* Св. Софроний, еп. Врачански. Св. Софроний, патр. Йерусалимски
Житие и премеждия грешнаго Софрония
Софроний Врачански
Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.
И като бях девят години, подадоха ме на книжное обучение. По-напреди не би возможно да пойду на обучение, почто повише болен и безсилен бях. И като поидох на обучение, голямое усърдие и духовитост имах. И вскоре изучих ся простое чтение. Понеже у Болгария не има философское обучение на славенския язик, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих. Като наченах Псалтир, прииде новина, како са преставил отец мой на Цариград от чумата в лето 1750. Останах аз без отца и без матер. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина, почто не имаше чада, и съобщи мя на поминък.
И като бих седемнадесят години, престави ся и стрий, и стрина моя, неотдавна един сас другий. Ала и стрий мой на Цариград почине, тъй като бяха и двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци неговии да пойда на Цариград наместо сина его да соберем, що имаше да узема он пари от касапите по джелепское бит. Ала като са касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна?
У един ден хочехме сас едного ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И поидохме на скелята да проминем сас ладия. И виждам при царските покои ладие, а ний, человеци елементарни, като бяха они близо до Юскудар, поискахме сас ония ладии да проминем на Юскудар. И като отхождахме до них, гледаме на едно място народ доста и двоица пехливани борят ся. И от горната страна имаше високии покои. Не знаймя, но можеше да буде и самий цар тамо. И като престанаха они от борение, повлекоха да пойдут къмто царските покои всия ония народ. И ний сас тях ведно пойдохме и станахме сред царскии врата и сред Яли-кьошкю, що бяха тамо верзани царските ладии. И стоехме тамо и чудяхме ся камо да пойдем. Яви се тамо един бостанджий и рече:
- Що ходите ви тука? Скоро да пойдете оттува, почто отсекнуват глави ваша!
И ний ся извинявахме, како сме человеци чуждùнци и елементарни. И като са върнахме обратно, фатиха ни тамо, що вардяха. Яничарите желаеха да убият нас, почто они не видели нас, като проминахме сас ония народ. И като са освободихме оттамо, поидохме на общая скеля и преминахме на Юскудар. Ала бях младеж тогива, млад и красен лицем, а тамошни турци - содомити. Като мя видяха, той час ме фатиша да мя изпитват зарад харачийска хартия и найдоша хартия моя недобра. И затвориша ме надалеч у една градина, що имаше тамо турци - свиряха, играяха, смеяха са у една одая, що беше близо при пут. Ала аз са смислих за какво мя затвориха мене тамо и по случаю имаше ключ от внутре, и той час заключих аз. Ами колико содомите! Они прихождаха и моляха ме да им отворя, подаваха ми из прозорецу жълтици. И аз видях какова е работа, наченах да крещя. И имаше отсреща доми еврейския. Той час приидоша някои евреи и питаха ме: " Защо викаш? " И аз сказах им вся причина. И поидоша до другаря моего, и подадоша мало пари на харача и свободиша ме от ония содомити.
И собрахме колико можихме, и приидохме на село сас здравии. И като сложиха, остана стрий мой должен гроша 400. И натовариха ги на мене да ги погасявам аз. Но като поидох аз на Цариград, родственици мои повече разграбиша домовния движимости и сокриша ги. И приидоша должниците стриини сас судия турецкий да преписуват домовния движимости. И мало, що найдоша. И мнеша, како съм го аз скрил. И повеле судия да мя бият на фаланга, а селския княз не даде ме. Знаяше, како не съм аз повинен. Но затвориша ме у вериги стоманения и держаша ме у затворка три дни, докле извадиха мало нечто още роднините мои и отпустиша ме. И от това извадоша верх афоресмо, како не съм скрил нячто.
И поидох на Шумен до владиката да оправям себе. Мало остана, що хочеша да побиют нас хайдуци на пут.
Ала по-прежде, докле не бяха са собрали ония должници да си ищат стоката, понудиша ме родственици мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа. И аз като бях на осемнадесят години, млад, малоумен, и не знаях, като хоче да излезе стрия мой должен и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене... Имах аз мало пари, но купих дома стриинаго в животе его и като са ожених, разнесох ги. Но имах вяра на поминък мой. И след това сас суд, като натовариха тоя долг на мене, а аз не имах една пара подготвена сирмя: ами докле изплатя ония долг, какова бедност потеглих! Нужда, тесное и прискорбное живение проминувах... Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива!
И намислих да оставя и дом, и жену, да поиду долу по селата - да работя, да са кевернисам. И чуле някои первейшии чорбаджии, како хочу да поиду, позоваша ме и рекоша:
- Не върви нигде, седи! У тия дни хоче да прииде епископ наш и да му са молим да тя стори свещенник.
И в третия ден прииде архиерея и помолиха ся. И он той час изволи да мя хиротониса в неделю и подадоха му седемдесят гроша. Ала беше у сряда то изплатение и аз ся готвех за в неделя потребная. В петок вечер прииде иконому и принесе ми парите и рече:
- Да знайш, како не има да тя учини епископ свещенник, почто другий подаде 100 и пятдесят грош. Того хоче да хиротониса.
Ами какова ли скорб и сожаление мя обзе, като ся изповядах на духовнику и узех мартория, изготвих ся все потребная. Ами кому да скажа тоя скорб мою? Потекох до ония человеци, що са бяха молили и парите дали. И они пойдоха и дадоша още тридесят гроша. И рукоположи ме в лето 1762, септемврия 1.
Ала като знаях мало да чету, другия свещенници ненавидяха ме, почто они вси на то време бяха орачи и от безумная младост моя не хочах да им ся подчинявам, като бяха тако елементарни и неучени. А они мя наваждаха на архиерея и колико мя крати аргосва, и ненавидеше мя. И имаше архиерей протосингеля, грека неученнаго и некнижнаго - он мя доста ненавидеше. Понеже то ест движимост естествена: академик человек ученнаго люби и елементарен - простаго, и пийнал - пияннаго.
И тако неспокойно няколико години проминувах живение мое.
В лето 1768 начена са войска-баталия турчина сас московеца. Ами какво да скажем? Като повлекоха ония лютии и свирепии агарене, какво ли зло не сториха по християни - що им на разум не прииде, това не сториха. Колико человеци избиша! А нашей село, като е на четири путя и дом мой беше весма надалеч от църкви, а по обичаю нашему потребно беше да са найда у черква и на вечерня, и на утреня на всякий ден, колико ли улици обиколях, докле поида у черква и да си прииду паки у дом! Колико мя крати фатиха и биха мя, и главо мя пробиша, и хочаша да ме убият но Бог мя сохрани.
После наченаха да минуват пашии и полагаха ме да пиша тескери, да депозирам за конаци, като пишах борзо. А они не аресваха конаците свои и дохождаха обратно. Колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият? Веднож един сас копие фърли на мене, но не са случи да мя удари. И най-сетне помина прехвалний Джезаерли Хасан паша - отхождаше на Русчук. И аз по обичаю раздавах тескери за конаци. Един мя фати за браду и мало остана да я отторгне. Като се наместиша вси, базира паша четири старци при себе. И един от них бях аз. Прииде един чауш, що седеше всякоги на село, проводен беше от везиря зарад да защитява селото от войската. И поидохме сас него до пашовая врата. Рече он:
- Седите ви тука, да поида аз горе, да разумея за какво ви зове пашата.
