“Къде не беше Асен Златаров? Еднакво в знания и изкуства:

“Къде не беше Асен Златаров? Еднакво в познания и изкуства: измежду професори, писатели и актьори, пред самото най-напредничаво поданство и в гъстите редове на беззаветното и правдиво учителство. Всякъде и постоянно неизчерпим, притежател на светла мисъл и високо възприятие ”

~ Антон Страшимиров

Мъж, посветил живота си на науката, учредител на биохимията в България, академик, държавник, публицист. Космополитната натура на Асен Златаров прекрачва строгите рамки на рестриктивните мерки и се втурва в живота, с цел да изследва, открива и твори. Роден в Хасково с името Иван-Асен Христов Златаров, кръстен на Иван-Асен II и величавия му героизъм в борбата при Клокотница. Златаров самичък избира името Асен, вярвайки в тълкуванието му - без сянка, чист, блестящ. Дипломира се в Женева през 1907 година, след това става помощник във Физико-математическия факултет на Софийския университет. Той е лекар по химия и физика в Гренобълския университет (1908), преподавател в Пловдив, специализира химия на храненето и питателните артикули в Мюнхен (1909-1910), академик, който прави проучвания върху процеси, водещи до болести, синтезира субстанции с лекарствена цел, насочва към открития.

Асен Златаров написа литературни публикации, художествено-лирична прозаичност и журналистика. Поемите в прозаичност " Цветя за него " и " Песен за нея ", подписва с псевдонима Аура - знак на поетичното му творчество. Той написа за проблемите на щастието, изкуството да се живее, идеалите на младото потомство.

Виртуозен оратор, Златаров изнася над 1000 сказки из цяла България, отдадени на литературни, метафизичен, научни, обществени и политически тематики. Той е будният глас, който приказва за безконечните човешки истини и споделя концепциите на великите хора на живота – от Аристотел до Толстой, Тагор, Фройд, Шекспир, Сервантес, Зола, Николай Райнов, Ботев и Левски.

Проф. Асен Златаров е един от основателите на Фармацевтичното сдружение у нас, което инициира и упорства за произвеждане на български лекарствени средства. Малцина вероятно знаят, че той предлага в българските гимназии да се вкара специфична дисциплинираност „ Правилно хранене ”. Автор е на книгата “Основи на науката за храненето ”.

Асен Златаров умира във Виена на 22 декември 1936 година. В последния си път, той е изпратен от хиляди, стекли се в София и Ботевата ария „ Жив е той, жив е! ”.

(Златаров театралничи на парижки ваятел, юни 1926)

Липсва ни лирика

Липсва ни лирика не в стихове или в художествената прозаичност – там за благополучие понякога я имаме, - само че тя липсва на политиците ни. И по тази причина нашият публичен и политически живот е по този начин недопечен и плитък.
И в действителност прочетете речите на нашите национални водачи, общественици, шефове: ще останете смразени от тяхната сухота, от неналичието им на всяка тръпка от лирика. Няма в тях и помен от благородното въодушевление пред видението на една по-горна реалност, няма топлото възприятие на вярващия в думите, които споделя, няма забравата за дребното, низкото, което стеснява сърцето, и изблика на бликам, която разлива екстаз, увлича, кара душата да заживява предчувствието на сбъднат идеал, с една дума - липсва в нашите политици ударът на поета. Изключенията са доста малко.
И не тука ли се крие тая празнина в делото на политика у нас, неговата безплодност? И злощастният завършек на тия политици, които до момента толкоз разочарования и бедствия за племето ни докараха, няма ли своята подбуда отново в тая липса на лирика в делото им?
Поетичната сензитивност е заложба на синтетичния взор, на прозрението и ясновидството. А има ли синтетичен взор в това, що се написа и приказва от нашите политици?
Липсва им просветление, което да ги направи мъдри и мощни: да могат решително да преценят това, което иде, и да постъпват с ясното предугаждане на зрящи. А не, когато са на власт, да мислят, че тяхното царство е безконечно, и в обезумялост да се отдават на инцидентни хрумвания или недомислени увлечения. А когато са в съпротива, да нямат възприятие на отговорност да мерят думите и обещанията си с обстоятелствата на действителността и опциите. Това дело на политика ли е? Къде се обрисува тук политикът с растеж, със жанр, фигура, която носи омагьосване и на която се прекланят не тъй като може да раздава служби - през днешния ден или на следващия ден, - а тъй като е фигура, в действителност белязана с чертата на превъзходството! Политикът е персона, която знае цената на подвига и на жертвата: неговият дух е всеки път открит и избухлив - подготвен да приема както битката, по този начин и отстъплението.
Наистина ние сме чули нашите политици да споделят, че политиката е изкуство, само че не помнят едно: че те самите не са художници, нямат поетично дарование. Романтизъм в политиката - това е неразбираемо за нашите политици: те престават да настояват, че имат нюх за действителността. А не помнят, че действителността на първо време се прониква посредством озарението на поетичната досетливост, която разкрива непосредно за сърцето и съзнанието правдата и истината на тая реалност.
Не това ли споделя в една своя тирада Макдоналд, като приключва с думите:
„ Няма положително без лирика. Поезията лежи в сърцето на човешкия фетиш. Всяко дете на улицата е стихотворец. Политикът без лирика е празен, злощастен, водещ към крах. И в това точно е неизцеримият минус на старите празненство, че те нямат поетична сензитивност и схващане. Ако в тях беше имало малко най-малко от тоя магичен подарък, те нямаше да основават тази международна неразбория и щяха да ценят повече човешкия материал, с който търгуваха така дълго. Нещо, от което през днешния ден най-вече се нуждае светът, е политическият и обществен Шекспир. ”

