Писателят Йото Пацов: Живеем в тотално обезродяване, либерално словоблудство и подмяна на ценностите
Живеем в условия на тотално обезродяване. Живеем в зимата на демократичното словоблудство и подмяната на полезностите. Национализмът се трансформира в политическа патерица за амбициозни спекуланти. Подмениха националния блян с идеологически и политически концепции. Много искахме да сме в оркестъра на свободните и богати страни, само че диригентската палка е за другите, за нас е тоягата.
Трупаме систематични неточности една след друга – образованието създава необразовани генерации, опазването на здравето създава болно общество, селското стопанство унищожава земята, индустрията унищожава поминъка, екологията унищожава природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното безмълвие, измежду което живурка опростелия ни и отчаян народ. Това споделя писателят Йото Пацов в изявление за Фрог нюз.
Въпреки всичко аз не изгубвам религия, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат по този начин пламенно, че паразитите ще хвърчат на всички страни.
- Г-н Пацов, по какъв начин се вижда дребна България и света към нас от върха на вашия празник?
- Ако зависи от мен със закон бих забранил словосъчетанието „ дребна България “. Както човек е огромен колкото сърцето си – не във физиологичен смисъл, несъмнено, по този начин и една страна е огромна колкото сърцето си. А сърцето на България има доста имена – Орфей и Спартак, Залмоксис и Сабазий, Аспарух и Тервел, Симеон и Иван Асен II, св. Йоан Рилски и св. Паисий Хилендарски, Раковски и Каравелов, Ботев и Левски, Гоце и Яне…
И не е нужно да живееш 70 години, с цел да усетиш тази елементарна истина – и двайсет са задоволителни, само че не и в изискванията на тотално обезродяване, предопределено от учебните стратегии и учебници, от безнаказаната антибългарска активност на редица чуждородни организации у нас, от нравствената деградация, прокламирана с лицемерни лозунги за независимост на личността и права на индивида, от опустошителната замяна на хуманните хрумвания и образци с възвеличаването на егоизма и консуматорството. Въпреки всичко аз не изгубвам религия, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат по този начин пламенно, че паразитите ще хвърчат на всички страни.
- Как си обяснявате носталгията по социализма? Само с това ли, че хората си спомнят за своята младост?
- Да, това може би е основното, само че има и друго – това общество оферираше ред и сигурност, каквито през днешния ден няма. Освен това в еуфорията на заслепението при рухването на социализма ние дружно със сапунената вода от коритото изхвърлихме и бебето. Нима беше невероятно върху издигнатото от социализма да продължим да градим, както направиха други страни, вместо да срутим всичко докрай? Но домораслите ни демократи явно одобриха за чиста монета и братска грижа препоръките на емисари, проводени при нас от задокеанските стратези с единствената цел да ни затрият.
Имаме и собствен принос в човешката история – ние сме единствената във всички времена и на цялата планета страна, която сътвори държавна конструкция за личното си разграждане – ликвидационните комисии. Когато в един организъм се появи такова нещо, то се назовава рак и пръска метастази. Ние си го имплантирахме сами. Огромно злощастие на целия ни народ аргументи това, че още при започване на така наречен преход ние не намерихме геройство да си кажем с думите на моя починал другар Иван Динков, незабравим стихотворец, който към този момент малко на брой помнят: „ А може би съм зле, бучи главата. Приятели, не ми доближава мирис. А ниско в случай че паднах, след битката измервайте ме като планината – по най-високия ми връх! “.
Мисля си, че неудовлетворените упоритости на аморални и посредствени хора – спомнете си кои седяха на „ Кръглата маса “ – също способстваха за мъката на България.
- Според вас по-страшна ли е глобализацията от комунизма!
- То е същото. Интернационализацията на социализма и глобализацията на капитализма прокламират една и съща цел – реализиране на утопично заслужено общество, което тъне в утопично благоденствие. Опиум за народа. Износът на гражданска война и износът на народна власт става по един и същи метод – с щикове. Е, в този момент с по-съвременни, само че още по-летални средства. И в единия, и в другия случай от тънещите в незнанието на националното си развиване нации се изисква да се откажат от своята еднаквост, история, просвета, национални цели и обичаи. И в случай че не го създадат непринудено, се ползва военна, политическа или икономическа насила, или и трите дружно в разнообразни съотношения. Колко пъти към този момент следим действието на този сюжет? Самите ние сме негова жертва.
В устрема си към безспорна надмощие англосаксонският свят стигна до ослепително развиване на концепцията за насилничество – преди внасяше плебеи, в този момент изнася иго. При това благовидните мотиви постоянно са подправени – употребява се явно челният опит на Хитлер с офанзивата на радиостанцията в Глайвиц. Така е от Тонкинския случай та до атомното оръжие на Саддам Хюсеин, химическото на Муамар Кадафи и Ануар Садат и така нататък и т.н… Важно е да има наказване – то потвърждава закононарушението. А това, че нашите избраници френетично приветстват тази логичност си е за наша сметка. Не можем да роптаем – ние си ги избираме. И дори си ги харесваме, нека ни опази Господ…
- Какво ни липсва на нас, днешните българи, с цел да вземем ориста си в свои ръце? Може би храброст, жертвоготовност? Докога ще поносим да ни промиват мозъците? Мълчанието като че ли е едно от най-страшните неща за един народ?
- Да вземем ориста си в свои ръце? В разбирането на голяма част от народонаселението ни това значи да си надвиеш на масрафа и нищо друго. И надалеч освен с мизерната си заплатица, а с вариантите на далаверата, интригата, връзкарството, шуробанащината, рушвета, подмазвачеството, нагаждачеството, политическото хамелеонство…
Смелост и жертвоготовност? Убеден съм, че ги има. Но ние живеем в зимата на демократичното словоблудство и подмяната на полезностите – т.е. това, което назоваваме „ промиване на мозъците”. Прост образец – светът ври и кипи, България се задъхва от нерешени проблеми – в това време всички осведомителни излъчвания в целия набор на средствата за информация каканижат престъпни вести – от ограбени бабички до изнасилени деца, от изстъпления на садистични видове до автомобилни катастрофи…
Така се образува аурата на боязън, неустановеност, приемане на закононарушението като част от живота и приемането на нарушителя като член на обществото. В комбиниране с практическата безотговорност и жълтия интерес към битието на разбойници, убийци, наркопласьори, сутеньори и проститутки това образува болната среда, в която сме принудени да отглеждаме децата си и да надделяваме на живота си.