И като излезе горе, викна на него пашата и собориха го долу у затворка. А ний наченахме да бягаме кой куде види. А аз побегнах къмто пашова конак близо, а не са смислих, како пашата седи горе на кьошка, хоче да мя види. И като мя види, викна:
- Що бягаш бре? Фатете го и принесете го вамо! И той час мя фатиха четворица и заведоха ме при пашата. Ала сас каковий боязън! И попита ме:
- Защо бягаш бре, кой тя гони? И аз му рекох:
- Ефенди, ний есми парадайса, всякоги боязливи есми като зайци. И като подвигна ти чауша, убояхме ся и бягаме.
А он рече:
- Кой вред имате ви от това? Аз ви позовах да ви запитвам за пут.
Страшен паша беше! И поиде на Русчук, и седяше тамо.
В лето 1775 победи московеца турците и мина Дунаву и узе на майсере Шумен, що беше везиря Мююсуноолу сас ордията турецкая. Узе на майсере и Русчук, и Силистра, и Варна. Тогива у нашей село седяше арнаутска паша, вардяше клисурата да не бяга турская армия, каквото имат бит. Случи са тамо и кадия, и чауша, и субаша. Като чуха, како е узел московеца везиря на майсере, побягнаха вси на Сливен. Колико ли боязън потеглихме да ни не попленят, като бягат! Вардяха християните и през деня, и нощем. И держе майсерето дни 22. И сториха мир, и пойдоха си московите, оставиша и Турецкую землю, и Влашкую.
И след това поидох на Светая гора и седях тамо шест месеци. И приидох оттамо, и учах деца на книжное обучение и добре проминувах. Ала демон, що е всякоги, що е на положително, злорад, повдигна архиерея и понуди мя да мя учини епитроп иконому. И покварих аз благоговейное живение мое, наченах да вървя по неговое угождение, по греческое бит да глобявам человеците - зарад сходство и зарад другии движимости. Станах судия, но повече за пари, но не за мене, ами да угодя на архиерея. Ала Бог святий воздаде ми праведно по делам моим. Но това по-следи хочем да скажем.
Не са помина доста време, стана една караница сред агите на Осман пазар кой да буде аянин. Султану вербишкий постави едного аянина, а велията го не ще. И приведоха Бекир паша от Силистра да ги оправи. Като прииде, он умъртви султанскаго аянина. Поидохме и ний десят человеци от нашей село. И като са утокмиха, фърлиха на село нашей десят кесии. И затвори пашата троица человеци, що бях и аз един от них, а ония прати за пари на село. Ала им учини пашата период - за три дни да принесут парите.
Седяхме ний тамо затворени, минаха са три и четири дни, не дохождат. Чухме, како отишле на Вербица да са плачат от пашата на султану. Наченаха мои тайфа у затворката да плачат сас слези. Ах, бедняци, посеча ни пашата! Не са помина един час, прииде пашов человек и рече:
- Прииди, папаз, зовет тя пашата!
Ами сас какво ли сердце поидох до пашата! Молях ся скрито Богу да ми елементарни согрешение мое, почто бях отчаял себе. Като приидох при пашата, рече:
- Где вашите человеци бре, да принесут пари? И аз му рекох:
- Ефенди, три дни ест, како са поишле. Когда да соберут толкоз пари и да ги принесут? А он ми отговори:
- Гявур, иди скоро и пиши да ги не собират от раята сеги, ами да ги уземат от някого торговца, почто до три дни още в случай че не приидут, и вас посечам, и парите два ката уземам от них.
И аз писах това и пратихме человек. Като са минаха три, они не дохождат, и ний гледахме като овци на заколение. На третия ден отново мя базира пашата. Тогива, като отхождах, извънредно отчаях себе си и от боязън не можах на пашата да отговоря, що ми думаше. Като пойдох до него, видя мя, како не мога да давам отговор, сас благост ми рече:
- Не приидоха ли вашей человеци?
И аз рекох:
- Ефенди, ви есте благоутробне. Потерпи мало, какво да буде, тие до вечера прихождат!
А он не хочеше да потерпи, ами прати тоя час мубашир и узе още хиляда гроша. Ами що потеглих у затворката! Имам недуг почечуйний, тоест маясил. Тогива от противное ядене беше мя хватил. Хочем да излезем повон, а они ме не пущат, псуваха мя. Та от боязън и от недужная теснотия упадоша вси власи глави моей.
По това след това не седях кротичък, ами купих две хижи близо при церквата и направих ги изнова. И що имах пари, все ги разнесох. И като са помина мало, разболях ся аз. Ала не болест да лежа на постелка, ами мя фати една теснотия сердечная. И не можах да седнал съм на едно място, докле да преброи человек десят цифри, ами ходях като вманиачен около водите и плачах. Мнеше ми са, како хоче да изскочи сердце мое от уста моя. У таковая теснотия бях. Подаде ми Бог наказване зарад безумная полуда моя, що бях ся разгордил зарад това епитропство, да глобявам неповиннии человеци. А тамо доктори не има, ами някои баби, баяха ми и целяху ме, но никоя изгода. Ходих да тража доктори по Сливен, по Ямбол. Най-после поидох и на Цариград. Толкова пари разнесох, задолжнях немало.
По това начена турчина войска-баталия - и сас московеца, и сас немеца. И зимуваше Исуф паша везир на Русчук. А наследник мой пойде у Влашко и узе свинии, и по някоя причина стори зарар 1400 гроша. И като виде, како ся удолжихме доста, он поиде на ордията и стана граматик на касапбаши. След някой ден разболе ся и попадия, леже болна шест месеци и престави ся. Нападна ни и другая масраф. От една страна, армия минуваше, конаци имахме, от другая страна, должници мя не оставяха, желаеха си парите, хочаша да мя затворят. И като оздравях мало, зарад оное баяние запрети ми духовнику три години да не послужвам литургия. И като са минаха три години, подаде ми духовнику разрешение, но деспоти мя не даваше, почто имаше да узема от сина моего поради свои пари изгода, а не глави гроша 84. " Дай ми, рече, тия пари, да ти дам разрешение да служиш литургия. " Та мя держе още три години без литургия.
Ами що потеглих от поповете! Колико мя поношаваха и укоряваха ме, и не даваха ми достойная част. И коги ме даяше, думаха ми: " Ето, като някой слепец тя храниме. " Що бяха мои възпитаници!
Таковое укорение и позор терпях шест години.
Като беше везирская ордия на Мачин, касапбаши прати сина моего сас едного своего человека да собират овци по Филипинская страна. И собраша. И той ага прати сина моего сас двадесят хиляди овце на ордията и остави до седемстотин защити овни на село наше, та коги помине агата му оттамо, да ги продаде. И като помина, продаде ги, узе ги хаджи Власю и Матей. И предадоха ги они на едного человека да поиде на Андрианополи да ги продава на курбан-байрама турецкий. И като поишле до Фандаклий, свадили ся тамо между тях овчарете и умъртвили едного от них. Фатил ги тамошния султан и положил ги у затворка, н ония овци усвоил.
По тия дни изишел бил от Андрианополи бостанджибаши да пази клисурите, да не бягат турци от войската. И предал султану ония пандизчии на бостанджибаши, а ний от това никоя новина не имахме.
