Животът е сложно изкуство – каза ми веднъж една приятелка.

" Животът е комплицирано изкуство – сподели ми един път една другарка. – Докато научиш разпоредбите и той към този момент е сменил обстановката. " Така е. Динамиката, с която това се случва, прекомерно постоянно е изморителна. Натежава, превива раменете ти, които и без друго крепят по никакъв начин нелекия товар, който носиш.

А ти си същински колекционер. Събираш освен движимости, а и мемоари, страсти, облици, от време на време даже сънища (но това е друга тема). Това, което обичаш и което ти тежи, е твоят неизменим конвой – постоянно е с теб. Белезите, които имаш, демонстрират пътя, който си минал дотук. Говорят за раните. И за това, което кара да бликват от очите ти сълзи. Понякога от благополучие, от време на време – не. Говорят за това, което те е трансформирало в индивида, който си днес… Няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предходен опит. Когато предишното извие ръцете ни и направи настоящия момент горчив, като че ли забравяме хубавите моменти. Забравяме, че в миналото сме били щастливи и хармонични. Забравяме да бъдем признателни. Гледаме на света през раните и през болките, които са ни нанесени. И това ни пречи да виждаме света същински. Ставаме мнителни, недоверчиви. Затваряме се в черупките си. Превръщаме се във фугу – риба балон, която заема отбранителна позиция с наострени и подготвени за борба бодли. Не разрешаваме на никого и на нищо да се приближи до нас. Градим замъци. Поставяме бариери. Оставяме цялата Вселена извън, а от вътрешната страна – оставаме сами…

Започваме да обобщаваме. Да категоризираме хора и случки. Да виждаме всекидневието, оцветено в черно и бяло. И тогава започваме за губим… Първо – цветовете. Лишаваме се от безчет незабелязани дъги. После губим почва под краката си – хващаме се в клопките, които сме сложили за другите. Мнителността ни плете мрежи и сама ни слага в позиция, в която най-големите ни страхове са режисирали действието. Преди съществуването да се трансформира в мъка, би трябвало да се постави завършек на тази драма. Щеше да е прекомерно комфортно, в случай че един чифт розови очила можеха да подобрят ситуацията. Но не – нужна е воля, кураж и стъпка настрана от познатия коловоз. Осъзнаване на грешките, само че без самообвинение или непотребни оправдания, приемане на предишното като… минало. То не може да се промени. Но бъдещето е това, към което вървим – то зависи единствено от нас, дано го създадем по-добро и по-красиво. Нека се трансформира в цветна картина, част от сбирката ни от мемоари.

А и мисълта, че това не се случва на единствено на нас, е окуражаваща – по един доста необикновен метод. Ако се вгледаме в другите до себе си, ще забележим и техните белези, спомените от личните им рани, ще разберем за какво са оголили като таралежи бодлите си и за какво водят своите борби.

Може би тогава ще прозрем и една истина…

Че няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предходен опит, страхуващи се да не бъдат засегнати още веднъж. Загледани през очите на болката, не помнят да дадат късмет на най-хубавите мигове да им се случат и да преобърнат визията им за живота – това комплицирано изкуство…

Автор: Яница Христова

Яница е приключенец по дух и повествовател на истории по природа. Според част от приятелите си в предходен живот е била или викингска принцеса, или средновековна вълшебница, защото достоверната ѝ алена коса през днешния ден я издава и се трансформира в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, само че твърдото разбиране, че единствено фантазиите имат силата да чертаят пътищата на ориста ти, я водят на забавни места – последното от тях се трансформира в неин дом и я предизвика да приключи „ Творческо писане ”. Чувства се непрекъснато влюбена и омагьосана – от театъра, от положителната литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с забавни хора… Иска й се някоя ден историите, които написа, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: https://artyaniart.blogspot.bg/