Трупаме систематични неточности една след друга – образованието създава необразовани генерации, опазването на здравето създава болно общество, селското стопанство унищожава земята, индустрията унищожава поминъка, екологията унищожава природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното безмълвие, измежду което живурка опростелият ни и отчаян народ.
- Тридесет години народът и земята ни страдат от мутри и олигарси, някои прибавят – от натегачите за европейска политическа уместност и пипалата на Москва. " Властници си режат части от нея за килимчета пред тоалетните и барбекютата си, ужасно ми става. ", пишете вие. Има ли избавление?
- Разбира се, че има избавление. Убеден съм, че идват младежи, които няма да имат потребност да се самоутвърждават с обети против социализма, а ще се заемат със основаването на национална тактика за възобновяване на България. И тази национална тактика ще прогласи правилото, че ползите на България и на народа на България са фундаментът, върху който ще градим национално стопанство, национална политика и българско общество с всички съставни елементи на проспериращия социум. Утвърждаването ни в актуалния свят изисква темперамент, а не подлизурско озъртане към Изтока и Запада.
Имаме и образци от недалечното си минало по какъв начин капацитетът на българите е възкресявал страната след тотални национални произшествия. Тази цел не се нуждае от идеологически шаманизъм, експертно бърборене и политическо мижитурство, а от праволинейност, почтеност, отдаденост и безкомпромисно служение на националния блян. И от още нещо – изрично дефиниране и криминализиране на националното изменничество в интерес на непознати ползи. Но май тогава ще би трябвало да строим и нови затвори за сътворилите безпътицата на прехода…
- Имат ли допирни точки родолюбието и национализмът? Българите май нямат през днешния ден народен блян, откакто ни одобриха в Европейски Съюз и НАТО? " Тази земя е целуната от Ботев, ние единствено я препикаваме. ",казвате вие.
- Имат, несъмнено, само че национализмът се трансформира в политическа патерица за амбициозни спекуланти. Неговата функционалност да пази и реализира националния блян мина на втори проект, в този момент той е на въоръжение на хора, чиято единствена цел е властта сама по себе си, и в името на тази цел те са подготвени на всевъзможни взаимни отстъпки. Най-важният от тях е подмяната на националния блян с идеологически и политически концепции, надълбоко непознати на българите – да вземем за пример участието ни в НАТО. За НАТО врагът е Русия. За голяма част от българите Русия продължава да е другар, избавител, сътрудник, и съсипването на взаимните ни планове в енергетиката да вземем за пример през последните години продължава от тях да се приема като стратегическа неточност с големи последици. Икономическите стратегии пък на Европейския съюз със съществено съображение се възприемат като генератор на огромна корупция в страната. Освен това ясно е, че даже като членове на Европейски Съюз ние си оставаме трета ръка хора и ни третират като жители на задния двор. Много искахме да сме в оркестъра на свободните и богати страни, само че диригентската палка е за другите, за нас е тоягата.
- Докъде стигна борбата на жителите на Ъглен, където живеете, за спасяването на река Вит?
- Ъглен е добър образец за това, че сами би трябвало да се борим за живота, природата и страната си. Първа беше борбата срещу разкриването на кариера във варовиковите масиви край селото. Хората се подвигнаха като един, изключително младите, и по този начин осъзнахме, че сме мощ. Много ни оказа помощ Мая Манолова, тогава омбудсман на България.
Наскоро ни заплаши различен проблем – варварското изземване на баластра от коритото на Вит в местността Боаза, където минава трасето на автомагистрала Хемус. Пак се вдигнахме и дружно с клуб „ Балканка” протестирахме пламенно. Получихме поддръжка и от бТВ, което ни изненада, само че явно доста медии осъзнаха, че похищението против природата на река Вит и накърняването на ползите на селата по нейното течение – Пещерна, Торос, Дерманци, Ъглен и по-нататък вещае екологична злополука. Смятаме, че спасихме от по-нататъшна съсипия този регион, само че отговорните, както е всекидневно в благата ни Родина, не бяха нито посочени, нито осъдени.
- Колко е значимо в днешния свят да си знаем цената и да не се мислим за безконечни и недосегаеми?
- Цената си всеки от нас дефинира с делата си. Важно е да заспиваш задоволен от деня си и да се събуждаш жизнен за идващия. Ако се съмняваш в това, което правиш – ревизира го с родителите или с децата си. Ще ми се като българи да се гордеем не толкоз с това, което са създали предците ни, колкото с това, което вършим ние, с цел да дадем на потомците си опция да градят една висока и красива България, почитана и обичана от приятелите и сътрудниците си по цялата планета.
Ние знаем, че сме безконечни, само че знаем, че не сме недосегаеми. Рецептата за оцеляването ни е елементарна – мир и труд. Когато сме го забравяли постоянно сме се озовавали над бездната…
- Кой ще е идващият ви разказ или роман? Каква книга мечтаете да напишете и издадете?
- Сборник разкази и книга с приказки. С разказите се пробвам да схвана сегашното, с приказките се пробвам да предугадя бъдещето. Мечтая да напиша един разказ за Ъглен
– селото, което е център на моята галактика, и в което се случва всичко, което става и по огромния свят.
- Може ли да подарите един роман на читателите на Фрог нюз?
- С наслаждение.