Културната общност

Има нещо по-страшно, което гнети страната ни, в сравнение с стопанската рецесия: това е духовното безразличие, което е заседнало в душата на жителите. Нищо от проблемите на духа не ги вълнува! Театърът пустее, издателствата на прочитни книги изнемогват, художествените изложения са без гости, даже на националните четения, които първоначално събираха всеобщо слушатели, почнаха да не се отзовават. Общият уровен на духовния интерес пада все по-надолу и по-надолу.
И по тази причина героичните старания на нашите духовни избраници им носят огромна болежка. Защото, дано не се не помни, че през последните 10 години ние имаме скъпи добития и в лирика, и в белетристика, и в пластични изкуства, и в музика, и в просвета. И тия хора, които единствени са запазили искрата божия в сърцата си и обрисуват облика и пътя на племето ни, живеят в духовна пустиня: като че тяхното дело е ненужно, излишно и можем да се разминем без него!… Идете в общата художествена галерия, дето окото ви и душата ви има на какво хубаво да се порадва, и вижте унилите, огорчени погледи на художниците, които сами се движат сред своите платна, непоощрени нито от една възторжена дума, нито от един глух прехлас пред рожбата им. С право те се усещат афектирани от тая индиферентност на жителите. Разговорите на писателите се въртят най-много към тая злина, която е сякаш задушила в сърцата на жителите духовната жадност. А без тая жадност, без паниката за истина и хубост човек губи от човешкото и се приравнява към типовете на зоологията.
Къде е най-големият корен на това зло, което заплашва да ни затрие като раса, претендираща да бъде в реда на европейското семейство? Това е, че ни липсват хора с културна общност като водачи на националната ни и държавна политика.
У нас има неправилно комплициран мироглед, че единствено адвокати, единствено политикоикономисти и статистици са призваните за публични и държавни водачи. И тъй като рабски слугуваме на тоя мироглед, и партии, и страна се повериха на тях.
Трябват ни за водачи хора с културен нюх, с културна общност. Защото ние постепенно, само че несъмнено гинем в общото безразличие към делото на духа и затъваме в тинята на стеснен материализъм.
Само културната персона, в чието схващане се пречупват паниките, търсенията, триумфите и напъните на века да откри пътя към истина и хубост, единствено тая персона може да бъде национален лидер. Водач със жанр, с дух, със здрав взор и социална стойност. Защото комплицираните задания на нашето време не са единствено „ законът за търсене и предложение ” и „ облагата на капитала ”, а възел, в който се преплитат устремите на генерации, родени да донесат на индивида нещо по-хубаво от това, що бяха му подготвили вековете, които докараха безумието на огромната война.
Културна общност - това е крещящата потребност за племето ни.

Снимки: wikipedia.org