У един ден приидоша на село наше двадесят бостанджии да питат кой продал тия овци. А старци нашеи рекоша: " Тия са овце продадоха у поповая хижа, того питайте. Кой ги й продал, кой ги й купил, он знай, ний не знайм. " И позоваша ме тамо, и предадоша ме на онии мучители бостанджии. И заведоша нас троица до бостанджибаши на Сливен. И он станваше да пойде къмто Казанлик, и съобщи нас на ортачаушу. Повдигна са.и наченаха да поидут на оное поле до Коритен - беше месец юлия, 23 ден. Толико беше време жарко и жежко като огън, а нам сверзаша руце обратно и понудиша ме пеши да вървим.
Ходихме какъв брой два часа и от зной запряхме, почто они на кони, а ний пеши, како возможно ест равно да вървиме. Хаджи Власия, като беше по-стар, падна на землята, баялдиса. Прати ортачаушу да пита бостанджибаши, почто беше близко след нас, да всади нас на конете наши, а он рекъл: " Не има ли токмак да бий да вървят. Ако ли не могат да вървят, да им отсече глави и да ги остави. "
И като чухме това, не остана у нас сердце, чудяхме ся какво да сторим. Наговорихме са и обещахме на того чауша тридесят гроша, тъй като турци на пари елементарно са приклоняват. И като поодалечихме мало, всадиха на кони наши и поидохме до Коритен село, и тамо кондисаша. И помина са какъв брой един час, приведоша нас при бостанджибаши. И перво попита мене:
- Кой продаде тия овци?
И аз рекох:
- Ислам ага, а хаджи Власия ги узе.
- Ами колико овци продаде?
И аз сказах:
- Седемстотин...
- Ами още не продаде ли?
Аз рекох:
- Не знам, токмо толкоз зная.
- Не знайш ли, пезвенк?
И той час повеле, та мя фърлиха сас очи на землята и седнаха троица на мене и наченаха да мя бият по боси нозе. Сохрани, Боже, бостанджийское биение немилостивное! Бияха ме и думаха ми: " Скажи какъв брой овци продаде? " И аз, като не можах към този момент да терпя, пресече ми ся сердце от болест, рекох:
- Отпустите мя да ви скажа.
И оставиша мя.
- Скажи - рече.
- Зная - рекох, - како продаде касапбаши на двоица джелепи още овци, но какъв брой овци и по какъв брой ги продаде, не зная.
Тогива викна:
- Скоро идете обесете того пезвенка!
Повлекоха ме бостанджии да мя обесят. Аз ся тегля къмто бостанджии, а они, мя теглят навон. Раздраха ми облеклата, заборавих и биение, и болест. И той час паднаха някои аги, що бяха при него, и измолиха ме от обешение, и положиша нас у железнии вериги при другии пандизчии, що имаше до двадесят и пят - турци, християни, роми, но повече арнаути, що бяха побягнали от ордията, като я скапе московеца на Мачин.
И хаджи Власия биха, но по-мало. И на всякия ден набиваше на коли от ония арнаути пред очи наши. И прихождаха бостанджии при нас и устрашаваха нас, како хочет и нас на коли да набият. И след това положихме онии агашари и измолиха нас след пят дни, и отдадохме санкция хиляда и петстотин гроша. Отпусти нас, но овчерете не отпусти, и рече:
- Коги пойда на Андрианополе, тогива ги отпускам.
Ала докле да пойде на Андрианополи он, прииде му манзиля и останаха они овчари, наши селяни, у затворка. Ами що потеглихме от нихните дами! Премина един паша от село и онии дами потекоха да подадут тъжба от нас. Ами аз що да сторя? И другое зло... Но като чух, побягнах в гору и седях тамо два дни, докле си пойде пашата. И седяха онии овчаре тамо у затворка три месеци.
После извади касапбаши ферман от везира и извади овчерете, и овцете узе от султану. И от санкция оная узе половина от бостанджибаши манзилину - тоест 750 гроша. Той бостанджибаши беше от Карнобат, Сербезоолу, на име Мехмет.
Като са сверши все оная работа, тая зима седях у дом мой. Ала като ми не даваше деспоти разрешение да послужвам литургия? И свещенниците като мя укоряваха на всякий ден, и като ме предадоша старците без кабахат на бостанджибаши, като толкоз послужих аз на все селскии работи - колико крати излазих на везирския диван зарад селская помощ! Двадесят години учих децата им книжное обучение и на всякая неделя, и на всякий празник сказувах наставление! И толкоз труд, що поддеях, и толкоз положително, що им сторих - и телесно, и душевно - а най-сетне мя предадоха на бостанджибаши да мя убий...
Спроти това и мене дотегна. И, едно, от това, друго, от попское укорение да мя не хранят като слепец, от тая тегота востанах и поидох на Ахиолская епархия. И он ме одобри сас наслада и даде ми енория двадесят села сас Карнобат ведно. Знаях, како е Сербезоолу тамо, що узе санкция от нас, и отново я узеха от него обратно сас ферман, само че держах ся на правина, почто ония овци аз нито ги продадох, нито ги купих, токмо ся продадоха и купиха у моята хижа.
И като поидох тамо да попувам, радваха ми ся християни доста. И от марта до Светая Троица седях спокойно. Тогива на той ден прииде ферман отново бостанджибаши да буде. И той час прати прислужници и фатиха ме и посади ме у страшная затворка, и держе мя четири дни. Нищо мя не вреди, почто беше тия дни на Карнобат панаир и имаше един султан гостянин у дом его, по тази причина не би му возможно да мя озлоби нящо. Бяхме четворица у една верига къса, не можахме да полегнем по никакъв начин, ами в случай че полегнеше от нас двоица, а ония двоица седяха. Дохождаха бостанджии при мене и псуваха ме, и думаха: " Кой час си пойде султану, той час хочем косо на прът да тя набием, да са научите како ся узема от бостанджибаши санкция обратно. " И не пущаха при нас едного християнина да приступи. Гледах като вол кой час хочут да мя умертвят.
На пятия ден пойде си султану и като излезе из врати его, той час прииде бостанджий да мя пита:
- Како ти е имя, право скажи?
И аз му сказах. Хочеше да мя уземе илам, да мя убий. Като чуха това християните, стекоха ся на моление от касабата и от селата, като беше панаир, та бяха тамо собрани. Мужие припаднаха на едного неговаго любезнаго человека и дами припаднаха на матер его. И помоли ся матер его да мя хариже мене ней. Зарад да не оскорбява християните сас мое убиение и сас голямое моление, свободиша ме от оная лютая смерт. И като са беше заклял да мя убий, той ден наби на прът едного урука наместо мене, що беше он килърка. А оная санкция, що я узеха от него обратно, отново я узе от мене все равно.
Ами от това, към този момент след това, неотдавна, нели са случи мене паки другая неволя - от тая по-страшная и нужднейшая. Имаше у моя енория едно село на име Шихлари, И тамо седеше султан на име Ахмет Геряй, и имаше своя жена ханская щерка. Той султан возлюбил една християнская госпожица да я уземе за вторая жена от тоя село, на едного Юван чорбаджи, що са призоваваше Кованджиоолу. А оная ханская щерка не дава му разрешение да уземе вторая жена. И тако держеше оная бедная госпожица четири-пет години - нито я узема, нито й подава разрешение да са ожени.