Бомбардировачи
Разказ
Йото ПАЦОВ
Бойната популярност от време на време каца на най-неочаквани места. В случая – на детската площадка в края на Кашмер махала. То детска площадка и беше единствено името, деца в селото бяха останали единствено в Кючук Египет, пясъчника за бебетата от дълго време бе изгребан от Тасо Пикасото и се трансформира в циментов цокъл на къщата му, та да не подгизва тя при всеки дъжд. Ръждясалите люлки и катерушки още при започване на демокрацията отпътуваха с египетска конска двигателна сила за двора на Стамен Железото в качеството си на вторични първични материали. Пейките по нощна доба плъзнаха по най-тайнствен метод из махалата, и за всеобща изненада и наслаждение на бабичките осъмнаха прясно боядисани до вратниците на народонаселението. В дупката на пясъчника калта не изсъхваше и през август, заради което отрадната панорама на легналите в нея блаженстващи свине радваше взора на грижовните домакини. Единственото, което остана на площадката от тоталитарното минало, бе тъпоносия същински изстребител МИГ-15, въдворен на това място след бракуването му от нашия съселянин полковник Трифон Кътински, който в недалечното минало бе пълководец на близкото военно летище, в този момент превърнато в пасбище и обрасло буйно с бучиниш, звездел, пирей, щир, киселец, коприва и други най-различни лечебни треви.
Когато задухаха обновителните ветрове на мечтаната смяна, демократката Кичка Кацамунска първа донесе при самолета една кофа белина, взе стълба от Зарко, качи се на нея и се опита да измие от крилата и корпуса на изтребителя алените петолъчки. Нищо не стана, макар гневното триене с тел, стъкло, нож и други подръчни материали. Не оказа помощ и кореселина, и други всякакви странни течности, използването на които през онази пролет принуди жителите на Кашмер махала да уплътняват прозорците, тъй като някои се обринаха от задушливата им воня. Но петолъчките останаха, надраскани и понаядени, което отдалеко съвсем не личеше.
Това обаче, което Кичка не можа да стори в непримиримата си битка за изтриване на тоталитарните знаци, го направиха тримата приятели от Кашмер махала – Тасо Пикасото, Станой Скачката и Тинко Хондураса.
Който ги познава – знае, но за който не ги познава съм задължен да кажа – Станой в действителност приличаше на скакалец, и по тази причина по този начин му и викаха – скачка по ъгленски, и беше фамозен локален стихотворец. Артистичното си кредо той бе съобщил в последния стих на една тракаща с желязото на танкови гъсеници поема, отдадена на прекосяването на Бронираната бригада през Ъглен преди време:
...Случка всека една все я така разказвам,
доста ми се смеят, ма аз не кандисвам!
Тасо Пикасото също беше от артистичната колегия на селото, това той да ти оцвети фотография от сватбата на баба ти и на дядо ти или на майка ти и на баща ти – не можеш ги позна! Рисуваше по поръчка и ковьорчета с лебеди и Леди, с Шехерезади и Памели Андерсън, с Крали Марковци, Шварценегери и Бойко Борисовци – за всеки усет. Даже и пейзажи рисуваше, но защо ти е пейзаж в Ъглен, като можеш да погледнеш единствено през прозореца и те ти го пейзажа!
Тинко пък беше локалният рокер, първото му моторче беше симсонка, след това мина на балканче, кара ява и иже, и най-после остана с един ковровец с балонни гуми, чийто застрашителен писък известяваше и близките села, че е тръгнал нанякъде, когато решеше да го припали за ободряване на възприятията, както се показваше. Голямата му обич обаче беше „ Хонда”, всичко знаеше за тези японски мотоциклети, които май бе виждал единствено на картинка. Но че са японски той научи много късно, първо изцяло звукоподражателно мислеше, че са от Хондурас, въпреки и да не знаеше къде е това и дали там вършат мотори, спореше обезверено с всеки на обратно мнение и по този начин си завоюва този прякор с мирис на Кайманово море. Което не му попречи на черния контейнер на ковровеца да напише и от двете страни на български с едри букви „ Хонда!”, и изпод с по-малки „ Хондурас!”. Което илюстрира добре една от най-характерните черти на българина – че той поредно отстоява мнението си даже когато знае, че то няма нищо общо с истината.
Та тези тримата откриха друго приложение на „ МИГ-а”, с което изрично отметоха позорното му военно минало на страната на неприятните против положителните в Корейската и във Виетнамската война и отново на страната на неприятните в опазването на българското небе. Те просто го трансфораха в клуб. Вземаха шише от Цаци Ментето, идваха на площадката, изправяха стълбата на Зарко на крилото и се наместваха в пилотската кабина с две места едно зад друго. Това, че тримата трябваше да се сместят на двете седалки им създаваше известни компликации, само че след къса блъсканица и свада въпреки всичко двама сядаха вътре, а третият – на перваза на кабината, разгеле транспарантният капак от дълго време бе липсващ.
- Дай старт! – викваше който бе седнал откъм гърба, този начело – водачът, сиреч, отваряше бутилката, отпиваше и я подаваше на идващия, щракваше някакво копче на таблото и започваше да ръмжи като реактивен аероплан. Така МИГ-ът набираше височина във вечерното небе над Белия бряг, над Кукувишката гора, възвиваше над Сливковото и над Вита, над Дедовото Лалчово дръво и по нататък на възбог, бутилката обикаляше от ръка в ръка и от уста на уста, ръмженето и на трите мотора с спирания за всяка глътка изпълваше простора, и след третата тримата акрани към този момент се рееха на неподозирана височина измежду звездите. Тасо Пикасото питаше:
- Как сме с бомбите?
- Екстра! – отговаряше Тинко. – Да фърлям ли?
- Ей, Скачка, къде сме? – питаше Тасо, и Скачката професионално го информираше:
- Височина – неколкохиляди метра, скорост – неколкостотин километра, и отдоле е Белград!
- Никакви бомби! – заповядаше твърдо Тасо Пикасото. – Те американците ги заринаха, единствено ние сме им ексик! Дали да не кацнем в некой кафе-шантан, па да доклопим некоя Лепа Брена, ох, майчице!
- Ние пердах ли сме тръгнали да се бием или по шантаните да пием – отпуща юздите на поетическия си гений Станой. – Дай газ!
Ръмженето се усилва, след минута, като употребява следващото спиране за глътка, Тинко пита:
- Какви са тия светлини изпод?
- Берлин бе, Тика, ти и Берлин ли не можеш да познаеш! – присмива му се Пикасото. – Какво друго може да свети в центъра на Германия с изключение на Берлин?!
- Да пускам ли бомбите? – отново пита Тинко и от копнеж дори не помни да глътне.
