Излез: разказ с продължение от Здравка Евтимова
- Какво направи ти? Какво направи, глупако – дамата с прошарената коса приказваше постепенно и равно, като че Струма беше замръзнала под езика ѝ. Само лед, бял като антибиотик - това беше гласът ѝ. Даже нещо още по-грозно беше, само че никой глас не трябва да го назовават с думата „ секира “, тъй като тя може единствено да цепи и да реже глави. – Кажи ми! – продължи ледът.
Детето се опасяваше, когато баба му Елена приказваше по този начин с неговия татко.
Мъжът стоеше - висок съвсем до електрическата крушка, а може би до облаците, както се струваше на хлапето, свито под масата.
- Дадох ги – сподели високият мъж. Беше с кафява коса, като нощта, когато човек е изгубил всичко и в близост няма никакъв Господ да помогне.
- Колко ѝ даде? - освен остарялата маса, цялата стая замръзна. Детето се криеше, свито на топка. И двете му ръце бяха превързани с бинт, доста необятен, толкоз колосален, че с изключение на дланите би хванал и двете ръце до лактите.
Малката беше чувала от баба си, че когато сипеш отровни капки в очите на човек – той може да е нарушител, даже апаш, по-зъл от Риж Димитър - само че ръцете ти изсъхват. Затова хлапето бе овързало своите с бинт, никой да не вижда по какъв начин бавно стават на прахуляк.
На стола до масата седеше мъж с прошарена коса, доста хубав човек, спокоен, който не споделяше нито дума, взираше се в ноктите си и като че ли го нямаше в тази стая. Тук печката бумтеше, във фурната къкреше ястие – месо с картофи от остарялата коза, която бяха заклали преди два дни. Красивият човек ѝ бе прерязал гръкляна, тъй като тя повече не можеше да се запложда. Досега беше родила единайсет ярета, бели като аспирин, млякото ѝ не миришеше, от него ставаше сирене за знамение и приказ, избиваха мътеница и козе масло.
- Дядо – прошепна момичето.
Дори то, огънато на осморка под масата, знаеше, че в случай че сложиш извлек от равнец и змийско мляко и го разбиваш доста, доста време, става лек за горено и за подсечено бебе. Намазваш подсеченото дупенце и то става като ново. Още по-хубаво става цялото дете.
Като закла козата, красивият възрастен мъж не възпламени цигара, тъй като още щом се ожени, жена му събра цигарите и ги изгори в печката. После му даде да пие някакъв бъркоч, от който при най-тънката мисъл за тютюна го заболяваше под ребрата отдясно - може би черния дроб - и под сърцето отляво. Той заставам по този начин до закланата коза, като че някой бе заклал него, след това притича до къщата. Влезе вътре и не се събу, нещо, което не беше правил, откогато се роди единственият му син; още един път бе влитал обут да обади на жена си, че им се е родила внучка. Дамянка.
Сега връхлетя обут и ботушите му оставиха мръсна диря, като нарушители, само че той не ги видя. Сигурно се беше разболял или беше откачил. Мъжът сграбчи едно от шишетата в шкафа в антрето - беше оная ракия за масажи, от която грипът се опасяваше като демон от евангелие или от тамян, в тая къща никой не разбираше от дяволските работи.
От стената в кухнята ги гледаше една икона на Богородица с дребния Исус. Богородица имаше огромно сърце, по-голямо от цялата земя и слънцето. Тя помагаше на майки, на деца, на животни, на заболели и здрави и душите за мъртвите приласкаваше Божията майчица. Красивият сграбчи ракията за разтривките, която никой нямаше право да пипа без позволението на жена му. Но той не изиска и не потърси разрешение. Отнесе цялостното шише до закланото животно – кожата беше бяла като аспирин - и отля скъпо пиво - доста отля, може би половината, след това отпи.
Жена му, висока, мършава като свещ, го видя през прозореца. Нищо не сподели. Тя нормално нищо не му споделяше, единствено го поглеждаше, присвила очи като острие на сабя. Сега мъжът се изправи, само че острието на сабята не погледна, той остана с калните си обувки в антрето, черните му следи се виждаха като нарушители с ръце в белезници.
