Мистериозната смърт на българските владетели
Как и за какво намират гибелта си велики български владетели? Отрова, борба или тъмни черодейства? Това споделя изследване на сп. National Geographic
На 23 август 1943 година българският цар Борис III е връхлетян от мощни болки, съпроводени от повръщане. Първоначалната диагноза на дворцовите лекари – жлъчна рецесия – не е доказана. Същата вечер Борис колабира. Принц Кирил извиква незабавно в двореца български, немски и австрийски светила на тогавашната медицина. Сред тях е и токсикологът проф. доктор Ханс Епингер, взел участие в аутопсията на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас (който умира през 1941 година, единствено няколко дни след церемониален обяд, даден от англичаните в негова чест). Официалната версия за гибелта на Метаксас е отравяне на кръвта. Лекарският екип в София стига до умозаключение, че българският държател е изумен от инфаркт на миокарда в резултат на тромбоза на коронарен съд. На 28 август 1943 година, в 16,22 часа, след няколкодневна мъка Борис III умира. Веднага плъзват клюки и догатки, свързващи гибелта му с неотдавнашната му среща с Адолф Хитлер в фамозната „ Вълча бърлога “ на фюрера, с намесата на британските секрети служби, с съветски сътрудници... Самият Хитлер изрича мнение, че Борис III е токсичен от италианската принцеса Мафалда Савойска. Извиканите от Кирил Преславски лекари също подозират отравяне. Тогавашният пълномощен министър на Германия в София Бекерле написа, че медиците „... са вътрешно уверени за насилствената гибел. Казаха, че предвид на професионалната загадка вършат това свидетелствуване единствено пред мен... Подкрепих тяхното разбиране и даже окачествих опазването на тайната като държавно обвързване. “
И до през днешния ден неочакваната гибел на последния български цар в разгара на съдбоносни за Европа и света събития е обект на голям брой догадки и хипотези. Тази злокобна тайнственост обаче не е казус в нашата история. Не по-малко странни са събитията към кончината на редица прародители на Борис III през вековете. Загинали славно или безславно в борба, плен, изгнание или уединение в манастир, в родината си или надалеч от нея, станали жертва на заприказва, интриги и дворцови преврати, посечени, прободени, удушени, отровени, ослепени или погубени посредством „ тъмни чародейства “, владетелите от Първата и Втората българска страна провокират интерес освен с великите си каузи приживе.
Историческите извори осветяват въпроса за гибелта на дребна част от българските ханове и царе, освен това напълно не еднопосочно и изрично, оставяйки поле за голям брой догадки, хипотези, спекулации и митове. Дори гибелта на знакови фигури като хан Аспарух (680–700 г.) и последния феодален цар Иван Шишман (1371–1395 г.) се е трансформирала в мотив за фолклорни предания.
Апокрифното „ Сказание на оракул Исайя “ от XI в. е единственото удостоверение за гибелта на основоположника на българската страна: то разкрива, че Аспарух бил убит от „ измаилтяните на Дунава “ (вероятно в похода му против хазарите през 700 г.).
Според едни източници последният търновски цар умрял в турски плен, а съгласно други бил екзекутиран при крепостта Никопол през 1395 година по заповед на султан Баязид. Но националният юначен епос отнася гибелта на Иван Шишман към редица именити места и твърдини из Софийското поле, Стара планина, Средна гора и Родопите.
Не по-малко смътни, само че най-малко по-обстоятелствени са сведенията за гибелта на други фамозни български владетели. Средновековните източници демонстрират, че византийците схващали войната против „ демонизирани “ врагове (за каквито постоянно били считани и българите даже след покръстването им) като свещена. Освен нормалните дейности, прилагани във въоръжени спорове, арсеналът от тактики в тази психомахия (духовна борба) се простирал от отслужване на християнски религиозни ритуали до използване на антични вълшебен дейности.
Според свидетелството на ромейския историк Псевдо-Симеон Магистър, император Роман I Лакапин прибягнал точно до магия, с цел да отстрани своя отдавнашен зложелател, българския цар Симеон (893–927 г.). На 27 май 927 година при василевса се явил астроном на име Йоан и разкрил, че на един от константинополските хълмове се издига скулптура на българския цар. Йоан посъветвал императора: „ Ако й отсечеш главата, в тоз час ще почине и Симеон “. Императорът незабавно изпратил хора да го сторят – „ в същия час починал Симеон в България “.