- Зарежи ги, не са неприятни хора германците, нищо, че са кандисали жена да ги ръководи...- дава отговор Пикасото. – То в случай че не беха те да си бутнат стената щехме да си забележим земята в действителни граници на кукуво лето...
- То изгода като от смок пикня – въздиша Станой. – Те една стена бутнаха и цел свят им ръкопляска, ние камък на камък не оставихме и нема кой дори ашколсун да ни каже...
- Я-а, Париж! Айфеловата кула, Пикасо, гледай, и Виенското колело! – сочи Тинко в тъмното към вратницата на Къртичаря.
- Виенското колело е във Виена – изяснява Станой. – Ако има някакво колело в Париж, то е Парижкото колело!
- Да фърлям ли бомбите – пита Тинко със задгробен глас, единствено той не е не запомнил за задачата.
- Ми фърли им барем една, да не сме капо тая нощ, че както сме го подкарали на туризъм почна да ми наподобява тая бомбардировка... – кандисва Тасо.
- Абе да им фърла, но както сме се залетели май го подминахме тоя Париж – дава отбой Тинко. – А в този момент къде сме?
- Ню Йорк, къде – сопва му се Тасо. – Айде, вади бомбите!
- Ние да не сме араби бе, човек, и те са живи хора, нищо, че са американци – жали ги Станой.
- Слушайте, ние ще пребиваме ли некого тая нощ или ще горим нафтата за тоя, дето духа? – Тасо към този момент е освирепял от толкоз милозливите си приятели. - Я възвивай самолета към София, да се набомбардираме на воля!
Тук към този момент възражения няма, рученето се ускорява, и тримата удрят по една юнашка глътка и щом под крилата засиява столицата, стартират да фърлят бомбите с две ръце:
- Фиууууу - взрив, глей по какъв начин цапнах Народното събрание, папер не остана!
- Бам, бам, бам – Министерския съвет не става и за боклук!
- Ей, дай една по-големшка бомба за президентството!
- Я тресни земеделието, дето ни изпреяде душиците, да опустее нека!
- Ами партиите бе, я дай по партиите с картечницата, огън! Тра-та-та, тра-та-та, тра-та-та...
Ето по този начин тримата пред погледа на слисаните свине в локвата се отправяха на незабравими бомбардировъчни пътешествия по целия свят, дори в Хондурас вървяха да гледат хондите из джунглата, бутилката обикаляше от уста на уста, който не пиеше – ръмжеше, да не угасне моторът, до момента в който към този момент по мрачно се приземяваха на интернационалното военно летище в Кашмер махала, слизаха от крилото на МИГа по гръничевата стълбица на Зарко и отиваха да разправят на дамите каквото са видели от стратосферни височини по планетата...
Една вечер обаче в монолитния им екипаж се появи цепнатина като в американска совалка. Срещнаха се, както им бе обичая, под Пацовската дуда, и тоя път Пикасото попита пръв:
- Ще изхвърчаме ли дочас?
- Че по какъв начин! – отговори Скачката, само че Хондураса нещо се смахмузи:
- Абе, то не е неприятно, но аз...
- Какво ти! – припали незабавно на свада Пикасото. – Твой ред е през днешния ден, какво се тепкаш!
- Бе то правилно, мой ред, но като ми взе дамата всичките пари, че тока не сме плащали...
- Съдбата е жестока в случай че си не платиш тока! – съгласи се Станой. – Ама въпреки това знаеш, че ти си във вторник.
- Знам, но нема бе, човек, и нема от кое място да докача... – жали се Хондураса.
- Знаеш – незнаеш, но ние полет поради тебе нема да отлагаме! – Тасо е обладан от свирепа увереност. – Скачка, дай лев и половина, и аз ще дам толкоз, и тъкмо за едно менте при Цаци ще спетъраме, а пък Тинко да си върви при дамата, да си я оправя на ярко, като не може без ток!
Ето по този начин се постави началото на трагичните събития, които унищожиха единствения боеспособен екип на Кашмер махала в Ъглен. Тасо и Станой, правилни на дълга си, незабавно се насочиха към гаража на Цаци Ментето и купиха една бутилка с белезникава течност, кривия етикет на която съобщаваше, че това е първокласна гроздова от някакъв си специфичен регион, който, както добре знаеха и двамата, се намираше в обора на Цаци. После - по познатия маршрут към детската площадка с къс набег към градините в дола за два-три домата. Когато се качиха в самолета и заеха местата си, слънцето към този момент се подпираше на Белия бряг отвъд Вита и ясно обозначаваше направлението на тазвечершния им военен полет.
В това време афектиран от другарите си, жаден и по тази причина ядосан, Тинко Хондураса повлече гумените си цървули към тях си, там смъкна черджето, с което предпазваше ковровеца си от кокошите курешки, избута го на пътя и продължи на ръчна двигателна сила с пръхтене нагоре по баира. Когато наближи детската площадка затаи мирис, потегли на пръсти като хондураски индианец и добута мотора под опашката на самолета. В кабината двамата му към този момент някогашни приятели тъкмо опитваха специфичната гроздова, и това се усещаше по тежката миризма на антифриз, която струеше от там. Врътна ключа за контакт и постави крайник на стартера. В кабината двамата към този момент бяха подготвени да полетят, и единствено след момент се чу отсечената команда на Пикасото:
- Старт!
Тинко ритна стартера, ковровецът изрева несвестно, изреваха и двамата в кабината, изумяли от мисълта, че този път самолетът е запалил, само че Пикасото въпреки всичко резервира хладнокръвие, едвам изкрещи:
- Катапулт!
И незабавно скочи с шишето в ръка, претърколи се и ревна от болежка. Станой се свлече от крилото бял на беловина, видя Тинко с мотора под опашката, напсува го без рима и се завтече към другаря си, който се гърчеше до локвата...
Така Тасо Пикасото си строши и двата крайници, само че си завоюва всеобщо почитание с това, че в този заплашителен момент не изпусна шишето, и също така се снабди с спомагателен прякор - Пилота.
Тинко Хондураса бе празнуван доста вечери с доста бира под Пацовската дуда, а на ковровеца си стартира да вика Изтребителя.