- Бабо, не се карай на тате – сподели момичето. – Дал е пари на мама.
Брадатият мъж гледаше кой знае къде и несъмнено не бе чул нищо.
Баща му, непристойно хубав за напредналата си възраст, отпусна ръка. В нея, като най-грозен провинен, стискаше шишето със скъпата ракия против грип. Жената я измъкна от пръстите му, след това подвигна ръка, тънка, напряко ръкохватка на чук, и го докосна по рамото. За една секунда го докосна и не направи нищо повече.
Синът им, заровен в брадата си, не ги виждаше.
Какво стана след това, очите на остарелия ли се объркаха – надали, при такава жена влажната буза е единствено за насмешка работа. Сигурно мухичка се беше напъхала в окото му, само че като се замисли човек от кое място пък накъде мухичка през март? Знае ли човек какво бе паднало в очите на този мъж.
Във фурната къкреше ястие с картофи и с ребрата на остарялата коза. Детето с превързани длани чакаше под масата. То бе почнало да се крие там от мъничко, когато строши една доста значима чаша. От нея майка ѝ и баща ѝ бяха пили вино, когато ги венчаха в община Радомир. Беше прескъпа кристална движимост, по-скъпа от къщата, в която живееха – по този начин си мислеше детето и като я счупи - за пръв път се спотаи под масата. Тъмна и гъста жалост го заля, че е разрушило такова луксозно нещо от кристал – опита се да го залепи с лепилото за тетрадки, само че не можа и като се изключи че се пъхна под масата, омота главата си в остарялата риза на дядо си. Сега обаче бе престанало да омотава глава в парцали и изключително в полиетиленови торбички. Баба ѝ я беше предизвестила, че може да се задуши.
Тате, тате - пошепна детето, само че брадата мълчеше.
Момичето се сви до краката на красивия остарял мъж, на който споделяха, че популярност Богу приличало, и гледаше баба си, за която подхвърляха, че популярност Богу не приличало.
- Колко пари бяха, Христо? – обърна се остарялата към бащата на детето.
Когато баба му говореше с толкоз камък в гласа си, момичето знаеше, че индивидът, който ще лекуват билките на мършавата Елена, доста ще го боли. Баба ѝ ставаше на камък, с цел да не се размеква и по-бързо да реже. Като отрежеш бързо, болката има по-малко време да мисли, обърква се и не знае къде да те захапе. Сега баба Елена баща ѝ ли искаше да удари? Какво щеше да реже от него?
- Осем хиляди и 100 – сподели бащата на детето. Той също беше доста хубав, само че това се не се забелязваше поради брадата. Не брада, а кафява мечка като че ли се бе качила върху лицето на татко ѝ. Тая неприятна мечка искаше да го изяде.
- Искаше да купиш жена си, че да остане при тебе? – равно и постепенно споделяше баба ѝ. Тя равно и постепенно заръчаше на детето да прочете ТРИ страници от „ Пипи Дългото чорапче “, а в тая книга всичките думи бяха дълги и доста сложни. Жалко за хубавите картинки. Понякога баща ѝ - и той, и момичето знаеха, че не би трябвало да вършат това – само че баща ѝ прочиташе 10 страници от Пипи и какъв брой хубаво беше тогава!
Пипи беше ужасно дете. Дамяна, самоуверено момиче, също се опита да вдигне някакво животно на мускули – към този момент не кон, а котарака Мъркан. Мъркан я одра, тогава тя подвигна две пилета, които преди малко се бяха излюпили. Но щом дете вдигне две пилета, все в миналото ще може да вдигне кон, стига да не му изсъхнат ръцете.
Баба ѝ сподели: – „ Ако искаш да не ти изсъхнат ръцете, намажи ги с извлек от равнец, подбел и Дебела Мара. “ „ Не знам какво е „ Дебела Мара “ – изплака детето, тъй като не беше несъмнено какво тъкмо беше „ Дебела Мара “.