С дребни промени тази история откриваме и в хрониката на продължителя на Теофан, където е добавено, че цар Симеон починал начаса, „ обзет от безумство и сърдечна болест “. От съчиненията на Скилица-Кедрин и Йоан Зонара излиза наяве, че василевсът направил деликатно изследване, „ като разпитвал в детайли за времето на неговата гибел “ и открил, че Симеон починал в мига, в който била отрязана главата на статуята. В хрониката на Михаил Глика е добавено, че статуята „ била обвързвана “ по загадъчен метод с българския цар. Смятало се, че разрушаването на обещано изображение може да аргументи духовната и физическа гибел на съответния зложелател, с чиято персона то се асоциира.
Тези показа и дейности са познати в етнологията и културната антропология като „ имитативна магия “. Съвременната историческа просвета приема, че 63-годишният цар Симеон умрял от сърдечен удар. Прави усещане обаче, че още в кореспонденцията си с константинополския патриарх Николай Мистик българският държател директно упреква ромейския първосвещеник, че поради неговите „ гибелни молебствия “ едвам не умрял в сражението при Ахелой през 917 година, където конят му бил погубен от ориентиран към царя ромейски меч.
В този подтекст разказът за гибелта на хан Крум (803–814 г.) от Scriptor Incertus (Анонимен ватикански разказ) добива нов смисъл. През пролетта на 814 година българският държател повел голяма войска против Константинопол, само че по време на приготовленията за завладяването му мистериозно умрял: „... на Велики четвъртък преди Възкресение първият българин, фамозният Крум, който имал желание да превземе столицата, приключил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв “. Интересно допълнение на този роман има в хрониката на Псевдо-Симеон – в същия час небесен глас, чут от мнозина, известил Крумовата гибел.
Според някои откриватели детайлите от свидетелствата насочват към версията, че гибелта на хана била породена от раздор на сърцето в сюблимния миг на подготовката за завладяването на византийската столица. Професор Йордан Андреев свързва смъртта на хан Крум с античната процедура на „ сакралното цареубийство “, съгласно която при дискредитиране на владетеля, той бил ритуално умъртвяван, с цел да може свещената му мощ да бъде предадена непокътната на наследника му. Тази догадка се опира на късното сведение от славянския превод на „ Менология “ на император Василий I, съгласно което българският държател ослепял поради осъществените жестокости против ромеите и другите си грехове, „ та заради недъга си бил намразен от своите “, които го удушили.
Според константинополския „ Синаксар “ обаче това била ориста на хан Дицевг, който заел престола след късото ръководство на Крумовия правоприемник Дукум. Дицевг не съумял да продължи блестящите победи на Крум над византийците – той освен претърпял проваляне от тях, само че изгубил и зрението си, поради което в последна сметка бил удушен с въже от доближените си.
Византийските митове за гибелта на Крум и Симеон подхождат на описанията на свръхестествената гибел на други български владетели, които също воювали с ромеите и застрашавали империята им. Тези разкази се вписват в жанра на християнското знамение, осъществено от светец отмъстител. В „ Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър “ Йоан Ставракий споделя по какъв начин светецът боец Димитър „ поразил смъртоносно “ по време на лов българския цар Гаврил Радомир (1014– 1015 г.). Владетелят „ имал свирепа душа “ и обичал да се развлича с лов на зверове. Той постоянно заставял хората от Мъгленска област да гонят дивеча из най-опасни места, до момента в който в отчаянието си те се обърнали с молба към своя настойник св. Димитър да ги избави от тиранина. Когато царят повел свитата си на следващото ловно премеждие, великомъченикът се явил изведнъж, „ бързо и устремено нападнал и умъртвил с копието си “ Гаврил Радомир и незабавно по-късно „ станал незабележим, а оня на часа умрял и костите му се разпилели в пъкъла “.
