Как стана така, че българите намразиха пиенето и пиещите толкова

Как стана по този начин, че българите намразиха пиенето и пиещите толкоз доста? Така се запитвам през днешния ден и ми е и мъчително, и горчиво, и дори малко ужасно. Но дано карам ред по ред.

Милият Иван Ласкин умря. Артист, открит и едро скроен човек, подигравателен и сложен за вкарване в калъпи за хора. Обичам такива и ми е изключително мъчително, когато си отидат, тъй като обществото в действителност изгубва коректив.

Ето – и в този момент, казвайки тия думи – отново пожертвам извънредно доста. Да предизвикам голяма и грозна лавина от злобни викове: Как по този начин бе, някакъв алкохолик да ни е коректив на нас! На НАС?!

Чух задоволително от тия викове и почтено казано – на моменти бях изтръпнал от гадност.

Но аз се обуздавам, аз съм пияч, който не пие – т.е. – аз съм безчовечен добър в това да се обуздавам и да не преставам напред.

Струва ми се от време на време, че в случай че ми се наложи небрежно да умра – ще умра – и по-късно ще се взема в ръце и ще продължа напред – към този момент починал. Който овладее даже и подобен дявол като пиенето, има известни учредения да се усеща точно по този начин. Повярвайте.

Имаше анекдот, в който един ходеше из пустинята с телефонна кабина на раменете. Друг го пита: Защо ти е тая кабина? А оня вика: За при положение, че срещна лъв. Аха – вика вторият – да се затвориш в нея ли? Не – вика първият – просто като я хвърля, не можеш да си представиш по какъв начин леко ми е да търча по-късно.

Та и пиещият, спре ли да пие – не телефонна кабина е хвърлил – а все едно няколко планини като Хималаите, по едно и също време – и към този момент може не да тича, а да лети. С лекост.

Плюя и подминавам. Нечовешки добър съм в това.

И цялата тая безобразно грозна шумотевица, обвързвана с пиенето и с умирането от пиенето, е една планина, която би трябвало да понося на гърба си, а по-късно да хвърля и да храча, па да продължа.

И си мисля: Как „ Пиянството на един народ ” се трансформира в „ Пуританското самоограничение на един народ ”, Бога ми? – по този начин се запитвам и въпреки всичко, макар моята алкохолишка овладяност – ми горчи извънредно и ми се гади дори.

Как измежду тоя народ, постоянно заслепен от пристрастията на материалното си съществуване (а и разгулен, в случай че погледнем трезво) внезапно се оформи такава съвсем патологична и изцяло нечовечна непоносимост към страдащите от алкохолизъм?

Откъде у тия наследници на Андрешко, оформял се из кръчмите и на Странджата, живял из механите - се пръкна и развъди такава промяна от пуритани? Готови да линчуват „ слабаците, които унищожават обществото ”?

Иван Ласкин умря, и всички ние – хората, които схващат какво е да си човек на изкуството, какво ужасно нещо е да си човек на изкуството точно в България и то – точно в този момент (когато силиконените устни на Безсмислието всмукват за брутално и смъртоносно фелацио целия разполагаем Смисъл)...ние всички изтръпнахме.

Когато от Европа се откъсне канара...хм, по какъв начин беше „ За кого бие камбаната ” на Джон Дън?

Ние изтръпнахме, Иван се придвижи в Безсмъртието (защото индивидът на изкуството е постоянно и щастливо вечен, макар злословещите), само че една немалка част от българите откриха превъзходен мотив да попръскат гной и черна отрова.

Те, естествено, не нападат непосредствено. О не.

Както написах в едно малко свое есе преди дни – „ естествените и съзнателни ” непиещи моралисти са и суеверни. И страхливци, освен това. Тях ги е боязън от умрелите; и злословят за тях с недомлъвки. А по този начин блестящо и мощно им се ще да избълват отровата си! Но не. Нямат тая храброст. И се почва: Алкохолизмът е безволие. Алкохоликът вреди на фамилията си, помислете за дечицата му! На него си му е добре, но знаете ли на другите какво им е! Алкохолизмът не е болест, това е избор. Алкохоликът е презрян слабак, избрал по-лесното, а оставил за близките по-трудното.

Как ми се ще да им покажа примерно МКБ 10-та проверка – т.е. – Международната подредба на заболяванията – най-официалният медицински указател за систематизиране на всяко едно познато човешко заболяване – и да им потвърдя, че там на зависимостта от алкохол е отделено много съществено място.