У един мя ден позоваша на Карнобат да венчая една женитба. И попитах отгде ест тая госпожица. И они мя сказаха, како тая госпожица, що хочеше султану да я уземе за вторая жена, но й подаде разрешение сеги да са омужи, и тако я приведохме тука. И аз повярувах и венчах их. След три дни разбрах, како гонил султан отца ея да го убий, а он побягнал и уфатил брата ея, и бил го доста, и углобил го. И аз тогива убоях се и приидох в усумнение голямое.
След това поидох на едно село, що са назовава Костен. Тамо токмо има церова у все Карнобатский кадилик - да послужвам литургия в ден святих деятел Петра и Павла. Прииде някой человек на име Милош, та ме базира поради една борзая работа. И аз след обеда востанах и отхождахме сас того Милоша в пут наш. Гледаме на едном място, мало от путю далечко, мужие и дами жнут равнища и двоица турци селят при них на коне. И като минувахме у пут, позоваха ни да поидем при них. И като приближихме, рече Милош: " Султану ест. " И аз потекох да му целуна скуту, а он мя попита:
- Ти ли си на тия села поп?
И аз отговорих:
- Аз есм раб ваш.
А он ми рече:
- Ти ли венча Кованджиювая щерка на Карнобат?
Отговорих:
- Аз есм человек чуждинец, неотдавна приидох и не зная коя ест Кованджиюва щерка.
А он той час подвигна пушка своя и мя сас тепенджику два пути по плящима моима. После извади пищол на мене, а аз, като бях покрай него, фатих му пищолу. А он привика на человека своего:
- Скоро дай въже да обеся того пезвенка!
И той пойде и узе от моя кон юларя, що беше два ката, и фърли го на шия моя. И имаше тамо една верба древо, и той час възлезе он на вербата и теглеше мя сас юларя нагоре. Ала руце мои като не бяха сверзани, держах юларю и теглях го надолу, и молях ся на султану да мя пощади. А он седяше на коня своего, викна на Милоша сас огромен яд и рече:
- Прииди и вдигни того пезвенка бре!
И Милош начена да му са моли зарад мене, но като го удари сас пушечний тепенджику по лицето, раздра му чолестта. Тогива султано са обърна къмто вербата лице свое и подвигна пушката на человека своего и викна му:
- Защо не теглиш въжето бре? Сега тя смъквам от вербата!
Он теглеше нагоре, но и аз теглях надолу, почто руце мои не биша сверзани. И като подвигна султану очи свои нагоре, Милош, приятел мой, побягна и не имаше кой да мя вдигне. Тогива султану рече на человека своего:
- Слези долу да поидем на село и тамо да го обесим, да го видят вси человеци.
И подадоха ми в руце мои коня моего да го повеждам за юздата, и ония ме повлече сас въжето на шията ми, а султану идяше след мене и псуваше мя, и думаше мя: " Коги аз тебе не убия, ами кого да убия? Да венчайш ти моята жена със гявурина... " И аз молчах, почто бях отчаял себе от живение. Ала като мя водеше през полето, беше трева и бурян до колене и не можах да вървя. Колико крати падах, а он тегляше въжето, в мале хочеше да мя придави. И султану, като идяше след мене и псуваше мя, чактиса пищол узадя ми, но не фати огън, след това отново чактиса и фати огън, но или мя не сполучи, или на мене не фарли, почто беше пийнал. И като излязохме на пут, рече на человека собствен:
- Стой!
И ний станахме. Тогива запрегна пушка своя насрещу мене близо и рече ми:
- Гявур, скоро сеги прииди на веру нашу, почто ето той час хочеш да поидеш от той свят!
И аз какво да сторя? От смертний боязън изсохнаха ми устата и не можах да продумам. Токмо толкоз му рекох:
- А, ефенди, никак религия сас пушка бива ли? Ама хочеш да убиеш едного попа, от свето хвалба ли хочеш да приемнеш?
И он на мног час держеше пушката насрещу мене и мисляше. После ми рече:
- Разделяш ли оная булка от мужа ея?
И аз отговорих:
- Воистину, кой час да ида на Карнобат, деля ги.
- Заклени ся - рече.
И аз, що да сторя, от боязън смертний заклях са и рекох:
- Ваалаги-биалаги, деля ги!
Тогива ми оказа помощ и неговий человек и рече:
- Ефенди, що тряба да ги разделя? Он токмо да ги афореса, тия сама хоче да побегне от него.
Тогива рече на человека своего:
- Кога е тако, отпусти го да си пойде у пут собствен.
И аз, като възседнах оттамо, за един четверт пойдох на село Сигмен, що е оттамо два часа. И тамо неотдавна изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогива мя совзе боязън и наченах да трептя като от тресавица. И до един час довтаса тамо и Милош и като ме видя, подиви се и вниде в смут. И фати ся за ураненное лице свое и рече:
- Ох, отче мой, че жив ли еси? - Аз - рече, - като побягнах, доста гледах отдалеко на вербата висиш ли обесен и не имаше тя. Ала като пукна пушката, рекох: " Ето отиде от тоя свят бедняк поп Стойко. "
Ето, такива потребности и смертнии страхове проминаха през главу мою. Ето, тако пострадах аз поради чуждии аргументи...
И като сверших тамо година, поидох на Карабунар. Седях и тамо една година, но тамо спокойно проминах. И като излязох оттамо, плачаха християните зарад мое разлучение. Искаха да седнал съм и другая година, но не би ми возможно да седнал съм, почто са подвигнаха децата наши от Котел и поидоха на Арбанаси да седут, та имах потребност да ида при тях.
И востанах и поидох на Арбанаси мартиу 13. И седях до юлия тако празден, на един монастир седях какъв брой два месеца. И у тия дни прииде врачанския свещеник кир Серафим болен, и по мало дни престави ся к Господу. И помина ся някой ден, поидох до протосингела терновскаго, кир Григория, да го запитвам зарад някоя монастирская потребност. А он ми рече:
- Ти остави монастиря, почто ний хочем да тя учиним врачанский свещеник.
А аз ся отричах, како не съм заслужен за таковий чин: едно, есм старий летами, бях 54 лет, другое, чуем, како е оная епархия разнесена на доста малии села, та требува многое служение. А он говоряше, како безусловно хочем да тя учиним. И сас тия хорати поминаха са какъв брой 15 дни.
На самий ден Воздвижение честнаго креста прииде у дом наш архидякон кир Теодосия и рече ми:
- Ето, отче, толкоз дни има, како тя каним за архиерея, а ти не хочеш. А в този момент мя прати господин митро полит (беше на имя Матей), тамо ест и четири епископи его, сас нихний совет. Како вси тебе видяха заслужен за врачанского епископа. Ами вижд, да подай един отговор, хочеш ли да будеш, или не хочеш, почто аз на това пришел есм...
- Слушай - рече, - отче! Ний слугуваме по двадесят години, та не можем да са удостоим да приемнем архиерейство, а другии мито дават и молебници поставят, а тебе приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници.
