Жертва на домашно насилие: Бях смачкана, бях роб на страха и срама
" Как единствено се трансформират очите му, преди ръката му да полети към лицето ми. Изпълват се с дребни зелени точици, кафявото се трансформира в лед, зениците му се стесняват като на кобра. Всичко става за секунди. Мина време, преди да стартира да различавам тези мигновени промени, с цел да поставям ръце пред лицето си. Но това не помагаше кой знае какъв брой. А в миналото бях влюбена тъкмо в тези очи ", споделя ни Ели, която срещнахме малко преди провелия се в София митинг против насилието над дами, минал под надпис " Нито една повече ". Така стартира на Дойче веле за една от пострадалите от домашно принуждение. Ето какво гласи още той:
" Когато преди седем години го срещнах с майка ми, тя ми сподели: Този човек не е това, за което се показва, не се събирай с него. Само че аз не я послушах. Той беше интелигентен и компетентен, учеше в влиятелен университет. Говорехме за изкуство, за висша мода, за кино и музика. Ходехме на концерти и изложения, а по-късно, хванати за ръка, се прибирахме в дома му, където той готвеше нещо вкусно и след това се любехме цяла нощ. Оженихме се, а като ни се роди детенце, грижата му за него беше толкоз всеотдайна, че непрекъснато си мислех каква късметлийка съм с този мъж ", споделя още Ели и споделя историята си до дъно:
" Бях смачкана, бях плебей на страха и срама "
" Един ден му споделих, че желая да продължа образованието си в университета. Той се съгласи. Само че от този миг спря да ми оказва помощ с детето и семейството.
Беше късен следобяд, когато глупавото ястие загоря, тъй като четях за изпити, до момента в който бебето се беше кротнало. Тичам в кухнята и си мисля, че ще се посмеем както преди, ще измием тенджерата и ще си поръчаме пица. Но той ме гледаше с очите на кобра. Скочи върху мен и ме удари с глава в носа. Рукна кръв. Въобще не се смути. Хвърли ме на дивана и стартира да ме постанова с юмруци по тялото. Цялата бях в синини.
Не споделих на никого. Мислех, че е нещо моментно. Срамувах се. Всичките ни другари знаеха какъв брой сме щастливи, по какъв начин да разруша този мит. Не споделих и на майка ми. Мислех си, че ще ми натяква, че ме е предизвестила още преди време.
Не смеех да изляза на улицата, нито да отида до магазина или да заведа детето на ясла. Каза ми: " Стой си у дома, аз ще поема всичко ". И ненадейно отново стана най-любящият татко и брачен партньор. Но по какъв начин да се любиш с някого, който разрушава лицето ти.
Така се трансфорах в плебей. Години наред бях плебей на страха и срама, тъй като всякога, когато желаех да трансформира нещо в живота си и да направя нещо за себе си, следваше побой - " за какво ризата ми не е изгладена ", " за какво има чинии в мивката ", " за какво детето отново кашля ", " ти си мързелива лигла ".
Бях отговорна, отговорна, отговорна. Търпях. Смачкана поради детето, поради срама, поради страха. Това са предубеждения, в които като че ли ни възпитават от дребни. Да търпиш и да не казваш, тъй като някой щял нещо да си намерения, до момента в който теб те малтретират. Каква визия за естетика и благополучие на едно общество може да е това? Чувстваш се жертван поради неверен избор, изработен в младостта. И търпиш, с цел да не те „ убие " обществото. Но че той те убива всеки ден - това било обикновено. Здраво семейство... Боже, каква нелепост. Не е трябвало да понасям и за момент, само че късно го разбрах.
Един ден желаех да се видя с другарка, която се беше върнала от чужбина. Плахо го попитах дали може. Мъжът ми се засмя и сподели: " Добре ". Само че до момента в който се приготвях, той изпусна детето на пода и то си удари главата. Хукнахме към болничното заведение. " Ти си отговорна ", сподели ми в колата.
Тогава ми " светна ". Нормално ли е да запитвам дали мога да изляза от вкъщи си? Та аз съм пандизчия, който ще санкционират с пердах, в случай че изиска да си купи парфюм или нови дънки. Аз съм пандизчия, който ще пребият, в случай че изиска да учи, да се види с другари или просто да се разноски в парка. И няма да пребият единствено мен. Детето ми също е в заплаха. Тогава взех решение да го напусна. А толкоз ме беше боязън да му кажа, че желая да се разделим.