Станой Скачката пък получи ентусиазъм за една поема, която завършваше с тъжната констатация: „ Тъй е, като самолета ръководят пияндета... ".
Въпросите зададе: Красен Бучков
Трупаме систематични неточности една след друга – образованието създава необразовани генерации, опазването на здравето създава болно общество, селското стопанство унищожава земята, индустрията унищожава поминъка, екологията унищожава природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното безмълвие, измежду което живурка опростелия ни и отчаян народ. Това споделя писателят Йото Пацов в изявление за Фрог нюз.
Въпреки всичко аз не изгубвам религия, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат по този начин пламенно, че паразитите ще хвърчат на всички страни.
- Г-н Пацов, по какъв начин се вижда дребна България и света към нас от върха на вашия празник?
- Ако зависи от мен със закон бих забранил словосъчетанието „ дребна България “. Както човек е огромен колкото сърцето си – не във физиологичен смисъл, несъмнено, по този начин и една страна е огромна колкото сърцето си. А сърцето на България има доста имена – Орфей и Спартак, Залмоксис и Сабазий, Аспарух и Тервел, Симеон и Иван Асен II, св. Йоан Рилски и св. Паисий Хилендарски, Раковски и Каравелов, Ботев и Левски, Гоце и Яне…
И не е нужно да живееш 70 години, с цел да усетиш тази елементарна истина – и двайсет са задоволителни, само че не и в изискванията на тотално обезродяване, предопределено от учебните стратегии и учебници, от безнаказаната антибългарска активност на редица чуждородни организации у нас, от нравствената деградация, прокламирана с лицемерни лозунги за независимост на личността и права на индивида, от опустошителната замяна на хуманните хрумвания и образци с възвеличаването на егоизма и консуматорството. Въпреки всичко аз не изгубвам религия, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат по този начин пламенно, че паразитите ще хвърчат на всички страни.
- Как си обяснявате носталгията по социализма? Само с това ли, че хората си спомнят за своята младост?
- Да, това може би е основното, само че има и друго – това общество оферираше ред и сигурност, каквито през днешния ден няма. Освен това в еуфорията на заслепението при рухването на социализма ние дружно със сапунената вода от коритото изхвърлихме и бебето. Нима беше невероятно върху издигнатото от социализма да продължим да градим, както направиха други страни, вместо да срутим всичко докрай? Но домораслите ни демократи явно одобриха за чиста монета и братска грижа препоръките на емисари, проводени при нас от задокеанските стратези с единствената цел да ни затрият.
Имаме и собствен принос в човешката история – ние сме единствената във всички времена и на цялата планета страна, която сътвори държавна конструкция за личното си разграждане – ликвидационните комисии. Когато в един организъм се появи такова нещо, то се назовава рак и пръска метастази. Ние си го имплантирахме сами. Огромно злощастие на целия ни народ аргументи това, че още при започване на така наречен преход ние не намерихме геройство да си кажем с думите на моя починал другар Иван Динков, незабравим стихотворец, който към този момент малко на брой помнят: „ А може би съм зле, бучи главата. Приятели, не ми доближава мирис. А ниско в случай че паднах, след битката измервайте ме като планината – по най-високия ми връх! “.
Мисля си, че неудовлетворените упоритости на аморални и посредствени хора – спомнете си кои седяха на „ Кръглата маса “ – също способстваха за мъката на България.
- Според вас по-страшна ли е глобализацията от комунизма!
- То е същото. Интернационализацията на социализма и глобализацията на капитализма прокламират една и съща цел – реализиране на утопично заслужено общество, което тъне в утопично благоденствие. Опиум за народа. Износът на гражданска война и износът на народна власт става по един и същи метод – с щикове. Е, в този момент с по-съвременни, само че още по-летални средства. И в единия, и в другия случай от тънещите в незнанието на националното си развиване нации се изисква да се откажат от своята еднаквост, история, просвета, национални цели и обичаи. И в случай че не го създадат непринудено, се ползва военна, политическа или икономическа насила, или и трите дружно в разнообразни съотношения. Колко пъти към този момент следим действието на този сюжет? Самите ние сме негова жертва.
В устрема си към безспорна надмощие англосаксонският свят стигна до ослепително развиване на концепцията за насилничество – преди внасяше плебеи, в този момент изнася иго. При това благовидните мотиви постоянно са подправени – употребява се явно челният опит на Хитлер с офанзивата на радиостанцията в Глайвиц. Така е от Тонкинския случай та до атомното оръжие на Саддам Хюсеин, химическото на Муамар Кадафи и Ануар Садат и така нататък и т.н… Важно е да има наказване – то потвърждава закононарушението. А това, че нашите избраници френетично приветстват тази логичност си е за наша сметка. Не можем да роптаем – ние си ги избираме. И дори си ги харесваме, нека ни опази Господ…
- Какво ни липсва на нас, днешните българи, с цел да вземем ориста си в свои ръце? Може би храброст, жертвоготовност? Докога ще поносим да ни промиват мозъците? Мълчанието като че ли е едно от най-страшните неща за един народ?
- Да вземем ориста си в свои ръце? В разбирането на голяма част от народонаселението ни това значи да си надвиеш на масрафа и нищо друго. И надалеч освен с мизерната си заплатица, а с вариантите на далаверата, интригата, връзкарството, шуробанащината, рушвета, подмазвачеството, нагаждачеството, политическото хамелеонство…
Смелост и жертвоготовност? Убеден съм, че ги има. Но ние живеем в зимата на демократичното словоблудство и подмяната на полезностите – т.е. това, което назоваваме „ промиване на мозъците”. Прост образец – светът ври и кипи, България се задъхва от нерешени проблеми – в това време всички осведомителни излъчвания в целия набор на средствата за информация каканижат престъпни вести – от ограбени бабички до изнасилени деца, от изстъпления на садистични видове до автомобилни катастрофи…
Така се образува аурата на боязън, неустановеност, приемане на закононарушението като част от живота и приемането на нарушителя като член на обществото. В комбиниране с практическата безотговорност и жълтия интерес към битието на разбойници, убийци, наркопласьори, сутеньори и проститутки това образува болната среда, в която сме принудени да отглеждаме децата си и да надделяваме на живота си.