И аз като мислях каков отговор да подам, наченаха децата да ми приказват: " Защо, отче, не хочеш да ся обещаеш, като тя молят? Да имаме и ний отца архиерея. " И аз по технии хорати приклоних ся и дадох обещание ся. И архидякон целуна ми рука и пойде си.
После ме позоваха на митрополи, що бяха и епископите, и целовах рука. Беше ден четверток. И рече ми митрополит:
- Да будеш подготвен за в неделю, да тя рукоположим на архиерейство.
Ала како ся случи - рукоположиха ме на свещенство в лето 1762, месец септемврия, на 1 ден, в неделю, а на архиерейство мя рукоположиха в лето 1794, паки на месец септем., в 17, в неделю. И сас която одежда беше облечен тогдашний архиерей кир Гедеон на Котел, като мя хиротониса на свещенство, у тая одежда облякоша мене, като мя хиротонисаша на архиерейство.
И като станах архиерей, у тоя ден велика наслада стана у митрополи, и у дом наш софра и институция великое. После седях на Арбанаси три месеци, докле са наготвя и докле ми прииде ферман и предписание от Цариград
И повдигнах ся да поида на епархия моя декем., на 13 ден. Ала беше лютий мраз и сняг. Имах желание да реализира на епископия.моя за Рождество Христово. И като поидох на Плевен, почудиха ми ся християните како съм дерзнул да поиду на таковое време на Враца.
Ето - первая смущенная новина ся зачена!
И аз попитах: " Какво е това разстройване къмто Враца? " А они ми рекоша, како има Пазванджиоолу караница сас Генч ага и сас Хамамджиоолу, що ги й изгонил из Видин. И они собрали няколико армия, турци и арнаути, да са бият сас Пазванджия. Ала като не могат да поидат на Видинския кадилик от Пазвановая армия, седят по врачанскии села.
Ами како да поидем ний на Враца! Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, в случай че има армия по селата, да потекут отсреща нас да ми скажат да са възвърнем отново на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари, що е пол пут до Враца. Ала посреди нощи приидоша человеци и сказаша, како доишле на село Браница до 400 пандури пазвански, що е един час близо то село до Коинлари. Ала то име пандури ний като не знаем, обзе ни един боязън, чудяхме ся камо да поидем. Пратих человеци да ми фатят ясакчии, но от мраз и от боязън не хоче никой да поиде. Стана обед, человеци не дохождат. А мене боязън да не припаднат пандурите да ни съблякат. Ала колкото да наишле едного турчина, повдигнахме са от тое село и като приближихме до Враца, гледаме толико армия излази от Враца и иде отсреща нас. Ала не знаяхме какова е тая армия. Докле разберем, колико боязън потеглихме, а то били врачани - отхождали да гонят оная армия, почто разсипали и соблякли врачанските села.
И приидох на епископия моя. Ала и тая не е по-долу от затворка. Нека буде! И одобриха ме християните радостно, и ходях по църквите в недели, в празници, и полагах наставление по нашему болгарскому язику. А они християни, като не чули от другий архиерея таковое по нашему язику наставление, имаха ме като едного философа. Ходих по селата, собирах мирията, но помощ, лепта, каквото има бит, зяло мало мя подариша, почто у тая година беше огромен апетит по все Болгария - двадесят пари беше една ока брашно. Обещава ми ся отсега нататък, в случай че подари Бог обилие, да мя помогут.
Като сверших Врачанския кадилик, на месец юния востанах до поида на Плевен, да соберем и тамо. Пратих человеци, като приближихме до Плевен, да подадут новина, како хочем тамо да поидем. Приидоша отсреща ни някои попове и рекоха: " Деспоти, не е возможно да приидеш сеги у Плевен, почто ся бият внутре Топузоолу и Налбантоолу за аянлик, кой да буде аянин. И не излази един християнин от вкъщи своего. И ний нощем прикрито излязохме. "
И като заминахме около Плевен, чухме пушките, като пукат. Ала докле заминем, каков ли боязън потеглихме. И пойдохме на Арбанаси.
Ала като излязох аз из епархията, божием попущением, тое лято удари една чума на вятъра и възпламени ся вся епархия, и касабите, и селата, не остана чисто едно село грях ради наших. И от тоя смертний боязън седях на Арбанаси четири месеци. Що бях собрал от Врачанския кадилик пари, похарчих ги.
По месец октомврия приидоша плевняни да ме уземат н рекоша: " Има чума още, но повече по турците, а по християните са мало пресече. " И аз поидох сас них на Плевен. Прииде един поп да ми целува рука. Гледам го, лицето му като огън разпален. И като хочеше от мене да си пойде, чуям, другий поп му дума: " Защо целуна на деспоти рука, не видиш ли себе си, како, тя фатила чумата? " Ала в действителност беше тако, почто тая нощ почине. На на следващия ден приидоша да ищат от мене попове да го погребут. " Ако не пратиш - рече - поповете, а ний отхождаме на агата и уземаме ги насила да го погребут. Они до момента вси чумавии погребоша, ами того попа за какво да не погребут? " И аз, що да сторя, пратих ги и погребоха го. И на на следващия ден приидоша вси при мене и аз видях, како ся смесих сас них. Намислих да послужвам литургия, да ся пречащя светих таин, а че какво Бог подари. И ходихме след това из Плевен и по селата светихме вода повсюду, и Бог мя сохрани.
И тако поминахме тие две години. И що собрах, колкото да ся отплатих мирията и изгода, и покрих ся трошката - не можих да смъква от борча.
А в лето 1796 нападнаха пазванските хайдути и изполниха вси села и касаби. Вече не можих да изляза нигде. Проваждах поповете да собират мирията, но нужно половината не можаха да уземат. На тая са година повдигна Урумели-валиси Мустафа паша сас 40 хиляди армия верх Пазвантоолу. И держаха Видин доста време на майсере, и не можиха да му сторят нищо. И като си пойде Мустафа паша, пазванските хайдути отново изполниха епархията моя все.
В лето 1797 смесиха са кърджалиите сас пазванските человеци и приидоша верх Враца и держаха я майсере осем дни, и бияха ся, но не можиха да влязут внутре. А аз два дни по-напред, нощем, побягнах да пойдем на Рахово, та да преминем на Влашкая земля. Откъса ся тварнику кон наш у тая нощ и липса ми за двеста гроша нящо. И докле преминем на Дунава, колико ли боязън потеглихме, Бог знай. И поидох на Арбанаси. Поседях мало, докле са махнаха кърджалиите от епархията, и отново поидох под есен на Враца.
В лето 1798 отново ся повдигна армия царская верх Пазвантоолу - голям брой многое, почто беше обладал до Русчук и до Варна. Повдигна са капитан паша от Цариград сас толкоз армия и сас толкоз топове и прехвалний Кара Османоолу от Анадолия, и другии двадесят и четири паши, и вси аяни от Урумели... Сказуваха, до триста хиляди армия ся била собрала верх Видин. И держаха го майсере шест месеци, и бияха ся, но не можиха да му сторят нищо.
Ами аз тогива где не бягах! На една овчарская кошара седях на януар месеца двадесят дни, докле премине первая армия. Като са мало поослаби путя, нощем пойдох на Тетювен. През гората вершините очите ми хочеха да извадят. И тамо седях два месеца. И като пойде войската первая къмто Видин близо, востанах от Тетевен да пойда на Враца за Воскресение Христово. И на пут хочеха някои турци в мале да мя убият поради една чуждая причина.
