Живеем в необичаен за Стария континент период. Върнете лентата назад

Живеем в необикновен за Стария континент интервал. Върнете лентата обратно и ще видите, че Европа постоянно е имала това, което през днешния ден няма: водачи.

Сетете се за Конрад Аденауер, който начерта пътя на Германия в следвоенна Европа. Или пък за Шарл де Гол, чийто национализъм можем да разпознаем и през днешния ден в концепцията за Европа на отечествата. Да не приказваме пък за Маргарет Тачър, която бе европейският водач с най-голяма заслуга за сриването на Съюз на съветските социалистически републики.

Това са хора, чиито мисли са служели като релси, по които влаковата комбинация на Европа се е движела десетилетия наред.

Всички тези държавници са имали освен човешки, само че и политически физиономии. Имали са визия, увереност и мощ на характера, тъй че да трансформират концепциите си в действителност. Държавници, които са формирали процесите, а не са се тътрели зад тях.

Лидерът, несъмнено, е второстепенен артикул. Лидерството е просто обществената обвивка. Под нея, в основата му, стои ярката характерност. Наместо цялостния - плътният човек. Аз-ът, който раздвижва статуквото като хвърления камък в тихата вода. Личността, чиято сила и аура отекват измежду хората като ехото на тъпаните.

Демокрацията и технологиите трябваше да еманципират индивида. Да го освободят. И те го направиха. Но както знаем, свободата е отговорност, а отговорността от време на време допуска път, който катери удряни от вятъра хълмове. Напълно разбираемо - хората избират спънатия вятър и спокойствието на завета.

Че кой обича да бъде брулен и събарян, и да би трябвало още веднъж да се изправя против вятъра, предизвикал му най-малкото кихавици и сополив нос?

Отговорността е цената на свободата. Но тази цена бе непостижима за мнозина джобове. Затова значително хора избраха да изоставят по пътя си част от извоюваната независимост, срамежливо пускайки я около крачола си. Като случайно освобождение на мехура или като изпушен фас. По-малко независимост, по-малко отговорност, по-малко виновност.

Колкото повече обаче делегираш от себе си на различен, толкоз повече ставаш подвластен от него. Така се е зародил вождизмът. Вождизмът е групов отвод от свободата. Той е апогеят на експроприираната и национализирана независимост. Затова вождизмът няма общо с водачеството.

Ако вождът се слуша по обвързване и от боязън, водачът се следва непринудено и въз основата на извоюваното доверие.

В водача е заложен смътният спомен на индивида за неговия предшественик - Бога. Но това е Богът, интуицията за който освобождава. Това не е древно-езическият демиург, с каквито профили по-късно тоталитаризмите ще изпълнят политбюрата си.

Слава Богу, в Европа съвсем няма вождове (освен някои азиатски софтуери). Но няма и водачи.

Ангела Меркел е към този момент с явен управнически небосвод и няма да повежда християндемократите в изборните вотове оттук нататък.

Тереза Мей е блокирала в Брекзит и също няма да бъде водач на английските тори на идващите парламентарни избори.

Емануел Макрон наподобява неподвижен и буксуващ в разпиления по улиците на Франция безпорядък на така наречен " жълти жилетки ".

А макар неизбежните идеологически разлики между тях, упоменатите трима имат и редица общи неща.

Един път, и тримата се движеха в границите на демократичната народна власт и мултилатерализма. Втори път, и тримата бяха идеологически компромисни.

Германският канцлер бе може би най-левият християндемократ, управлявал страната си. Френският президент бе най-експлицитният образец за " третия път " след Тони Блеър, по този начин както и за ъпгрейдваната му версия на " няма ляво - няма дясно ". Британският министър-председател, макар че е по-десен от предходния началник на " Даунинг Стрийт " 10, въпреки всичко избира " мекия " Брекзит пред " твърдия ", за разлика от болшинството от членовете на нейната партия (т.е избра стопанската система пред политиката и сигурността).

Нито един от тях не бе еталонният либерал или примерният реакционер. Всички те бяха от " разбъркан ценностен вид " (било малко като Тереза Мей, било доста като Емануел Макрон и Ангела Меркел). Някои от упоменатите бяха по-десни (като английския министър-председател), други - по-леви (като френския президент и немския канцлер), само че взаимно избраха да не насочат предизвикателство против демократичната европейска рамка, в която действаха.

Предизвикателство, което насочат и американският президент Доналд Тръмп, и съветският му сътрудник Владимир Путин. Първият, от вътрешната страна и вероятно благожелателно. Вторият, извън и вероятно недобронамерено.

На този декор, неналичието на европейско водачество докара до две неща.

Първото е, че самата политика се бюрократизира. Съвременната европейска политика е политика без политици. Новата форма на ръководство е бюрократията. Бюрократията е противовес на свободата. Това не е формата на ръководство нито на умните, нито на глупавите, нито на можещите или неможещите, а на програмираните идентични и равни мравки. Европа се трансформира в империята на мравките, а институциите на Европейски Съюз са като мравуняци.

Второто е, че Европейски Съюз изостана от интернационалната политика и от ден на ден съществува в периферията й. Европейски Съюз за Съединени американски щати се трансформира в това, което е Русия за Китай: буферна зона, която отделя съответния геополитически център от конкурентния подобен и другарската му външна страна.

А актуалната политика е политика на водачите, които крепко стъпват на земята.

Да, мравките са дисциплинирани и могат да носят доста.

Но не съм чул за мравка, която може да понесе подметката на обувка.