Трупаме систематични неточности една след друга – образованието създава необразовани генерации, опазването на здравето създава болно общество, селското стопанство унищожава земята, индустрията унищожава поминъка, екологията унищожава природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното безмълвие, измежду което живурка опростелият ни и отчаян народ.
- Тридесет години народът и земята ни страдат от мутри и олигарси, някои прибавят – от натегачите за европейска политическа уместност и пипалата на Москва. " Властници си режат части от нея за килимчета пред тоалетните и барбекютата си, ужасно ми става. ", пишете вие. Има ли избавление?
- Разбира се, че има избавление. Убеден съм, че идват младежи, които няма да имат потребност да се самоутвърждават с обети против социализма, а ще се заемат със основаването на национална тактика за възобновяване на България. И тази национална тактика ще прогласи правилото, че ползите на България и на народа на България са фундаментът, върху който ще градим национално стопанство, национална политика и българско общество с всички съставни елементи на проспериращия социум. Утвърждаването ни в актуалния свят изисква темперамент, а не подлизурско озъртане към Изтока и Запада.
Имаме и образци от недалечното си минало по какъв начин капацитетът на българите е възкресявал страната след тотални национални произшествия. Тази цел не се нуждае от идеологически шаманизъм, експертно бърборене и политическо мижитурство, а от праволинейност, почтеност, отдаденост и безкомпромисно служение на националния блян. И от още нещо – изрично дефиниране и криминализиране на националното изменничество в интерес на непознати ползи. Но май тогава ще би трябвало да строим и нови затвори за сътворилите безпътицата на прехода…
- Имат ли допирни точки родолюбието и национализмът? Българите май нямат през днешния ден народен блян, откакто ни одобриха в Европейски Съюз и НАТО? " Тази земя е целуната от Ботев, ние единствено я препикаваме. ",казвате вие.
- Имат, несъмнено, само че национализмът се трансформира в политическа патерица за амбициозни спекуланти. Неговата функционалност да пази и реализира националния блян мина на втори проект, в този момент той е на въоръжение на хора, чиято единствена цел е властта сама по себе си, и в името на тази цел те са подготвени на всевъзможни взаимни отстъпки. Най-важният от тях е подмяната на националния блян с идеологически и политически концепции, надълбоко непознати на българите – да вземем за пример участието ни в НАТО. За НАТО врагът е Русия. За голяма част от българите Русия продължава да е другар, избавител, сътрудник, и съсипването на взаимните ни планове в енергетиката да вземем за пример през последните години продължава от тях да се приема като стратегическа неточност с големи последици. Икономическите стратегии пък на Европейския съюз със съществено съображение се възприемат като генератор на огромна корупция в страната. Освен това ясно е, че даже като членове на Европейски Съюз ние си оставаме трета ръка хора и ни третират като жители на задния двор. Много искахме да сме в оркестъра на свободните и богати страни, само че диригентската палка е за другите, за нас е тоягата.
- Докъде стигна борбата на жителите на Ъглен, където живеете, за спасяването на река Вит?
- Ъглен е добър образец за това, че сами би трябвало да се борим за живота, природата и страната си. Първа беше борбата срещу разкриването на кариера във варовиковите масиви край селото. Хората се подвигнаха като един, изключително младите, и по този начин осъзнахме, че сме мощ. Много ни оказа помощ Мая Манолова, тогава омбудсман на България.
Наскоро ни заплаши различен проблем – варварското изземване на баластра от коритото на Вит в местността Боаза, където минава трасето на автомагистрала Хемус. Пак се вдигнахме и дружно с клуб „ Балканка” протестирахме пламенно. Получихме поддръжка и от бТВ, което ни изненада, само че явно доста медии осъзнаха, че похищението против природата на река Вит и накърняването на ползите на селата по нейното течение – Пещерна, Торос, Дерманци, Ъглен и по-нататък вещае екологична злополука. Смятаме, че спасихме от по-нататъшна съсипия този регион, само че отговорните, както е всекидневно в благата ни Родина, не бяха нито посочени, нито осъдени.
- Колко е значимо в днешния свят да си знаем цената и да не се мислим за безконечни и недосегаеми?
- Цената си всеки от нас дефинира с делата си. Важно е да заспиваш задоволен от деня си и да се събуждаш жизнен за идващия. Ако се съмняваш в това, което правиш – ревизира го с родителите или с децата си. Ще ми се като българи да се гордеем не толкоз с това, което са създали предците ни, колкото с това, което вършим ние, с цел да дадем на потомците си опция да градят една висока и красива България, почитана и обичана от приятелите и сътрудниците си по цялата планета.
Ние знаем, че сме безконечни, само че знаем, че не сме недосегаеми. Рецептата за оцеляването ни е елементарна – мир и труд. Когато сме го забравяли постоянно сме се озовавали над бездната…
- Кой ще е идващият ви разказ или роман? Каква книга мечтаете да напишете и издадете?
- Сборник разкази и книга с приказки. С разказите се пробвам да схвана сегашното, с приказките се пробвам да предугадя бъдещето. Мечтая да напиша един разказ за Ъглен
– селото, което е център на моята галактика, и в което се случва всичко, което става и по огромния свят.
- Може ли да подарите един роман на читателите на Фрог нюз?
- С наслаждение.
Бомбардировачи
Разказ
Йото ПАЦОВ
Бойната популярност от време на време каца на най-неочаквани места. В случая – на детската площадка в края на Кашмер махала. То детска площадка и беше единствено името, деца в селото бяха останали единствено в Кючук Египет, пясъчника за бебетата от дълго време бе изгребан от Тасо Пикасото и се трансформира в циментов цокъл на къщата му, та да не подгизва тя при всеки дъжд. Ръждясалите люлки и катерушки още при започване на демокрацията отпътуваха с египетска конска двигателна сила за двора на Стамен Железото в качеството си на вторични първични материали. Пейките по нощна доба плъзнаха по най-тайнствен метод из махалата, и за всеобща изненада и наслаждение на бабичките осъмнаха прясно боядисани до вратниците на народонаселението. В дупката на пясъчника калта не изсъхваше и през август, заради което отрадната панорама на легналите в нея блаженстващи свине радваше взора на грижовните домакини. Единственото, което остана на площадката от тоталитарното минало, бе тъпоносия същински изстребител МИГ-15, въдворен на това място след бракуването му от нашия съселянин полковник Трифон Кътински, който в недалечното минало бе пълководец на близкото военно летище, в този момент превърнато в пасбище и обрасло буйно с бучиниш, звездел, пирей, щир, киселец, коприва и други най-различни лечебни треви.
