизвестила, че в случай че не постави старания, няма да я допусне да премине в идващ курс. Катрин първо се изненадала - но по какъв начин по този начин, нали е болна, за какво към нея ползват същата летва, какво значение има дали се е справила с контролното по немски. „ Но след това си помислих – това е вярното отношение. Учителката тук не е като учителите у нас – тя си гледа съзнателно и независимо своята работа, не отбива номера. Болните също би трябвало да покриват критериите, важащи за всички. ”
От пребиваването в Германия Катрин направи тъжния извод: „ Най-вдъхновяващите ми срещи бяха с локални хора, най-разочароващите прекарвания – от контактите ми с българи. ” Една от хазайките й там, българка, не я е допускала до печката в кухнята - поради разноските за ток и вода, чистофайничеството и неналичието на това, което българите считаме за част от националната ни еднаквост – гостоприемството, топлината, емпатията.
Катрин беше от тези горди хора, които не желаеха да се знае за заболяванията и несгодите им. Оказа се, че единици са отдадените в последните й борби като здравен бежанец. Тя в никакъв случай не би помолила приятелите си за помощ. За благополучие, най-близките й имаха опция да посрещнат финансовите разноски. Но съм си мислила от време на време - да, знам, прекомерно обществено неточни са сходни мисли, само че съм си мислила, признавам, че у нас липсва равнопоставеност и правдивост, както в естествения ни витален път, по този начин и в заболяванията, и гибелта ни. За някои заболели събираме пари, стартираме акции за помощ и това е благородно и прелестно, само че други оставяме да се оправят напълно сами. За тези, другите, се грижат само фамилиите им, в случай че имат такива, с цената на това, че в банковите им сметки от време на време не остава съвсем нищо. Липсва правдивост и в отношението след гибелта. Оставяме някои в отвъдното бързо да бъдат забравени, на имената на други учредяваме фондации и награди. И не съм уверена, че критерият кои да забравим и кои да увековечим, е постоянно справедлив и прецизен.
Не че това има кой знае какво значение, когато към този момент не сме сред живите. По-тъжното е, че доста стойностни хора биват изтикани в ъглите приживе. Така постъпихме с Катрин. Катрин Бинбашиева беше извънреден публицист, ученолюбив, съпричастен, с вродено възприятие за нетърпимост към неправдите и храброст и хъс да проверява проблеми. Имаше няколко забележителни следствия, няколко шанса да попадне на точното място, в точното време („ Частен случай ”, Българска национална телевизия и в ТВ 7 по времето на Диляна Грозданова), след което шансът й се обърна. Сякаш с наслада я не помниха, изблъскаха я, а тооолкова доста й се работеше. Катрин беше цялостна с сила и правеше всичко, с цел да се впише в изменящата се реалност.
Изкара журналистически специализации в Ройтерс, в центъра „ Голда Меир ” в Хайфа, в сесиите на Залцбургския семинар, сама финансираше пътуванията си до културни и медийни конгреси, отбрани втора магистратура по европейско право, влага в няколко авторски филми, излъчвания, уебсайт. С всяка последваща интернационална тапия и вписана в сивито специализация, премия и прочие, Катрин се надяваше, че някоя от вратите, на които чука за работа, ще се отвори. Не се случи нищо сходно. Колкото повече опит и осведоменост имаше, толкоз повече професионални порти се затваряха пред нея.
По стичане на събитията, през годините когато Катрин нямаше работа, аз имах и назад – когато аз оставах „ отвън играта ”, Катрин се закрепяше някъде на щат. Тогава с нея водехме най-терапевтичните диалози. Тази, която беше на щат нормално споделяше, че последователно се отдалечава от себе си, поради компромисите, които се постанова да прави и интригите на работното място. И съветваше другата да се радва на свободата, на неналичието на ярем, да се свърже с креативното си „ Аз ”, да разкрие и изяви това, което е било под служебния капак, в ритъма на работните календари, рамкиращи с квадратче следващия ден – следващия зачеркнат ден от живота. Тази, която беше „ оттатък борда ” разказваше за смазващото възприятие да се чувстваш непотребен, за замлъкналия телефон, за приятелите и някогашните сътрудници, които не дават отговор на позвъняванията ти, за страха от изпразващия се портфейл. От дума на дума стигнахме до заключението по какъв начин можем да разпознаем кой е с „ картонче ” на професионалния ни фронт: това най-общо е човек, който в никакъв случай не е оставал за дълго без работа и който постоянно е бил на служба, гарантираща му положителни пари.
Когато нямаше непрекъсната работа, Катрин работеше като жител. Ако регионът към „ Кристал ”, в случай че София, Банско и даже страната ни като цяло в някои връзки наподобяват по-добре, изискуем го и на Катрин. Вероятно много общински и държавни служители в този момент ще си отдъхнат, че към този момент няма кой да ги тормози и да изисква от тях да съблюдават наредби и закони, че няма да се постанова да дават отговор на нейните сигнали и писма. Много пъти съм си мислила, че в случай че Катрин беше градоначалник, областен кмет или даже единствено някакъв шеф в общинската администрация, щеше да реализира чудеса.
В един от диалозите ни през последната година от живота й Катрин сподели, че в случай че би могла да върне времето обратно, не би водила борбите, през които е предходна. Сподели, че през днешния ден, в случай че би трябвало да води кореспонденция, обвързвана с някакъв битов проблем, по-скоро би продала жилището си и би го заменила с ново някъде другаде, в сравнение с да губи години в опит да промени непроменяемите дадености. „ Не би трябвало да се ядосваш за нищо – посъветва ме. – Отминавай нещата, които те нервират и се фокусирай единствено в това, което те радва. ” И тя се радваше на красивата и топла есен в Хамбург, на обичта на децата и брачна половинка си, на приятелките от България и зареждащите нови контакти с локалните хора, на кученцето си Бъди, „ което желае единствено да дава обич ”.
Казват, че човек остава в спомените ни с най-ярката преживелица, обвързвана с него. За мен това е Залцбургския семинар, 2003 година С Катрин и още петдесетина публицисти от целия свят участвахме в сесия, отдадена на тематиката за етиката в медиите. С искрящото си наличие и заразителния смях, за седмица Катрин се трансформира в фаворитка на всички. Прекрасна визитна картичка на България, която ме извърши с горделивост и вяра, че хубавите хора и у нас са обречени да надживеят другите.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