- Щом не знаеш, ще ти изсъхнат ръцете – сподели толкоз равно и постепенно баба ѝ, че Дамяна избута стола до шкафа, постави на него едно малко столче, на което сядаше да си събува и обува ботушите тъкмо до външната врата. Покатери се на стола, след това на столчето, до момента в който стигна до една доста дебела книга, в която баба ѝ беше снимала Дебелата Мара. Взе грамадната книга, рови вътре, рови и стартира доста да се съмнява това ли е „ Дебела Мара “, или това.
- Бабо това ли е Дебелата Мара, или това? – попита детето и сподели първо едната фотография, след това другата.
- Ти къде беше, като те учих кое какво е? – отряза прошарената коса толкоз равно, че Дамянка пусна една сълза, която стремително набута назад в окото си или може би я изтри с ръкава на фланелата си от домашно предена вълна.
Вместо да се превие пред сълзите, детето сграбчи метлата, измете цялата кухня, след това взе парцал и изми калните следи от ботушите на дядо си - два пъти. След това избърса праха от тв приемника, въпреки че върху него нямаше прашинка, приближи се до баба си и доста безшумно, тъй че думите ѝ даже не можеха да да си стъпят на краката, прошепна:
- Моля, бабо, изметох в кухнята, измих в антрето и почистих праха от шкафчето под тв приемника. Мога ли да ти задам един въпрос?
- Можеш.
- Моля, бабо, кажи ми – това ли е Дебела Мара, или това?
- Това – отвърна дамата с прошарената коса. – И повече няма да ти споделям.
- Благодаря, бабо.
Затова в този момент, притихнало надълбоко под масата, хлапето беше несъмнено, че ръцете му няма да изсъхнат, само че се чудеше за какво баба му приказва толкоз равно. Толкова умерено, че коремът на дребната се обтегна, като че в него бе попаднала пиявица и го изсмукваше от вътрешната страна.
- Жена ти взе ли ги? – попита баба ѝ.
- Взе ги.
- Всичките ли ги взе? Нищо ли не ти остави? – равният глас ставаше все по-равен, толкоз еднакъв, че от пиявицата в корема на Дамяна се излюпи змиорка.
- Остави ми 10 лв.... но…
- Какво само че?
- Аз не ги взех – сподели бащата на Дамяна.
- Тя по тази причина целуваше сълзите ти – сподели баба ѝ. – За осем хиляди и 100 лв..
- Щом човек изпие сълзите ти, той става твое другарче до края на живота ти – обади се Дамяна отдолу под масата. – Ти ми го сподели, бабо.
Баща ѝ мълчеше в кафявата си брада, и добре че я имаше – намерения си щерка му. Иначе може би шията му щеше да изсъхне.
- Тя изпи сълзите ти и отиде при Риж Димитър.
- Зная – сподели баща ѝ толкоз безшумно, като че говореше онази мушичка, която влизаше в очите на хората през март, след тоя нов, мразовит сняг. Сигурно доста тежеше брадата на татко ѝ, тъй като главата му се отпусна надолу, доста по-надолу от шишетата с запарка от змийско мляко против изгорено и подсечено.
Точно когато брадата дружно с шията на баща ѝ щеше да изсъхне, дядото на Дамянка стана. Той ходеше толкоз безшумно, да се чуди човек къде стъпва – на пода ли, или лети. Дядо ѝ стъпи някъде, стигна до огромното шише с най-скъпата ракия - него никой нямаше право да пипа без позволение на баба ѝ – само че дядо ѝ го взе, сипа малко ракия, пет капки, тъй като той бе интелигентен човек и знаеше, че сръднята не оказва помощ на никого - след това надигна шишето.
Тоя човек пиеше толкова рядко, че може да те заболи глава, до момента в който си спомниш по кое време е пил за последно и повече ще те боли тая глава, в сравнение с в случай че си чел три страници от горката Пипи с дългото чорапче. Но в този момент дядо ѝ пи, пи, пи, пи – толкова, че баба Елена отиде до него и измъкна шишето от ръцете му.