Но ми става някак обратно – толкоз обикновено е: Все едно да потвърждавам на някой глупак, че Яворов е огромен стихотворец, като му демонстрирам читанката, в която написа „ Яворов е огромен стихотворец! ”. Ще ми се да извикам: Не е ли това ясно и на децата, необразовани простаци такива? Та не знаят ли и най-простите хора, че алкохолизмът е заболяване и от него умират повече хора в сравнение с от рак?

Но аз съм пияч, който не пие и съм в действителност безчовечен добър в преодоляването на импулсите и нищо не изкрещявам. Мълча си.

А грозният ропот, отключен от гибелта на един хубав актьор, продължава.

Всички споделят лицемерно: Бог да го елементарни!

И по-късно...Ама това пиянство, но за какво не намерения за тия нещастни хора, които изоставя...И изобщо – купищата черни, безнадеждни, непрощаващи и безмилостни обвинявания.

А някой – крещя си аз – намерения ли на него какво му е било?

Защото НАИСТИНА на всички към пиещия им е тежко. Но има едно колосално, голямо НО.

И то е такова: НО на тях никой не им споделя, че са ВИНОВНИ!

А точно виновността, която се стоварва върху алкохолика, е в действителност планина; планината от смут и болежка, която го убива.

И също така: НО хората към умиращия пияч не са заболели! Те тъгуват, те съ-страдават, те плачат, те умират (метафорично)...но той умира ИСТИНСКИ.

И техните болки са душевни, НО неговите са и душевни – чудовищно огромни – НО и телесни, и всевъзможни!

Умиращият пияч го боли всичко.

И най-много – сърцето, тъй като то се усеща отговорно поради болката в очите на околните. Някой сеща ли се за това?

Има ли болен от рак, който се усеща отговорен за това, че тия към него страдат? Не мисля, нямам доверие да има толкоз деликатни и състрадателни хора, които да са подготвени да състрадават на тия, които състрадават на тях.

Болният от рак е в едно съвсем гордо и всепризнато в обществото състояние на страдалец и герой. А алкохоликът, който даже по-сигурно ще почине, и то – в по-големи страдания – е в позицията на безсрамник, който не стига че умира, ами го слагат и на трибунала! И желаят – до момента в който умира – най-малко малко да го подложат на инквизиции.

Така си е. Българите, както споделя Владимир Свинтила, са безчовечен зли със слабите и безчовечен сервилни със мощните.

Тъй като е политически неточно (разбирай – забранено) да упрекваме и ненавиждаме болните от рак (а пък и ракът на всеки може да се случи), само че пък е напълно разрешено и даже се насърчава да ненавиждаме болните от алкохолизъм – тогава давай, напред! – да ненавиждаме до насита и да ненавиждаме до гибел!

Какви заболели, бе! Да мрат там! Те са си отговорни! – по този начин реве българинът. Този българин, който от всичките си мъдри поети е бил упрекван в злокобно духовно пиене (но той от тъпота смесва духовното пиене с пиенето на алкохол и не може да ги отличи)...тоя българин, който е замаян като прасе, преяло с джибри, от дребните си материални хищничества – по този начин реве той и е подготвен да убива...

И ето – на мен ми светва: Той не ненавижда пиещите! Не ненавижда алкохолиците. Не...

Българинът просто обича да ненавижда! Той изпитва неистова нужда да си откри обект за ненавист и да излее върху него тонове от нея. Да ненавижда до гибел.

Защо е по този начин, Боже?

Защото евентуално българинът просто ненавижда себе си. А да продължиш да живееш с такава ненавист към себе си е невероятно. И тая ненавист би трябвало да се оттече нанякъде. Измислете ни обект за ненавист! – вика като че ли българинът.

И щом не му намират (да речем някой външен враг) той си намира случаен – я пияч, я някое малцинство, я някой просто друг с нещо.

Ето – споделям си – и аз в този момент си открих...Намерих си „ българина ” и излях върху него цялата си мъка и завист...

Връщам си думите обратно. Не желая да наскърбявам никой, който към момента се усеща българин и се връзва на такива нападки. Връщам си думите обратно! Извинявам се!

Но ще си върнат ли думите обратно, ще се извинят ли тия, които избълваха толкоз грозни неща за умрелия актьор?

Бог да бди над благата му душа, а и над околните му. Всъщност – аз съм спокоен. Той постоянно си бди.

Но хората, хората...