Свидетелствата на Йоан Скилица, Яхия Антиохийски и Дуклянския презвитер разкриват надалеч по-обикновена – и по-вероятна – версия за тази крах. Според нея, подбуден и корумпиран от византийския император Василий II Българоубиец, царският братовчед и противник за престола Иван Владислав погубил владетеля по време на лов в Мъгленско в средата на август 1015 година, като „ вървейки с него на кон, ненадейно го блъснал и го погубил “. Всъщност той дължал живота си на Гаврил Радомир поради неговото покровителство в братоубийствения спор сред бащите им Самуил и Аарон, довел до изтребването на Аароновия жанр. Въпреки това Иван Владислав не пожалил даже фамилията на братовчед си, като умъртвил Гаврил-Радомировата жена и ослепил първородния му наследник и престолонаследник.
Убиецът се възкачил на българският трон през 1015 година, само че три години по-късно гибелта застигнала и него. „ Дуклянският летопис “ показва гибелта му като свръхестествена – до момента в който седял на трапезата си по време на обсадата на град Драч (дн. Дуръс в Албания) от българските войски, на царя се явил въоръжен благ боец в облика на св. Йоан Владимир (канонизирания след гибелта си княз на Зета, също убит от Иван Владислав). Скован от смъртен боязън пред видението, той извикал: „ Тичайте, мои бойци, да ме отбраните, тъй като Владимир желае да ме убие “, но незабавно бил изумен от ангела отмъстител и „ погинал телесно и душевно “.
Според византийския хронист Йоан Скилица обаче узурпаторът умрял в стълкновение при обсадата на Драч, до момента в който съгласно Яхия Антиохийски бил погубен от един от своите подчинени. Четвърта версия за гибелта на Иван Владислав дава свещеник Михаил Деволски – съгласно нея българският държател влезнал в конно единоборство със стратега на Драч Никита Пигонит, който го свалил с копието си на земята; там двама притекли се пехотинци довършили царя.
Възкресителите на българската страна – първите монарси от Асеневата династия братята Петър IV (1185–1197 г.), Иван Асен I (1190–1196 г.) и Калоян (1197–1207 г.) – също станали жертва на заприказва и изменничества. Мистериозната гибел на последния от тях даже родила легенда, свързваща я с едно от чудесата на св. Димитър. В края на септември 1207 година цар Калоян повел голяма войска към Солун, столица на едноименното кралство на латинските рицари. Според свидетелството на Йоан Ставракий енергичният държател обсадил града при започване на октомври, само че бил застигнат от ненадейна свръхестествена гибел. В нощта преди решителния взлом в защитаваната от стража царска шатра влетял на бял кон настойникът на Солун св. Димитър и пронизал Калоян с копието си. Лагерът бил огласен от стенанията и клетвите на умиращия цар, който упреквал своя воевода, куманина Манастър, за нанесения му удар. На идната вечер владетелят умрял в мъка от „ невидима рана в сърцето “. Българските военачалници свалили обсадата на града и отнесли тялото на своя цар в родината.
Убийството на Калоян от солунския боец светец е засвидетелствано също у Никита Хониат, Георги Акрополит, Алберих и Робер дьо Клари, както и в някои монументи на византийската и балканската средновековна иконография от ХІІІ и XIV в.
Интересът към тематиката за свръхестествената кончина на някои български владетели очевидно траял в Константинопол и след завладяването му от кръстоносците по времето на Латинската империя. В хрониката на монаха Алберих попадаме на предсказване за гибелта на българския цар Иван Асен ІІ (1218–1241 г.). Според него отдаден в окултните науки константинополски влъхва се свързал със силите на мрака и след диалог със самия демон възвестил идната гибел на враговете на империята – василевса на Никея и българския монарх, който умрял неотдавна по-късно.
Гибелта на редица български царе – включително и на Борис III през XX в. – се стоварвала в сериозни военнополитически обстановки. Поставен в присъщия за Средновековието извънреден подтекст, неочакваният завършек на Крум, Симеон, Калоян и други непримирими врагове на Византийската и Латинската империя осигурявал чудодейно освобождение на неприятеля. Това струпване на аналогии и съвпадения мъчно може да бъде отдадено само на случайността или на именития темперамент на сведенията – зад мистериозните декори нормално стояли опитни убийци или алчни предатели, а от време на време и незнайни заболявания или нещастни случаи.