- Не се карай на сина. Жена му.. отиде си …
Баба ѝ гледа мъжа си 100 часа, след това спря да го гледа, дълго време не го погледна. Изведнъж сподели:
- Излез!
Детето се опасяваше, когато баба му Елена приказваше по този начин с неговия татко.
Мъжът стоеше - висок съвсем до електрическата крушка, а може би до облаците, както се струваше на хлапето, свито под масата.
- Дадох ги – сподели високият мъж. Беше с кафява коса, като нощта, когато човек е изгубил всичко и в близост няма никакъв Господ да помогне.
- Колко ѝ даде? - освен остарялата маса, цялата стая замръзна. Детето се криеше, свито на топка. И двете му ръце бяха превързани с бинт, доста необятен, толкоз колосален, че с изключение на дланите би хванал и двете ръце до лактите.
Малката беше чувала от баба си, че когато сипеш отровни капки в очите на човек – той може да е нарушител, даже апаш, по-зъл от Риж Димитър - само че ръцете ти изсъхват. Затова хлапето бе овързало своите с бинт, никой да не вижда по какъв начин бавно стават на прахуляк.
На стола до масата седеше мъж с прошарена коса, доста хубав човек, спокоен, който не споделяше нито дума, взираше се в ноктите си и като че ли го нямаше в тази стая. Тук печката бумтеше, във фурната къкреше ястие – месо с картофи от остарялата коза, която бяха заклали преди два дни. Красивият човек ѝ бе прерязал гръкляна, тъй като тя повече не можеше да се запложда. Досега беше родила единайсет ярета, бели като аспирин, млякото ѝ не миришеше, от него ставаше сирене за знамение и приказ, избиваха мътеница и козе масло.
- Дядо – прошепна момичето.
Дори то, огънато на осморка под масата, знаеше, че в случай че сложиш извлек от равнец и змийско мляко и го разбиваш доста, доста време, става лек за горено и за подсечено бебе. Намазваш подсеченото дупенце и то става като ново. Още по-хубаво става цялото дете.
Като закла козата, красивият възрастен мъж не възпламени цигара, тъй като още щом се ожени, жена му събра цигарите и ги изгори в печката. После му даде да пие някакъв бъркоч, от който при най-тънката мисъл за тютюна го заболяваше под ребрата отдясно - може би черния дроб - и под сърцето отляво. Той заставам по този начин до закланата коза, като че някой бе заклал него, след това притича до къщата. Влезе вътре и не се събу, нещо, което не беше правил, откогато се роди единственият му син; още един път бе влитал обут да обади на жена си, че им се е родила внучка. Дамянка.
Сега връхлетя обут и ботушите му оставиха мръсна диря, като нарушители, само че той не ги видя. Сигурно се беше разболял или беше откачил. Мъжът сграбчи едно от шишетата в шкафа в антрето - беше оная ракия за масажи, от която грипът се опасяваше като демон от евангелие или от тамян, в тая къща никой не разбираше от дяволските работи.
От стената в кухнята ги гледаше една икона на Богородица с дребния Исус. Богородица имаше огромно сърце, по-голямо от цялата земя и слънцето. Тя помагаше на майки, на деца, на животни, на заболели и здрави и душите за мъртвите приласкаваше Божията майчица. Красивият сграбчи ракията за разтривките, която никой нямаше право да пипа без позволението на жена му. Но той не изиска и не потърси разрешение. Отнесе цялостното шише до закланото животно – кожата беше бяла като аспирин - и отля скъпо пиво - доста отля, може би половината, след това отпи.
Жена му, висока, мършава като свещ, го видя през прозореца. Нищо не сподели. Тя нормално нищо не му споделяше, единствено го поглеждаше, присвила очи като острие на сабя. Сега мъжът се изправи, само че острието на сабята не погледна, той остана с калните си обувки в антрето, черните му следи се виждаха като нарушители с ръце в белезници.
- Бабо, не се карай на тате – сподели момичето. – Дал е пари на мама.