Когато задухаха обновителните ветрове на мечтаната смяна, демократката Кичка Кацамунска първа донесе при самолета една кофа белина, взе стълба от Зарко, качи се на нея и се опита да измие от крилата и корпуса на изтребителя алените петолъчки. Нищо не стана, макар гневното триене с тел, стъкло, нож и други подръчни материали. Не оказа помощ и кореселина, и други всякакви странни течности, използването на които през онази пролет принуди жителите на Кашмер махала да уплътняват прозорците, тъй като някои се обринаха от задушливата им воня. Но петолъчките останаха, надраскани и понаядени, което отдалеко съвсем не личеше.
Това обаче, което Кичка не можа да стори в непримиримата си битка за изтриване на тоталитарните знаци, го направиха тримата приятели от Кашмер махала – Тасо Пикасото, Станой Скачката и Тинко Хондураса.
Който ги познава – знае, но за който не ги познава съм задължен да кажа – Станой в действителност приличаше на скакалец, и по тази причина по този начин му и викаха – скачка по ъгленски, и беше фамозен локален стихотворец. Артистичното си кредо той бе съобщил в последния стих на една тракаща с желязото на танкови гъсеници поема, отдадена на прекосяването на Бронираната бригада през Ъглен преди време:
...Случка всека една все я така разказвам,
доста ми се смеят, ма аз не кандисвам!
Тасо Пикасото също беше от артистичната колегия на селото, това той да ти оцвети фотография от сватбата на баба ти и на дядо ти или на майка ти и на баща ти – не можеш ги позна! Рисуваше по поръчка и ковьорчета с лебеди и Леди, с Шехерезади и Памели Андерсън, с Крали Марковци, Шварценегери и Бойко Борисовци – за всеки усет. Даже и пейзажи рисуваше, но защо ти е пейзаж в Ъглен, като можеш да погледнеш единствено през прозореца и те ти го пейзажа!
Тинко пък беше локалният рокер, първото му моторче беше симсонка, след това мина на балканче, кара ява и иже, и най-после остана с един ковровец с балонни гуми, чийто застрашителен писък известяваше и близките села, че е тръгнал нанякъде, когато решеше да го припали за ободряване на възприятията, както се показваше. Голямата му обич обаче беше „ Хонда”, всичко знаеше за тези японски мотоциклети, които май бе виждал единствено на картинка. Но че са японски той научи много късно, първо изцяло звукоподражателно мислеше, че са от Хондурас, въпреки и да не знаеше къде е това и дали там вършат мотори, спореше обезверено с всеки на обратно мнение и по този начин си завоюва този прякор с мирис на Кайманово море. Което не му попречи на черния контейнер на ковровеца да напише и от двете страни на български с едри букви „ Хонда!”, и изпод с по-малки „ Хондурас!”. Което илюстрира добре една от най-характерните черти на българина – че той поредно отстоява мнението си даже когато знае, че то няма нищо общо с истината.
Та тези тримата откриха друго приложение на „ МИГ-а”, с което изрично отметоха позорното му военно минало на страната на неприятните против положителните в Корейската и във Виетнамската война и отново на страната на неприятните в опазването на българското небе. Те просто го трансфораха в клуб. Вземаха шише от Цаци Ментето, идваха на площадката, изправяха стълбата на Зарко на крилото и се наместваха в пилотската кабина с две места едно зад друго. Това, че тримата трябваше да се сместят на двете седалки им създаваше известни компликации, само че след къса блъсканица и свада въпреки всичко двама сядаха вътре, а третият – на перваза на кабината, разгеле транспарантният капак от дълго време бе липсващ.
- Дай старт! – викваше който бе седнал откъм гърба, този начело – водачът, сиреч, отваряше бутилката, отпиваше и я подаваше на идващия, щракваше някакво копче на таблото и започваше да ръмжи като реактивен аероплан. Така МИГ-ът набираше височина във вечерното небе над Белия бряг, над Кукувишката гора, възвиваше над Сливковото и над Вита, над Дедовото Лалчово дръво и по нататък на възбог, бутилката обикаляше от ръка в ръка и от уста на уста, ръмженето и на трите мотора с спирания за всяка глътка изпълваше простора, и след третата тримата акрани към този момент се рееха на неподозирана височина измежду звездите. Тасо Пикасото питаше:
- Как сме с бомбите?
- Екстра! – отговаряше Тинко. – Да фърлям ли?
- Ей, Скачка, къде сме? – питаше Тасо, и Скачката професионално го информираше:
- Височина – неколкохиляди метра, скорост – неколкостотин километра, и отдоле е Белград!
- Никакви бомби! – заповядаше твърдо Тасо Пикасото. – Те американците ги заринаха, единствено ние сме им ексик! Дали да не кацнем в некой кафе-шантан, па да доклопим некоя Лепа Брена, ох, майчице!
- Ние пердах ли сме тръгнали да се бием или по шантаните да пием – отпуща юздите на поетическия си гений Станой. – Дай газ!
Ръмженето се усилва, след минута, като употребява следващото спиране за глътка, Тинко пита:
- Какви са тия светлини изпод?
- Берлин бе, Тика, ти и Берлин ли не можеш да познаеш! – присмива му се Пикасото. – Какво друго може да свети в центъра на Германия с изключение на Берлин?!
- Да пускам ли бомбите? – отново пита Тинко и от копнеж дори не помни да глътне.
- Зарежи ги, не са неприятни хора германците, нищо, че са кандисали жена да ги ръководи...- дава отговор Пикасото. – То в случай че не беха те да си бутнат стената щехме да си забележим земята в действителни граници на кукуво лето...