Тайнствената крах на някои владетели оставила дълбока диря освен в ромейската и латинска историография и в националната памет, само че и предиздвикала българската средновековна страна и черква да вземат специфични ограничения за запазване неприкосновеността на личността, здравето и живота на монарха. В §101 [78] от Синодика на цар Борил четем: „ На оня, който посредством каквато и да била хитрост или билки, или чародеяния, или обайване, или противников влъхувания, или отрова се опита да повреди царя, помазаника Господен – нему анатема трижди “.
Не по този начин мистериозно, само че също по трагичен метод напуснали този свят и други средновековни български владетели. Княз Владимир (889–893 г.), който след покръстването на българите за малко реабилитирал езичеството, бил детрониран от татко си княз Борис-Михаил (852–889 г.) и приключил дните си ослепен и в тюрма. Цар Борис II (970–971 г.) бил погубен със стрела от български граничари, които не разпознали владетеля при бягството му от Константинопол, където бил заложник. При страшната панорама на 14 000 ослепени от византийците български бойци цар Самуил (991–1014 г.) изгубил свяст и малко по-късно умрял от сърдечен удар. Животът на детето цар Коломан I Асен (1241–1246 г.) бил покосен „ от отровно биле “. Цар Константин Тих Асен (1257–1277 г.) бил покорен в стълкновение против въстаника Ивайло, който персонално го умъртвил „ като жертвено животно “ на бойното поле. Самият Ивайло (1278–1280 г.) по-късно бил заклан по заповед на татарския хан Ногай по време на гуляй в неговия стан. Младият цар Михаил Асен, наследник и съвладетел на Иван Александър (1331–1371 г.), умрял в стълкновение с турците в Софийското поле в средата на XIV в.
Превратностите на ориста построили философско отношение по отношение на прехода към отвъдното у някои владетели. Неслучайно на първата страница от Томичовия псалтир – една от настолните книги на Иван Александър – е изобразена точно Смъртта. С горделивост, смут или примирение пред нейното лице българските самодръжци осъзнавали както преходността на човешката природа, по този начин и задачата си на създатели на историята. Това ясно проличава в надписа на хан Омуртаг (814–831 г.), отекващ като завет през вековете: „ Човек и добре да живее, умира и различен се ражда. Нека роденият след него, като гледа тези (писмена), си спомни за оногова, който ги е направил “.
На 23 август 1943 година българският цар Борис III е връхлетян от мощни болки, съпроводени от повръщане. Първоначалната диагноза на дворцовите лекари – жлъчна рецесия – не е доказана. Същата вечер Борис колабира. Принц Кирил извиква незабавно в двореца български, немски и австрийски светила на тогавашната медицина. Сред тях е и токсикологът проф. доктор Ханс Епингер, взел участие в аутопсията на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас (който умира през 1941 година, единствено няколко дни след церемониален обяд, даден от англичаните в негова чест). Официалната версия за гибелта на Метаксас е отравяне на кръвта. Лекарският екип в София стига до умозаключение, че българският държател е изумен от инфаркт на миокарда в резултат на тромбоза на коронарен съд. На 28 август 1943 година, в 16,22 часа, след няколкодневна мъка Борис III умира. Веднага плъзват клюки и догатки, свързващи гибелта му с неотдавнашната му среща с Адолф Хитлер в фамозната „ Вълча бърлога “ на фюрера, с намесата на британските секрети служби, с съветски сътрудници... Самият Хитлер изрича мнение, че Борис III е токсичен от италианската принцеса Мафалда Савойска. Извиканите от Кирил Преславски лекари също подозират отравяне. Тогавашният пълномощен министър на Германия в София Бекерле написа, че медиците „... са вътрешно уверени за насилствената гибел. Казаха, че предвид на професионалната загадка вършат това свидетелствуване единствено пред мен... Подкрепих тяхното разбиране и даже окачествих опазването на тайната като държавно обвързване. “
И до през днешния ден неочакваната гибел на последния български цар в разгара на съдбоносни за Европа и света събития е обект на голям брой догадки и хипотези. Тази злокобна тайнственост обаче не е казус в нашата история. Не по-малко странни са събитията към кончината на редица прародители на Борис III през вековете. Загинали славно или безславно в борба, плен, изгнание или уединение в манастир, в родината си или надалеч от нея, станали жертва на заприказва, интриги и дворцови преврати, посечени, прободени, удушени, отровени, ослепени или погубени посредством „ тъмни чародейства “, владетелите от Първата и Втората българска страна провокират интерес освен с великите си каузи приживе.
