Какво е значението на личната история като част от колективния

Какво е смисъла на персоналната история като част от груповия роман на едно общество? Как поколението на българския преход, отгледано в остатъците от социализма, живее през днешния ден? Отговорите на тези въпроси търси младата писателка Йоанна Елми в дебютния си разказ „ Направени от виновност “. Редакторът на книгата Георги Господинов я дефинира като „ разказ, който влиза с щурм в детската стая на Прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и стартира един диалог, мъчителен, само че и разбиращ “. В този диалог се преплитат историите на три дами - баба, майка и внучка, чиито отношения отразяват груповата контузия на българското общество от последните близо 80 години. „ Направени от виновност “ е и книга за емиграцията и носталгията, за домашното принуждение, за младостта и още неизмамената вяра за по-добро бъдеще.

През юни дебютът на Йоанна Елми ще има две представяния в България. На 3 юни от 19:00 ч. в Каре-Арте в София за „ Направени от виновност “ ще приказва Георги Господинов. На 18-ти книгата гостува в Пловдив, където представянето ще води преводачът Стефан Русинов.

Йоанна Елми е приключила интернационалните връзки и британска лингвистика в Новата Сорбона в Париж, след което продължава с магистратура по политически връзки в Амстердам. Освен с художествена литература тя се занимава и с публицистика в цифровата медия „ Тоест “.

- В „ Направени от виновност “ са застъпени необятно интервалите на социализма и прехода. Ти самата не си директна свидетелка на тези исторически процеси, само че успяваш да ги предадеш достоверно през персоналните истории на трите основни героини. Как?

- Едно от най-големите ми терзания в хода на работата по книгата беше, че сюжетните линии, на които не съм била очевидец и съвременник, ще звучат неестествено и неправдоподобно. Тук оказва помощ фактът, че огромна част от историите са доста персонални и същински, споделени от хора, които са ги претърпели. Също е от изгода това, че съм учила история.

Но има и друго допустимо пояснение - значително ние към момента живеем в предишното. Много от местата, които обитаваме, още носят отпечатъците на тези интервали. Те построяват поколенческата ни памет, способността да се докоснем физически до предишното на родителите си - даже през предмети като остарялата секция вкъщи или сервиза, който в никакъв случай не е употребен. Това чисто сетивно чувство за минало ни оказва помощ да преживеем историята правдиво.

- В „ Направени от виновност “ мощно участва опитът да разберем себе си през майките, бащите, бабите си. Какво ни носи този блян и какви рискове крие?

- Поколенческото е прекрасен инструмент за себеразбиране, защото човек значително е артикул на средата си и има наклонността да повтаря същите неточности, които му е заложила тази среда, до момента в който не откри верния метод да ги преработи. Преодоляването на разграниченията в обществото, в което живеем, също изисква осмисляне, което минава още веднъж през поколенческите връзки. Единствената заплаха е да не опознаем и разберем себе си. И това се следи на групово равнище в нашето общество. Имаме да извървим дълъг път, до момента в който осъзнаем за какво залитаме към избрани привички и модели на държание и другарство, които ни пречат.

- Носи ли българското общество групова контузия - от интервала на социализма, от прехода, а в този момент и от коронавирусната пандемия? Обсебени ли сме „ от виновност и време “?

- Абсолютно да. Ако погледнем към историята си обратно във времето, доста рядко сме имали способността да се изслушваме, да реализираме компромис и да беседваме едни с други. Диктатурата не ни е непозната както в фамилен, по този начин и в обществен проект. Не сме задоволително свободни и уверени, с цел да приказваме за проблемите си умерено. Струва ми се, че оттова идват доста от обществените ни спънки - просто тъй като положителният диалог и положителното обществено битие един с различен лишават време и старания.

А от време на време даже това не стига. Виждаме, че даже страни, в които има мощна традиция на консенсусно другарство, сега се връщат обратно към едно по-първично отношение към проблемите. 

Сегашният миг е доста решителен за България. Стоим пред избора сред мощния лидер и избавител, който ни освобождава от отговорността, и решението сами да защитим човешките полезности за живот, независимост и другарство. Като общество би трябвало да вземем решение дали да продължим по същия исторически път, или да се преборим за нещо ново. 

- Пандемията и нашествието на Русия в Украйна изначало бяха натоварени с сходно очакване - да ни консолидират и обединят към една обща идея. За страдание обаче като че ли се случва противоположното и обществото ни от ден на ден се поляризира, пораства поддръжката за крайни и ксенофобски партии. 

- Всички тези чувства и културни трендове преди всичко се подплатяват с доста съществени обществени и стопански рецесии, а на второ се експлоатират от пропагандата. Това облагодетелства избрани хора, само че в дълготраен проект просто не е потребно за обществото. За страдание, рецесиите доста рядко изкарват позитивното в нас, защото това изисква голяма човешка мощ и до някаква степен привилегии, които доста хора нямат. Същевременно имаме една интелигенция, която в по-голямата си част порицава, вместо да води разговор и да изясни за какво предлаганото от хора като Костадин Костадинов не е дълготрайно решение на проблемите. Това е международна наклонност, не го следим единствено в България.

Отново ще кажа, че ни следва групов избор и е мъчно да се дефинира накъде ще наклонят везните. Защото хронични проблеми, които са се пренебрегвали с години, се експлоатират от крайните сили и няма хора, които да предложат смели и съответни изходи.