Тогива силихтар Хусеин паша, като отхождаше на Видин, изгори Габрово и Арбанаси разграбиша кърджалиите, що ги имаше сас себе. И нашея дом все разграбиша, и не остана ни лъжица, ни чиния. И мои облекла и бумаги, що имах, все узеша, и всия дом разкопаша.
А децата побягнали на Котел, а оттамо на Свищов поишле. А аз като не би возможно мене от армия да вървя по епархията м
Софроний Врачански
Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.
И като бях девят години, подадоха ме на книжное обучение. По-напреди не би возможно да пойду на обучение, почто повише болен и безсилен бях. И като поидох на обучение, голямое усърдие и духовитост имах. И вскоре изучих ся простое чтение. Понеже у Болгария не има философское обучение на славенския язик, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих. Като наченах Псалтир, прииде новина, како са преставил отец мой на Цариград от чумата в лето 1750. Останах аз без отца и без матер. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина, почто не имаше чада, и съобщи мя на поминък.
И като бих седемнадесят години, престави ся и стрий, и стрина моя, неотдавна един сас другий. Ала и стрий мой на Цариград почине, тъй като бяха и двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци неговии да пойда на Цариград наместо сина его да соберем, що имаше да узема он пари от касапите по джелепское бит. Ала като са касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна?
У един ден хочехме сас едного ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И поидохме на скелята да проминем сас ладия. И виждам при царските покои ладие, а ний, человеци елементарни, като бяха они близо до Юскудар, поискахме сас ония ладии да проминем на Юскудар. И като отхождахме до них, гледаме на едно място народ доста и двоица пехливани борят ся. И от горната страна имаше високии покои. Не знаймя, но можеше да буде и самий цар тамо. И като престанаха они от борение, повлекоха да пойдут къмто царските покои всия ония народ. И ний сас тях ведно пойдохме и станахме сред царскии врата и сред Яли-кьошкю, що бяха тамо верзани царските ладии. И стоехме тамо и чудяхме ся камо да пойдем. Яви се тамо един бостанджий и рече:
- Що ходите ви тука? Скоро да пойдете оттува, почто отсекнуват глави ваша!
И ний ся извинявахме, како сме человеци чуждùнци и елементарни. И като са върнахме обратно, фатиха ни тамо, що вардяха. Яничарите желаеха да убият нас, почто они не видели нас, като проминахме сас ония народ. И като са освободихме оттамо, поидохме на общая скеля и преминахме на Юскудар. Ала бях младеж тогива, млад и красен лицем, а тамошни турци - содомити. Като мя видяха, той час ме фатиша да мя изпитват зарад харачийска хартия и найдоша хартия моя недобра. И затвориша ме надалеч у една градина, що имаше тамо турци - свиряха, играяха, смеяха са у една одая, що беше близо при пут. Ала аз са смислих за какво мя затвориха мене тамо и по случаю имаше ключ от внутре, и той час заключих аз. Ами колико содомите! Они прихождаха и моляха ме да им отворя, подаваха ми из прозорецу жълтици. И аз видях какова е работа, наченах да крещя. И имаше отсреща доми еврейския. Той час приидоша някои евреи и питаха ме: " Защо викаш? " И аз сказах им вся причина. И поидоша до другаря моего, и подадоша мало пари на харача и свободиша ме от ония содомити.
И собрахме колико можихме, и приидохме на село сас здравии. И като сложиха, остана стрий мой должен гроша 400. И натовариха ги на мене да ги погасявам аз. Но като поидох аз на Цариград, родственици мои повече разграбиша домовния движимости и сокриша ги. И приидоша должниците стриини сас судия турецкий да преписуват домовния движимости. И мало, що найдоша. И мнеша, како съм го аз скрил. И повеле судия да мя бият на фаланга, а селския княз не даде ме. Знаяше, како не съм аз повинен. Но затвориша ме у вериги стоманения и держаша ме у затворка три дни, докле извадиха мало нечто още роднините мои и отпустиша ме. И от това извадоша верх афоресмо, како не съм скрил нячто.
И поидох на Шумен до владиката да оправям себе. Мало остана, що хочеша да побиют нас хайдуци на пут.
Ала по-прежде, докле не бяха са собрали ония должници да си ищат стоката, понудиша ме родственици мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа. И аз като бях на осемнадесят години, млад, малоумен, и не знаях, като хоче да излезе стрия мой должен и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене... Имах аз мало пари, но купих дома стриинаго в животе его и като са ожених, разнесох ги. Но имах вяра на поминък мой. И след това сас суд, като натовариха тоя долг на мене, а аз не имах една пара подготвена сирмя: ами докле изплатя ония долг, какова бедност потеглих! Нужда, тесное и прискорбное живение проминувах... Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива!
И намислих да оставя и дом, и жену, да поиду долу по селата - да работя, да са кевернисам. И чуле някои первейшии чорбаджии, како хочу да поиду, позоваша ме и рекоша:
- Не върви нигде, седи! У тия дни хоче да прииде епископ наш и да му са молим да тя стори свещенник.
И в третия ден прииде архиерея и помолиха ся. И он той час изволи да мя хиротониса в неделю и подадоха му седемдесят гроша. Ала беше у сряда то изплатение и аз ся готвех за в неделя потребная. В петок вечер прииде иконому и принесе ми парите и рече:
- Да знайш, како не има да тя учини епископ свещенник, почто другий подаде 100 и пятдесят грош. Того хоче да хиротониса.
Ами какова ли скорб и сожаление мя обзе, като ся изповядах на духовнику и узех мартория, изготвих ся все потребная. Ами кому да скажа тоя скорб мою? Потекох до ония человеци, що са бяха молили и парите дали. И они пойдоха и дадоша още тридесят гроша. И рукоположи ме в лето 1762, септемврия 1.
Ала като знаях мало да чету, другия свещенници ненавидяха ме, почто они вси на то време бяха орачи и от безумная младост моя не хочах да им ся подчинявам, като бяха тако елементарни и неучени. А они мя наваждаха на архиерея и колико мя крати аргосва, и ненавидеше мя. И имаше архиерей протосингеля, грека неученнаго и некнижнаго - он мя доста ненавидеше. Понеже то ест движимост естествена: академик человек ученнаго люби и елементарен - простаго, и пийнал - пияннаго.
И тако неспокойно няколико години проминувах живение мое.
В лето 1768 начена са войска-баталия турчина сас московеца. Ами какво да скажем? Като повлекоха ония лютии и свирепии агарене, какво ли зло не сториха по християни - що им на разум не прииде, това не сториха. Колико человеци избиша! А нашей село, като е на четири путя и дом мой беше весма надалеч от църкви, а по обичаю нашему потребно беше да са найда у черква и на вечерня, и на утреня на всякий ден, колико ли улици обиколях, докле поида у черква и да си прииду паки у дом! Колико мя крати фатиха и биха мя, и главо мя пробиша, и хочаша да ме убият но Бог мя сохрани.