Историческите извори осветяват въпроса за гибелта на дребна част от българските ханове и царе, освен това напълно не еднопосочно и изрично, оставяйки поле за голям брой догадки, хипотези, спекулации и митове. Дори гибелта на знакови фигури като хан Аспарух (680–700 г.) и последния феодален цар Иван Шишман (1371–1395 г.) се е трансформирала в мотив за фолклорни предания.
Апокрифното „ Сказание на оракул Исайя “ от XI в. е единственото удостоверение за гибелта на основоположника на българската страна: то разкрива, че Аспарух бил убит от „ измаилтяните на Дунава “ (вероятно в похода му против хазарите през 700 г.).
Според едни източници последният търновски цар умрял в турски плен, а съгласно други бил екзекутиран при крепостта Никопол през 1395 година по заповед на султан Баязид. Но националният юначен епос отнася гибелта на Иван Шишман към редица именити места и твърдини из Софийското поле, Стара планина, Средна гора и Родопите.
Не по-малко смътни, само че най-малко по-обстоятелствени са сведенията за гибелта на други фамозни български владетели. Средновековните източници демонстрират, че византийците схващали войната против „ демонизирани “ врагове (за каквито постоянно били считани и българите даже след покръстването им) като свещена. Освен нормалните дейности, прилагани във въоръжени спорове, арсеналът от тактики в тази психомахия (духовна борба) се простирал от отслужване на християнски религиозни ритуали до използване на антични вълшебен дейности.
Според свидетелството на ромейския историк Псевдо-Симеон Магистър, император Роман I Лакапин прибягнал точно до магия, с цел да отстрани своя отдавнашен зложелател, българския цар Симеон (893–927 г.). На 27 май 927 година при василевса се явил астроном на име Йоан и разкрил, че на един от константинополските хълмове се издига скулптура на българския цар. Йоан посъветвал императора: „ Ако й отсечеш главата, в тоз час ще почине и Симеон “. Императорът незабавно изпратил хора да го сторят – „ в същия час починал Симеон в България “.
С дребни промени тази история откриваме и в хрониката на продължителя на Теофан, където е добавено, че цар Симеон починал начаса, „ обзет от безумство и сърдечна болест “. От съчиненията на Скилица-Кедрин и Йоан Зонара излиза наяве, че василевсът направил деликатно изследване, „ като разпитвал в детайли за времето на неговата гибел “ и открил, че Симеон починал в мига, в който била отрязана главата на статуята. В хрониката на Михаил Глика е добавено, че статуята „ била обвързвана “ по загадъчен метод с българския цар. Смятало се, че разрушаването на обещано изображение може да аргументи духовната и физическа гибел на съответния зложелател, с чиято персона то се асоциира.
Тези показа и дейности са познати в етнологията и културната антропология като „ имитативна магия “. Съвременната историческа просвета приема, че 63-годишният цар Симеон умрял от сърдечен удар. Прави усещане обаче, че още в кореспонденцията си с константинополския патриарх Николай Мистик българският държател директно упреква ромейския първосвещеник, че поради неговите „ гибелни молебствия “ едвам не умрял в сражението при Ахелой през 917 година, където конят му бил погубен от ориентиран към царя ромейски меч.
В този подтекст разказът за гибелта на хан Крум (803–814 г.) от Scriptor Incertus (Анонимен ватикански разказ) добива нов смисъл. През пролетта на 814 година българският държател повел голяма войска против Константинопол, само че по време на приготовленията за завладяването му мистериозно умрял: „... на Велики четвъртък преди Възкресение първият българин, фамозният Крум, който имал желание да превземе столицата, приключил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв “. Интересно допълнение на този роман има в хрониката на Псевдо-Симеон – в същия час небесен глас, чут от мнозина, известил Крумовата гибел.