Нямах удостоверения от правосъдна медицина за побоите, а е трябвало да си извадя, тъй като кой ще ми повярва, че този сияен мъж може да се трансформира в кобра и да бие като боксьор. В последна сметка ми помогнаха от " Анимус ". Днес пребивавам в различен град. Оставих всичко в дома му. Чак в този момент съм свободна в мозъка си и в тялото си. "
Това е историята на Ели - една от многото дами в България, станали жертва на брутално домашно принуждение. Дошла е в София особено за митинга, тъй като желае да каже на всички дами: „ Не чакайте, в случай че един път са ви протегнали ръка - бягайте незабавно. Няма вяра той да се промени, ще убие всичко у Вас, ще забравите коя сте. Кажете на целия свят какво Ви се случва, а в случай че светът не Ви повярва, търсете организации, които да Ви защитят ".
Ели държи да показа и това: " Изумително е по какъв начин може да има политици и партии, които яхват Истанбулската спогодба, с цел да спасят личните си кожи в политическия живот. Не разбирам по какъв начин хората им имат вяра и по какъв начин това цялостно с предубеждения общество гласоподава и праща в Народното събрание нападателни националисти и хомофоби. Чии права ще пазят те - на такива като мен ли? Колко политици осъдиха откровено нахлуването на един нацист в офиса на ЛГБТИ-организацията. Колко осъдиха това, че удари момиче. Колко политици осъдиха откровено мъжа, удушил със стреч фолио жена си. Голяма покруса било - и толкова. Не им имам вяра на тези хора. Ако желаеха нещо да се промени, щяха да са го създали през закони и същински работещи институции ", споделя Ели и продължава:
" Всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят. "
Да не приказваме, че нито една медия няма излъчвания, които да изясняват на дамите по какъв начин и от кого да потърсят помощ, в случай че са насилвани. Не когато има някаква преживелица, а регулярни излъчвания. Защото когато попаднеш в такава обстановка, ти спираш да мислиш рационално и единствено потъваш. Някой би трябвало да те подсети, да ти изясни, да ти покаже пътя, който ще те избави. Медиите биха могли да вършат това, вместо грабителски да отразяват следващата жертва и да ровят в живота на хората, когато той е завършил. Сега всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят ", споделя Ели.
*със съкращения
Автор: Николета Атанасова,
" Когато преди седем години го срещнах с майка ми, тя ми сподели: Този човек не е това, за което се показва, не се събирай с него. Само че аз не я послушах. Той беше интелигентен и компетентен, учеше в влиятелен университет. Говорехме за изкуство, за висша мода, за кино и музика. Ходехме на концерти и изложения, а по-късно, хванати за ръка, се прибирахме в дома му, където той готвеше нещо вкусно и след това се любехме цяла нощ. Оженихме се, а като ни се роди детенце, грижата му за него беше толкоз всеотдайна, че непрекъснато си мислех каква късметлийка съм с този мъж ", споделя още Ели и споделя историята си до дъно:
" Бях смачкана, бях плебей на страха и срама "
" Един ден му споделих, че желая да продължа образованието си в университета. Той се съгласи. Само че от този миг спря да ми оказва помощ с детето и семейството.
Беше късен следобяд, когато глупавото ястие загоря, тъй като четях за изпити, до момента в който бебето се беше кротнало. Тичам в кухнята и си мисля, че ще се посмеем както преди, ще измием тенджерата и ще си поръчаме пица. Но той ме гледаше с очите на кобра. Скочи върху мен и ме удари с глава в носа. Рукна кръв. Въобще не се смути. Хвърли ме на дивана и стартира да ме постанова с юмруци по тялото. Цялата бях в синини.
Не споделих на никого. Мислех, че е нещо моментно. Срамувах се. Всичките ни другари знаеха какъв брой сме щастливи, по какъв начин да разруша този мит. Не споделих и на майка ми. Мислех си, че ще ми натяква, че ме е предизвестила още преди време.
Не смеех да изляза на улицата, нито да отида до магазина или да заведа детето на ясла. Каза ми: " Стой си у дома, аз ще поема всичко ". И ненадейно отново стана най-любящият татко и брачен партньор. Но по какъв начин да се любиш с някого, който разрушава лицето ти.
