... Но всичко е точно
Живеем като във буря.
Океанът е толкоз безбрежен, че животът ни наподобява като на бързи обороти. Една спогодба си преправи път в публичното схващане преди някакви си... 17 дни. България влезе в своето европредседателство и това беше преди някакви си... 10 дни. Бизнесменът Петър Христов беше убит в София преди 13 дни. Преди 14 дни беше открит и самоубилият се Росен Ангелов, апетитен за главен обвинен за убийствата в Нови Искър, които пък се случиха преди 21 дни. Само до преди седмица се задъхвахме в смога, а Каранга за малко да си тръгне от ЦСКА до преди 2 дни.
А като че ли са минали месеци. Информационните цикли в нашето схващане са по-къси от всеки път, което провокира комплициране, разграничаване и капсулиране измежду доста от нас тук и в този момент. Толкова неща се случват, че времето стартира да върви друго, като в сън, на бързи обороти, а зад Океана мерят времето в новините не в дни, а в туитове на президента.
Не, не сънуваме. Късите осведомителни цикли раждат паралелни действителности, които дават отговор на другите ценностни системи на всеки обособен субект. Всяко събитие има друг прочит и подтекст, на който както му хареса, а истината се е трансформирала в доста истини. И всеки брани своята истина на живот и гибел, воювайки против истината на другия, която е отречена като лъжа.
Всеки крещи и чува това, което желае да чуе.
Да приказваш обикновено наподобява все по-странно. Кажеш това, което мислиш и засегнеш някого, който признава единствено своята истина, и стартират да те пишат по всевъзможни вестници, уеб сайтове. Мислят си, че отмъщават, само че в действителност ти вършат услуга. Защото животът не е балон или захаросана глазура, която всички би трябвало да повтарят като по команда с етикети – " Шок! Скандал и Сензация! ".
Има и мисъл, има и публични рефлекси. Можем да приказваме умерено, само че балъци не сме. Обществото би трябвало да бъде уважавано поради разликите си, без никакви опити да прокараш линии, които смяташ за верни и неправилни. Все отново в този забързан свят монопол върху истината не може да има. Вихрушката е толкоз мощна, че през днешния ден си тук, а на следващия ден си там.
Днес ти лъскат обувките, на следващия ден вадят медийния револвер и си още веднъж на мушката. Но в случай че в това време си трансформирал всички естествени и мислещи хора в свои врагове, каквато и да е твоята истина, няма да има никакво значение.
Трябва ли ни нормалност въобще? Трябва ли ни мисъл? Трябва ли ни живот в цветове, а не просто в черно и бяло? Трябва ли да се съмняваме, да подлагаме на критика, да се стремим да ставаме по-добри? Да, да и да.
Това е единственият метод да преминем и да преплуваме океана, тъй че да си носим новите облекла и да не се тормозим от етикетите на опитващите се да крадат от съзнанието и силата ни. И всичко е тъкмо.
Океанът е толкоз безбрежен, че животът ни наподобява като на бързи обороти. Една спогодба си преправи път в публичното схващане преди някакви си... 17 дни. България влезе в своето европредседателство и това беше преди някакви си... 10 дни. Бизнесменът Петър Христов беше убит в София преди 13 дни. Преди 14 дни беше открит и самоубилият се Росен Ангелов, апетитен за главен обвинен за убийствата в Нови Искър, които пък се случиха преди 21 дни. Само до преди седмица се задъхвахме в смога, а Каранга за малко да си тръгне от ЦСКА до преди 2 дни.
А като че ли са минали месеци. Информационните цикли в нашето схващане са по-къси от всеки път, което провокира комплициране, разграничаване и капсулиране измежду доста от нас тук и в този момент. Толкова неща се случват, че времето стартира да върви друго, като в сън, на бързи обороти, а зад Океана мерят времето в новините не в дни, а в туитове на президента.
Не, не сънуваме. Късите осведомителни цикли раждат паралелни действителности, които дават отговор на другите ценностни системи на всеки обособен субект. Всяко събитие има друг прочит и подтекст, на който както му хареса, а истината се е трансформирала в доста истини. И всеки брани своята истина на живот и гибел, воювайки против истината на другия, която е отречена като лъжа.
Всеки крещи и чува това, което желае да чуе.
Да приказваш обикновено наподобява все по-странно. Кажеш това, което мислиш и засегнеш някого, който признава единствено своята истина, и стартират да те пишат по всевъзможни вестници, уеб сайтове. Мислят си, че отмъщават, само че в действителност ти вършат услуга. Защото животът не е балон или захаросана глазура, която всички би трябвало да повтарят като по команда с етикети – " Шок! Скандал и Сензация! ".
Има и мисъл, има и публични рефлекси. Можем да приказваме умерено, само че балъци не сме. Обществото би трябвало да бъде уважавано поради разликите си, без никакви опити да прокараш линии, които смяташ за верни и неправилни. Все отново в този забързан свят монопол върху истината не може да има. Вихрушката е толкоз мощна, че през днешния ден си тук, а на следващия ден си там.
Днес ти лъскат обувките, на следващия ден вадят медийния револвер и си още веднъж на мушката. Но в случай че в това време си трансформирал всички естествени и мислещи хора в свои врагове, каквато и да е твоята истина, няма да има никакво значение.
Трябва ли ни нормалност въобще? Трябва ли ни мисъл? Трябва ли ни живот в цветове, а не просто в черно и бяло? Трябва ли да се съмняваме, да подлагаме на критика, да се стремим да ставаме по-добри? Да, да и да.
Това е единственият метод да преминем и да преплуваме океана, тъй че да си носим новите облекла и да не се тормозим от етикетите на опитващите се да крадат от съзнанието и силата ни. И всичко е тъкмо.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