Според някои откриватели детайлите от свидетелствата насочват към версията, че гибелта на хана била породена от раздор на сърцето в сюблимния миг на подготовката за завладяването на византийската столица. Професор Йордан Андреев свързва смъртта на хан Крум с античната процедура на „ сакралното цареубийство “, съгласно която при дискредитиране на владетеля, той бил ритуално умъртвяван, с цел да може свещената му мощ да бъде предадена непокътната на наследника му. Тази догадка се опира на късното сведение от славянския превод на „ Менология “ на император Василий I, съгласно което българският държател ослепял поради осъществените жестокости против ромеите и другите си грехове, „ та заради недъга си бил намразен от своите “, които го удушили.
Според константинополския „ Синаксар “ обаче това била ориста на хан Дицевг, който заел престола след късото ръководство на Крумовия правоприемник Дукум. Дицевг не съумял да продължи блестящите победи на Крум над византийците – той освен претърпял проваляне от тях, само че изгубил и зрението си, поради което в последна сметка бил удушен с въже от доближените си.
Византийските митове за гибелта на Крум и Симеон подхождат на описанията на свръхестествената гибел на други български владетели, които също воювали с ромеите и застрашавали империята им. Тези разкази се вписват в жанра на християнското знамение, осъществено от светец отмъстител. В „ Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър “ Йоан Ставракий споделя по какъв начин светецът боец Димитър „ поразил смъртоносно “ по време на лов българския цар Гаврил Радомир (1014– 1015 г.). Владетелят „ имал свирепа душа “ и обичал да се развлича с лов на зверове. Той постоянно заставял хората от Мъгленска област да гонят дивеча из най-опасни места, до момента в който в отчаянието си те се обърнали с молба към своя настойник св. Димитър да ги избави от тиранина. Когато царят повел свитата си на следващото ловно премеждие, великомъченикът се явил изведнъж, „ бързо и устремено нападнал и умъртвил с копието си “ Гаврил Радомир и незабавно по-късно „ станал незабележим, а оня на часа умрял и костите му се разпилели в пъкъла “.
Свидетелствата на Йоан Скилица, Яхия Антиохийски и Дуклянския презвитер разкриват надалеч по-обикновена – и по-вероятна – версия за тази крах. Според нея, подбуден и корумпиран от византийския император Василий II Българоубиец, царският братовчед и противник за престола Иван Владислав погубил владетеля по време на лов в Мъгленско в средата на август 1015 година, като „ вървейки с него на кон, ненадейно го блъснал и го погубил “. Всъщност той дължал живота си на Гаврил Радомир поради неговото покровителство в братоубийствения спор сред бащите им Самуил и Аарон, довел до изтребването на Аароновия жанр. Въпреки това Иван Владислав не пожалил даже фамилията на братовчед си, като умъртвил Гаврил-Радомировата жена и ослепил първородния му наследник и престолонаследник.
Убиецът се възкачил на българският трон през 1015 година, само че три години по-късно гибелта застигнала и него. „ Дуклянският летопис “ показва гибелта му като свръхестествена – до момента в който седял на трапезата си по време на обсадата на град Драч (дн. Дуръс в Албания) от българските войски, на царя се явил въоръжен благ боец в облика на св. Йоан Владимир (канонизирания след гибелта си княз на Зета, също убит от Иван Владислав). Скован от смъртен боязън пред видението, той извикал: „ Тичайте, мои бойци, да ме отбраните, тъй като Владимир желае да ме убие “, но незабавно бил изумен от ангела отмъстител и „ погинал телесно и душевно “.
Според византийския хронист Йоан Скилица обаче узурпаторът умрял в стълкновение при обсадата на Драч, до момента в който съгласно Яхия Антиохийски бил погубен от един от своите подчинени. Четвърта версия за гибелта на Иван Владислав дава свещеник Михаил Деволски – съгласно нея българският държател влезнал в конно единоборство със стратега на Драч Никита Пигонит, който го свалил с копието си на земята; там двама притекли се пехотинци довършили царя.