Така се трансфорах в плебей. Години наред бях плебей на страха и срама, тъй като всякога, когато желаех да трансформира нещо в живота си и да направя нещо за себе си, следваше побой - " за какво ризата ми не е изгладена ", " за какво има чинии в мивката ", " за какво детето отново кашля ", " ти си мързелива лигла ".
Бях отговорна, отговорна, отговорна. Търпях. Смачкана поради детето, поради срама, поради страха. Това са предубеждения, в които като че ли ни възпитават от дребни. Да търпиш и да не казваш, тъй като някой щял нещо да си намерения, до момента в който теб те малтретират. Каква визия за естетика и благополучие на едно общество може да е това? Чувстваш се жертван поради неверен избор, изработен в младостта. И търпиш, с цел да не те „ убие " обществото. Но че той те убива всеки ден - това било обикновено. Здраво семейство... Боже, каква нелепост. Не е трябвало да понасям и за момент, само че късно го разбрах.
Един ден желаех да се видя с другарка, която се беше върнала от чужбина. Плахо го попитах дали може. Мъжът ми се засмя и сподели: " Добре ". Само че до момента в който се приготвях, той изпусна детето на пода и то си удари главата. Хукнахме към болничното заведение. " Ти си отговорна ", сподели ми в колата.
Тогава ми " светна ". Нормално ли е да запитвам дали мога да изляза от вкъщи си? Та аз съм пандизчия, който ще санкционират с пердах, в случай че изиска да си купи парфюм или нови дънки. Аз съм пандизчия, който ще пребият, в случай че изиска да учи, да се види с другари или просто да се разноски в парка. И няма да пребият единствено мен. Детето ми също е в заплаха. Тогава взех решение да го напусна. А толкоз ме беше боязън да му кажа, че желая да се разделим.
Нямах удостоверения от правосъдна медицина за побоите, а е трябвало да си извадя, тъй като кой ще ми повярва, че този сияен мъж може да се трансформира в кобра и да бие като боксьор. В последна сметка ми помогнаха от " Анимус ". Днес пребивавам в различен град. Оставих всичко в дома му. Чак в този момент съм свободна в мозъка си и в тялото си. "
Това е историята на Ели - една от многото дами в България, станали жертва на брутално домашно принуждение. Дошла е в София особено за митинга, тъй като желае да каже на всички дами: „ Не чакайте, в случай че един път са ви протегнали ръка - бягайте незабавно. Няма вяра той да се промени, ще убие всичко у Вас, ще забравите коя сте. Кажете на целия свят какво Ви се случва, а в случай че светът не Ви повярва, търсете организации, които да Ви защитят ".
Ели държи да показа и това: " Изумително е по какъв начин може да има политици и партии, които яхват Истанбулската спогодба, с цел да спасят личните си кожи в политическия живот. Не разбирам по какъв начин хората им имат вяра и по какъв начин това цялостно с предубеждения общество гласоподава и праща в Народното събрание нападателни националисти и хомофоби. Чии права ще пазят те - на такива като мен ли? Колко политици осъдиха откровено нахлуването на един нацист в офиса на ЛГБТИ-организацията. Колко осъдиха това, че удари момиче. Колко политици осъдиха откровено мъжа, удушил със стреч фолио жена си. Голяма покруса било - и толкова. Не им имам вяра на тези хора. Ако желаеха нещо да се промени, щяха да са го създали през закони и същински работещи институции ", споделя Ели и продължава:
" Всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят. "
Да не приказваме, че нито една медия няма излъчвания, които да изясняват на дамите по какъв начин и от кого да потърсят помощ, в случай че са насилвани. Не когато има някаква преживелица, а регулярни излъчвания. Защото когато попаднеш в такава обстановка, ти спираш да мислиш рационално и единствено потъваш. Някой би трябвало да те подсети, да ти изясни, да ти покаже пътя, който ще те избави. Медиите биха могли да вършат това, вместо грабителски да отразяват следващата жертва и да ровят в живота на хората, когато той е завършил. Сега всяка от нас се избавя сама. А някои не съумяват да се спасят ", споделя Ели.
*със съкращения
Автор: Николета Атанасова,
Източник: iwoman.bg
КОМЕНТАРИ