После наченаха да минуват пашии и полагаха ме да пиша тескери, да депозирам за конаци, като пишах борзо. А они не аресваха конаците свои и дохождаха обратно. Колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият? Веднож един сас копие фърли на мене, но не са случи да мя удари. И най-сетне помина прехвалний Джезаерли Хасан паша - отхождаше на Русчук. И аз по обичаю раздавах тескери за конаци. Един мя фати за браду и мало остана да я отторгне. Като се наместиша вси, базира паша четири старци при себе. И един от них бях аз. Прииде един чауш, що седеше всякоги на село, проводен беше от везиря зарад да защитява селото от войската. И поидохме сас него до пашовая врата. Рече он:
- Седите ви тука, да поида аз горе, да разумея за какво ви зове пашата.
И като излезе горе, викна на него пашата и собориха го долу у затворка. А ний наченахме да бягаме кой куде види. А аз побегнах къмто пашова конак близо, а не са смислих, како пашата седи горе на кьошка, хоче да мя види. И като мя види, викна:
- Що бягаш бре? Фатете го и принесете го вамо! И той час мя фатиха четворица и заведоха ме при пашата. Ала сас каковий боязън! И попита ме:
- Защо бягаш бре, кой тя гони? И аз му рекох:
- Ефенди, ний есми парадайса, всякоги боязливи есми като зайци. И като подвигна ти чауша, убояхме ся и бягаме.
А он рече:
- Кой вред имате ви от това? Аз ви позовах да ви запитвам за пут.
Страшен паша беше! И поиде на Русчук, и седяше тамо.
В лето 1775 победи московеца турците и мина Дунаву и узе на майсере Шумен, що беше везиря Мююсуноолу сас ордията турецкая. Узе на майсере и Русчук, и Силистра, и Варна. Тогива у нашей село седяше арнаутска паша, вардяше клисурата да не бяга турская армия, каквото имат бит. Случи са тамо и кадия, и чауша, и субаша. Като чуха, како е узел московеца везиря на майсере, побягнаха вси на Сливен. Колико ли боязън потеглихме да ни не попленят, като бягат! Вардяха християните и през деня, и нощем. И держе майсерето дни 22. И сториха мир, и пойдоха си московите, оставиша и Турецкую землю, и Влашкую.
И след това поидох на Светая гора и седях тамо шест месеци. И приидох оттамо, и учах деца на книжное обучение и добре проминувах. Ала демон, що е всякоги, що е на положително, злорад, повдигна архиерея и понуди мя да мя учини епитроп иконому. И покварих аз благоговейное живение мое, наченах да вървя по неговое угождение, по греческое бит да глобявам человеците - зарад сходство и зарад другии движимости. Станах судия, но повече за пари, но не за мене, ами да угодя на архиерея. Ала Бог святий воздаде ми праведно по делам моим. Но това по-следи хочем да скажем.
Не са помина доста време, стана една караница сред агите на Осман пазар кой да буде аянин. Султану вербишкий постави едного аянина, а велията го не ще. И приведоха Бекир паша от Силистра да ги оправи. Като прииде, он умъртви султанскаго аянина. Поидохме и ний десят человеци от нашей село. И като са утокмиха, фърлиха на село нашей десят кесии. И затвори пашата троица человеци, що бях и аз един от них, а ония прати за пари на село. Ала им учини пашата период - за три дни да принесут парите.
Седяхме ний тамо затворени, минаха са три и четири дни, не дохождат. Чухме, како отишле на Вербица да са плачат от пашата на султану. Наченаха мои тайфа у затворката да плачат сас слези. Ах, бедняци, посеча ни пашата! Не са помина един час, прииде пашов человек и рече:
- Прииди, папаз, зовет тя пашата!
Ами сас какво ли сердце поидох до пашата! Молях ся скрито Богу да ми елементарни согрешение мое, почто бях отчаял себе. Като приидох при пашата, рече:
- Где вашите человеци бре, да принесут пари? И аз му рекох:
- Ефенди, три дни ест, како са поишле. Когда да соберут толкоз пари и да ги принесут? А он ми отговори:
- Гявур, иди скоро и пиши да ги не собират от раята сеги, ами да ги уземат от някого торговца, почто до три дни още в случай че не приидут, и вас посечам, и парите два ката уземам от них.
И аз писах това и пратихме человек. Като са минаха три, они не дохождат, и ний гледахме като овци на заколение. На третия ден отново мя базира пашата. Тогива, като отхождах, извънредно отчаях себе си и от боязън не можах на пашата да отговоря, що ми думаше. Като пойдох до него, видя мя, како не мога да давам отговор, сас благост ми рече:
- Не приидоха ли вашей человеци?
И аз рекох:
- Ефенди, ви есте благоутробне. Потерпи мало, какво да буде, тие до вечера прихождат!
А он не хочеше да потерпи, ами прати тоя час мубашир и узе още хиляда гроша. Ами що потеглих у затворката! Имам недуг почечуйний, тоест маясил. Тогива от противное ядене беше мя хватил. Хочем да излезем повон, а они ме не пущат, псуваха мя. Та от боязън и от недужная теснотия упадоша вси власи глави моей.
По това след това не седях кротичък, ами купих две хижи близо при церквата и направих ги изнова. И що имах пари, все ги разнесох. И като са помина мало, разболях ся аз. Ала не болест да лежа на постелка, ами мя фати една теснотия сердечная. И не можах да седнал съм на едно място, докле да преброи человек десят цифри, ами ходях като вманиачен около водите и плачах. Мнеше ми са, како хоче да изскочи сердце мое от уста моя. У таковая теснотия бях. Подаде ми Бог наказване зарад безумная полуда моя, що бях ся разгордил зарад това епитропство, да глобявам неповиннии человеци. А тамо доктори не има, ами някои баби, баяха ми и целяху ме, но никоя изгода. Ходих да тража доктори по Сливен, по Ямбол. Най-после поидох и на Цариград. Толкова пари разнесох, задолжнях немало.
По това начена турчина войска-баталия - и сас московеца, и сас немеца. И зимуваше Исуф паша везир на Русчук. А наследник мой пойде у Влашко и узе свинии, и по някоя причина стори зарар 1400 гроша. И като виде, како ся удолжихме доста, он поиде на ордията и стана граматик на касапбаши. След някой ден разболе ся и попадия, леже болна шест месеци и престави ся. Нападна ни и другая масраф. От една страна, армия минуваше, конаци имахме, от другая страна, должници мя не оставяха, желаеха си парите, хочаша да мя затворят. И като оздравях мало, зарад оное баяние запрети ми духовнику три години да не послужвам литургия. И като са минаха три години, подаде ми духовнику разрешение, но деспоти мя не даваше, почто имаше да узема от сина моего поради свои пари изгода, а не глави гроша 84. " Дай ми, рече, тия пари, да ти дам разрешение да служиш литургия. " Та мя держе още три години без литургия.
Ами що потеглих от поповете! Колико мя поношаваха и укоряваха ме, и не даваха ми достойная част. И коги ме даяше, думаха ми: " Ето, като някой слепец тя храниме. " Що бяха мои възпитаници!
Таковое укорение и позор терпях шест години.
Като беше везирская ордия на Мачин, касапбаши прати сина моего сас едного своего человека да собират овци по Филипинская страна. И собраша. И той ага прати сина моего сас двадесят хиляди овце на ордията и остави до седемстотин защити овни на село наше, та коги помине агата му оттамо, да ги продаде. И като помина, продаде ги, узе ги хаджи Власю и Матей. И предадоха ги они на едного человека да поиде на Андрианополи да ги продава на курбан-байрама турецкий. И като поишле до Фандаклий, свадили ся тамо между тях овчарете и умъртвили едного от них. Фатил ги тамошния султан и положил ги у затворка, н ония овци усвоил.