Възкресителите на българската страна – първите монарси от Асеневата династия братята Петър IV (1185–1197 г.), Иван Асен I (1190–1196 г.) и Калоян (1197–1207 г.) – също станали жертва на заприказва и изменничества. Мистериозната гибел на последния от тях даже родила легенда, свързваща я с едно от чудесата на св. Димитър. В края на септември 1207 година цар Калоян повел голяма войска към Солун, столица на едноименното кралство на латинските рицари. Според свидетелството на Йоан Ставракий енергичният държател обсадил града при започване на октомври, само че бил застигнат от ненадейна свръхестествена гибел. В нощта преди решителния взлом в защитаваната от стража царска шатра влетял на бял кон настойникът на Солун св. Димитър и пронизал Калоян с копието си. Лагерът бил огласен от стенанията и клетвите на умиращия цар, който упреквал своя воевода, куманина Манастър, за нанесения му удар. На идната вечер владетелят умрял в мъка от „ невидима рана в сърцето “. Българските военачалници свалили обсадата на града и отнесли тялото на своя цар в родината.
Убийството на Калоян от солунския боец светец е засвидетелствано също у Никита Хониат, Георги Акрополит, Алберих и Робер дьо Клари, както и в някои монументи на византийската и балканската средновековна иконография от ХІІІ и XIV в.
Интересът към тематиката за свръхестествената кончина на някои български владетели очевидно траял в Константинопол и след завладяването му от кръстоносците по времето на Латинската империя. В хрониката на монаха Алберих попадаме на предсказване за гибелта на българския цар Иван Асен ІІ (1218–1241 г.). Според него отдаден в окултните науки константинополски влъхва се свързал със силите на мрака и след диалог със самия демон възвестил идната гибел на враговете на империята – василевса на Никея и българския монарх, който умрял неотдавна по-късно.
Гибелта на редица български царе – включително и на Борис III през XX в. – се стоварвала в сериозни военнополитически обстановки. Поставен в присъщия за Средновековието извънреден подтекст, неочакваният завършек на Крум, Симеон, Калоян и други непримирими врагове на Византийската и Латинската империя осигурявал чудодейно освобождение на неприятеля. Това струпване на аналогии и съвпадения мъчно може да бъде отдадено само на случайността или на именития темперамент на сведенията – зад мистериозните декори нормално стояли опитни убийци или алчни предатели, а от време на време и незнайни заболявания или нещастни случаи.
Тайнствената крах на някои владетели оставила дълбока диря освен в ромейската и латинска историография и в националната памет, само че и предиздвикала българската средновековна страна и черква да вземат специфични ограничения за запазване неприкосновеността на личността, здравето и живота на монарха. В §101 [78] от Синодика на цар Борил четем: „ На оня, който посредством каквато и да била хитрост или билки, или чародеяния, или обайване, или противников влъхувания, или отрова се опита да повреди царя, помазаника Господен – нему анатема трижди “.
Не по този начин мистериозно, само че също по трагичен метод напуснали този свят и други средновековни български владетели. Княз Владимир (889–893 г.), който след покръстването на българите за малко реабилитирал езичеството, бил детрониран от татко си княз Борис-Михаил (852–889 г.) и приключил дните си ослепен и в тюрма. Цар Борис II (970–971 г.) бил погубен със стрела от български граничари, които не разпознали владетеля при бягството му от Константинопол, където бил заложник. При страшната панорама на 14 000 ослепени от византийците български бойци цар Самуил (991–1014 г.) изгубил свяст и малко по-късно умрял от сърдечен удар. Животът на детето цар Коломан I Асен (1241–1246 г.) бил покосен „ от отровно биле “. Цар Константин Тих Асен (1257–1277 г.) бил покорен в стълкновение против въстаника Ивайло, който персонално го умъртвил „ като жертвено животно “ на бойното поле. Самият Ивайло (1278–1280 г.) по-късно бил заклан по заповед на татарския хан Ногай по време на гуляй в неговия стан. Младият цар Михаил Асен, наследник и съвладетел на Иван Александър (1331–1371 г.), умрял в стълкновение с турците в Софийското поле в средата на XIV в.
Превратностите на ориста построили философско отношение по отношение на прехода към отвъдното у някои владетели. Неслучайно на първата страница от Томичовия псалтир – една от настолните книги на Иван Александър – е изобразена точно Смъртта. С горделивост, смут или примирение пред нейното лице българските самодръжци осъзнавали както преходността на човешката природа, по този начин и задачата си на създатели на историята. Това ясно проличава в надписа на хан Омуртаг (814–831 г.), отекващ като завет през вековете: „ Човек и добре да живее, умира и различен се ражда. Нека роденият след него, като гледа тези (писмена), си спомни за оногова, който ги е направил “.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