Брадатият мъж гледаше кой знае къде и несъмнено не бе чул нищо.
Баща му, непристойно хубав за напредналата си възраст, отпусна ръка. В нея, като най-грозен провинен, стискаше шишето със скъпата ракия против грип. Жената я измъкна от пръстите му, след това подвигна ръка, тънка, напряко ръкохватка на чук, и го докосна по рамото. За една секунда го докосна и не направи нищо повече.
Синът им, заровен в брадата си, не ги виждаше.
Какво стана след това, очите на остарелия ли се объркаха – надали, при такава жена влажната буза е единствено за насмешка работа. Сигурно мухичка се беше напъхала в окото му, само че като се замисли човек от кое място пък накъде мухичка през март? Знае ли човек какво бе паднало в очите на този мъж.
Във фурната къкреше ястие с картофи и с ребрата на остарялата коза. Детето с превързани длани чакаше под масата. То бе почнало да се крие там от мъничко, когато строши една доста значима чаша. От нея майка ѝ и баща ѝ бяха пили вино, когато ги венчаха в община Радомир. Беше прескъпа кристална движимост, по-скъпа от къщата, в която живееха – по този начин си мислеше детето и като я счупи - за пръв път се спотаи под масата. Тъмна и гъста жалост го заля, че е разрушило такова луксозно нещо от кристал – опита се да го залепи с лепилото за тетрадки, само че не можа и като се изключи че се пъхна под масата, омота главата си в остарялата риза на дядо си. Сега обаче бе престанало да омотава глава в парцали и изключително в полиетиленови торбички. Баба ѝ я беше предизвестила, че може да се задуши.
Тате, тате - пошепна детето, само че брадата мълчеше.
Момичето се сви до краката на красивия остарял мъж, на който споделяха, че популярност Богу приличало, и гледаше баба си, за която подхвърляха, че популярност Богу не приличало.
- Колко пари бяха, Христо? – обърна се остарялата към бащата на детето.
Когато баба му говореше с толкоз камък в гласа си, момичето знаеше, че индивидът, който ще лекуват билките на мършавата Елена, доста ще го боли. Баба ѝ ставаше на камък, с цел да не се размеква и по-бързо да реже. Като отрежеш бързо, болката има по-малко време да мисли, обърква се и не знае къде да те захапе. Сега баба Елена баща ѝ ли искаше да удари? Какво щеше да реже от него?
- Осем хиляди и 100 – сподели бащата на детето. Той също беше доста хубав, само че това се не се забелязваше поради брадата. Не брада, а кафява мечка като че ли се бе качила върху лицето на татко ѝ. Тая неприятна мечка искаше да го изяде.
- Искаше да купиш жена си, че да остане при тебе? – равно и постепенно споделяше баба ѝ. Тя равно и постепенно заръчаше на детето да прочете ТРИ страници от „ Пипи Дългото чорапче “, а в тая книга всичките думи бяха дълги и доста сложни. Жалко за хубавите картинки. Понякога баща ѝ - и той, и момичето знаеха, че не би трябвало да вършат това – само че баща ѝ прочиташе 10 страници от Пипи и какъв брой хубаво беше тогава!
Пипи беше ужасно дете. Дамяна, самоуверено момиче, също се опита да вдигне някакво животно на мускули – към този момент не кон, а котарака Мъркан. Мъркан я одра, тогава тя подвигна две пилета, които преди малко се бяха излюпили. Но щом дете вдигне две пилета, все в миналото ще може да вдигне кон, стига да не му изсъхнат ръцете.
Баба ѝ сподели: – „ Ако искаш да не ти изсъхнат ръцете, намажи ги с извлек от равнец, подбел и Дебела Мара. “ „ Не знам какво е „ Дебела Мара “ – изплака детето, тъй като не беше несъмнено какво тъкмо беше „ Дебела Мара “.