- То изгода като от смок пикня – въздиша Станой. – Те една стена бутнаха и цел свят им ръкопляска, ние камък на камък не оставихме и нема кой дори ашколсун да ни каже...
- Я-а, Париж! Айфеловата кула, Пикасо, гледай, и Виенското колело! – сочи Тинко в тъмното към вратницата на Къртичаря.
- Виенското колело е във Виена – изяснява Станой. – Ако има някакво колело в Париж, то е Парижкото колело!
- Да фърлям ли бомбите – пита Тинко със задгробен глас, единствено той не е не запомнил за задачата.
- Ми фърли им барем една, да не сме капо тая нощ, че както сме го подкарали на туризъм почна да ми наподобява тая бомбардировка... – кандисва Тасо.
- Абе да им фърла, но както сме се залетели май го подминахме тоя Париж – дава отбой Тинко. – А в този момент къде сме?
- Ню Йорк, къде – сопва му се Тасо. – Айде, вади бомбите!
- Ние да не сме араби бе, човек, и те са живи хора, нищо, че са американци – жали ги Станой.
- Слушайте, ние ще пребиваме ли некого тая нощ или ще горим нафтата за тоя, дето духа? – Тасо към този момент е освирепял от толкоз милозливите си приятели. - Я възвивай самолета към София, да се набомбардираме на воля!
Тук към този момент възражения няма, рученето се ускорява, и тримата удрят по една юнашка глътка и щом под крилата засиява столицата, стартират да фърлят бомбите с две ръце:
- Фиууууу - взрив, глей по какъв начин цапнах Народното събрание, папер не остана!
- Бам, бам, бам – Министерския съвет не става и за боклук!
- Ей, дай една по-големшка бомба за президентството!
- Я тресни земеделието, дето ни изпреяде душиците, да опустее нека!
- Ами партиите бе, я дай по партиите с картечницата, огън! Тра-та-та, тра-та-та, тра-та-та...
Ето по този начин тримата пред погледа на слисаните свине в локвата се отправяха на незабравими бомбардировъчни пътешествия по целия свят, дори в Хондурас вървяха да гледат хондите из джунглата, бутилката обикаляше от уста на уста, който не пиеше – ръмжеше, да не угасне моторът, до момента в който към този момент по мрачно се приземяваха на интернационалното военно летище в Кашмер махала, слизаха от крилото на МИГа по гръничевата стълбица на Зарко и отиваха да разправят на дамите каквото са видели от стратосферни височини по планетата...
Една вечер обаче в монолитния им екипаж се появи цепнатина като в американска совалка. Срещнаха се, както им бе обичая, под Пацовската дуда, и тоя път Пикасото попита пръв:
- Ще изхвърчаме ли дочас?
- Че по какъв начин! – отговори Скачката, само че Хондураса нещо се смахмузи:
- Абе, то не е неприятно, но аз...
- Какво ти! – припали незабавно на свада Пикасото. – Твой ред е през днешния ден, какво се тепкаш!
- Бе то правилно, мой ред, но като ми взе дамата всичките пари, че тока не сме плащали...
- Съдбата е жестока в случай че си не платиш тока! – съгласи се Станой. – Ама въпреки това знаеш, че ти си във вторник.
- Знам, но нема бе, човек, и нема от кое място да докача... – жали се Хондураса.
- Знаеш – незнаеш, но ние полет поради тебе нема да отлагаме! – Тасо е обладан от свирепа увереност. – Скачка, дай лев и половина, и аз ще дам толкоз, и тъкмо за едно менте при Цаци ще спетъраме, а пък Тинко да си върви при дамата, да си я оправя на ярко, като не може без ток!
Ето по този начин се постави началото на трагичните събития, които унищожиха единствения боеспособен екип на Кашмер махала в Ъглен. Тасо и Станой, правилни на дълга си, незабавно се насочиха към гаража на Цаци Ментето и купиха една бутилка с белезникава течност, кривия етикет на която съобщаваше, че това е първокласна гроздова от някакъв си специфичен регион, който, както добре знаеха и двамата, се намираше в обора на Цаци. После - по познатия маршрут към детската площадка с къс набег към градините в дола за два-три домата. Когато се качиха в самолета и заеха местата си, слънцето към този момент се подпираше на Белия бряг отвъд Вита и ясно обозначаваше направлението на тазвечершния им военен полет.
В това време афектиран от другарите си, жаден и по тази причина ядосан, Тинко Хондураса повлече гумените си цървули към тях си, там смъкна черджето, с което предпазваше ковровеца си от кокошите курешки, избута го на пътя и продължи на ръчна двигателна сила с пръхтене нагоре по баира. Когато наближи детската площадка затаи мирис, потегли на пръсти като хондураски индианец и добута мотора под опашката на самолета. В кабината двамата му към този момент някогашни приятели тъкмо опитваха специфичната гроздова, и това се усещаше по тежката миризма на антифриз, която струеше от там. Врътна ключа за контакт и постави крайник на стартера. В кабината двамата към този момент бяха подготвени да полетят, и единствено след момент се чу отсечената команда на Пикасото:
- Старт!
Тинко ритна стартера, ковровецът изрева несвестно, изреваха и двамата в кабината, изумяли от мисълта, че този път самолетът е запалил, само че Пикасото въпреки всичко резервира хладнокръвие, едвам изкрещи:
- Катапулт!
И незабавно скочи с шишето в ръка, претърколи се и ревна от болежка. Станой се свлече от крилото бял на беловина, видя Тинко с мотора под опашката, напсува го без рима и се завтече към другаря си, който се гърчеше до локвата...
Така Тасо Пикасото си строши и двата крайници, само че си завоюва всеобщо почитание с това, че в този заплашителен момент не изпусна шишето, и също така се снабди с спомагателен прякор - Пилота.
Тинко Хондураса бе празнуван доста вечери с доста бира под Пацовската дуда, а на ковровеца си стартира да вика Изтребителя.
Станой Скачката пък получи ентусиазъм за една поема, която завършваше с тъжната констатация: „ Тъй е, като самолета ръководят пияндета... ".
Въпросите зададе: Красен Бучков
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