- Щом не знаеш, ще ти изсъхнат ръцете – сподели толкоз равно и постепенно баба ѝ, че Дамяна избута стола до шкафа, постави на него едно малко столче, на което сядаше да си събува и обува ботушите тъкмо до външната врата. Покатери се на стола, след това на столчето, до момента в който стигна до една доста дебела книга, в която баба ѝ беше снимала Дебелата Мара. Взе грамадната книга, рови вътре, рови и стартира доста да се съмнява това ли е „ Дебела Мара “, или това.
- Бабо това ли е Дебелата Мара, или това? – попита детето и сподели първо едната фотография, след това другата.
- Ти къде беше, като те учих кое какво е? – отряза прошарената коса толкоз равно, че Дамянка пусна една сълза, която стремително набута назад в окото си или може би я изтри с ръкава на фланелата си от домашно предена вълна.
Вместо да се превие пред сълзите, детето сграбчи метлата, измете цялата кухня, след това взе парцал и изми калните следи от ботушите на дядо си - два пъти. След това избърса праха от тв приемника, въпреки че върху него нямаше прашинка, приближи се до баба си и доста безшумно, тъй че думите ѝ даже не можеха да да си стъпят на краката, прошепна:
- Моля, бабо, изметох в кухнята, измих в антрето и почистих праха от шкафчето под тв приемника. Мога ли да ти задам един въпрос?
- Можеш.
- Моля, бабо, кажи ми – това ли е Дебела Мара, или това?
- Това – отвърна дамата с прошарената коса. – И повече няма да ти споделям.
- Благодаря, бабо.
Затова в този момент, притихнало надълбоко под масата, хлапето беше несъмнено, че ръцете му няма да изсъхнат, само че се чудеше за какво баба му приказва толкоз равно. Толкова умерено, че коремът на дребната се обтегна, като че в него бе попаднала пиявица и го изсмукваше от вътрешната страна.
- Жена ти взе ли ги? – попита баба ѝ.
- Взе ги.
- Всичките ли ги взе? Нищо ли не ти остави? – равният глас ставаше все по-равен, толкоз еднакъв, че от пиявицата в корема на Дамяна се излюпи змиорка.
- Остави ми 10 лв.... но…
- Какво само че?
- Аз не ги взех – сподели бащата на Дамяна.
- Тя по тази причина целуваше сълзите ти – сподели баба ѝ. – За осем хиляди и 100 лв..
- Щом човек изпие сълзите ти, той става твое другарче до края на живота ти – обади се Дамяна отдолу под масата. – Ти ми го сподели, бабо.
Баща ѝ мълчеше в кафявата си брада, и добре че я имаше – намерения си щерка му. Иначе може би шията му щеше да изсъхне.
- Тя изпи сълзите ти и отиде при Риж Димитър.
- Зная – сподели баща ѝ толкоз безшумно, като че говореше онази мушичка, която влизаше в очите на хората през март, след тоя нов, мразовит сняг. Сигурно доста тежеше брадата на татко ѝ, тъй като главата му се отпусна надолу, доста по-надолу от шишетата с запарка от змийско мляко против изгорено и подсечено.
Точно когато брадата дружно с шията на баща ѝ щеше да изсъхне, дядото на Дамянка стана. Той ходеше толкоз безшумно, да се чуди човек къде стъпва – на пода ли, или лети. Дядо ѝ стъпи някъде, стигна до огромното шише с най-скъпата ракия - него никой нямаше право да пипа без позволение на баба ѝ – само че дядо ѝ го взе, сипа малко ракия, пет капки, тъй като той бе интелигентен човек и знаеше, че сръднята не оказва помощ на никого - след това надигна шишето.
Тоя човек пиеше толкова рядко, че може да те заболи глава, до момента в който си спомниш по кое време е пил за последно и повече ще те боли тая глава, в сравнение с в случай че си чел три страници от горката Пипи с дългото чорапче. Но в този момент дядо ѝ пи, пи, пи, пи – толкова, че баба Елена отиде до него и измъкна шишето от ръцете му.
- Не се карай на сина. Жена му.. отиде си …
Баба ѝ гледа мъжа си 100 часа, след това спря да го гледа, дълго време не го погледна. Изведнъж сподели:
- Излез!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