По тия дни изишел бил от Андрианополи бостанджибаши да пази клисурите, да не бягат турци от войската. И предал султану ония пандизчии на бостанджибаши, а ний от това никоя новина не имахме.
У един ден приидоша на село наше двадесят бостанджии да питат кой продал тия овци. А старци нашеи рекоша: " Тия са овце продадоха у поповая хижа, того питайте. Кой ги й продал, кой ги й купил, он знай, ний не знайм. " И позоваша ме тамо, и предадоша ме на онии мучители бостанджии. И заведоша нас троица до бостанджибаши на Сливен. И он станваше да пойде къмто Казанлик, и съобщи нас на ортачаушу. Повдигна са.и наченаха да поидут на оное поле до Коритен - беше месец юлия, 23 ден. Толико беше време жарко и жежко като огън, а нам сверзаша руце обратно и понудиша ме пеши да вървим.
Ходихме какъв брой два часа и от зной запряхме, почто они на кони, а ний пеши, како возможно ест равно да вървиме. Хаджи Власия, като беше по-стар, падна на землята, баялдиса. Прати ортачаушу да пита бостанджибаши, почто беше близко след нас, да всади нас на конете наши, а он рекъл: " Не има ли токмак да бий да вървят. Ако ли не могат да вървят, да им отсече глави и да ги остави. "
И като чухме това, не остана у нас сердце, чудяхме ся какво да сторим. Наговорихме са и обещахме на того чауша тридесят гроша, тъй като турци на пари елементарно са приклоняват. И като поодалечихме мало, всадиха на кони наши и поидохме до Коритен село, и тамо кондисаша. И помина са какъв брой един час, приведоша нас при бостанджибаши. И перво попита мене:
- Кой продаде тия овци?
И аз рекох:
- Ислам ага, а хаджи Власия ги узе.
- Ами колико овци продаде?
И аз сказах:
- Седемстотин...
- Ами още не продаде ли?
Аз рекох:
- Не знам, токмо толкоз зная.
- Не знайш ли, пезвенк?
И той час повеле, та мя фърлиха сас очи на землята и седнаха троица на мене и наченаха да мя бият по боси нозе. Сохрани, Боже, бостанджийское биение немилостивное! Бияха ме и думаха ми: " Скажи какъв брой овци продаде? " И аз, като не можах към този момент да терпя, пресече ми ся сердце от болест, рекох:
- Отпустите мя да ви скажа.
И оставиша мя.
- Скажи - рече.
- Зная - рекох, - како продаде касапбаши на двоица джелепи още овци, но какъв брой овци и по какъв брой ги продаде, не зная.
Тогива викна:
- Скоро идете обесете того пезвенка!
Повлекоха ме бостанджии да мя обесят. Аз ся тегля къмто бостанджии, а они, мя теглят навон. Раздраха ми облеклата, заборавих и биение, и болест. И той час паднаха някои аги, що бяха при него, и измолиха ме от обешение, и положиша нас у железнии вериги при другии пандизчии, що имаше до двадесят и пят - турци, християни, роми, но повече арнаути, що бяха побягнали от ордията, като я скапе московеца на Мачин.
И хаджи Власия биха, но по-мало. И на всякия ден набиваше на коли от ония арнаути пред очи наши. И прихождаха бостанджии при нас и устрашаваха нас, како хочет и нас на коли да набият. И след това положихме онии агашари и измолиха нас след пят дни, и отдадохме санкция хиляда и петстотин гроша. Отпусти нас, но овчерете не отпусти, и рече:
- Коги пойда на Андрианополе, тогива ги отпускам.
Ала докле да пойде на Андрианополи он, прииде му манзиля и останаха они овчари, наши селяни, у затворка. Ами що потеглихме от нихните дами! Премина един паша от село и онии дами потекоха да подадут тъжба от нас. Ами аз що да сторя? И другое зло... Но като чух, побягнах в гору и седях тамо два дни, докле си пойде пашата. И седяха онии овчаре тамо у затворка три месеци.
После извади касапбаши ферман от везира и извади овчерете, и овцете узе от султану. И от санкция оная узе половина от бостанджибаши манзилину - тоест 750 гроша. Той бостанджибаши беше от Карнобат, Сербезоолу, на име Мехмет.
Като са сверши все оная работа, тая зима седях у дом мой. Ала като ми не даваше деспоти разрешение да послужвам литургия? И свещенниците като мя укоряваха на всякий ден, и като ме предадоша старците без кабахат на бостанджибаши, като толкоз послужих аз на все селскии работи - колико крати излазих на везирския диван зарад селская помощ! Двадесят години учих децата им книжное обучение и на всякая неделя, и на всякий празник сказувах наставление! И толкоз труд, що поддеях, и толкоз положително, що им сторих - и телесно, и душевно - а най-сетне мя предадоха на бостанджибаши да мя убий...
Спроти това и мене дотегна. И, едно, от това, друго, от попское укорение да мя не хранят като слепец, от тая тегота востанах и поидох на Ахиолская епархия. И он ме одобри сас наслада и даде ми енория двадесят села сас Карнобат ведно. Знаях, како е Сербезоолу тамо, що узе санкция от нас, и отново я узеха от него обратно сас ферман, само че держах ся на правина, почто ония овци аз нито ги продадох, нито ги купих, токмо ся продадоха и купиха у моята хижа.
И като поидох тамо да попувам, радваха ми ся християни доста. И от марта до Светая Троица седях спокойно. Тогива на той ден прииде ферман отново бостанджибаши да буде. И той час прати прислужници и фатиха ме и посади ме у страшная затворка, и держе мя четири дни. Нищо мя не вреди, почто беше тия дни на Карнобат панаир и имаше един султан гостянин у дом его, по тази причина не би му возможно да мя озлоби нящо. Бяхме четворица у една верига къса, не можахме да полегнем по никакъв начин, ами в случай че полегнеше от нас двоица, а ония двоица седяха. Дохождаха бостанджии при мене и псуваха ме, и думаха: " Кой час си пойде султану, той час хочем косо на прът да тя набием, да са научите како ся узема от бостанджибаши санкция обратно. " И не пущаха при нас едного християнина да приступи. Гледах като вол кой час хочут да мя умертвят.
На пятия ден пойде си султану и като излезе из врати его, той час прииде бостанджий да мя пита:
- Како ти е имя, право скажи?
И аз му сказах. Хочеше да мя уземе илам, да мя убий. Като чуха това християните, стекоха ся на моление от касабата и от селата, като беше панаир, та бяха тамо собрани. Мужие припаднаха на едного неговаго любезнаго человека и дами припаднаха на матер его. И помоли ся матер его да мя хариже мене ней. Зарад да не оскорбява християните сас мое убиение и сас голямое моление, свободиша ме от оная лютая смерт. И като са беше заклял да мя убий, той ден наби на прът едного урука наместо мене, що беше он килърка. А оная санкция, що я узеха от него обратно, отново я узе от мене все равно.
Ами от това, към този момент след това, неотдавна, нели са случи мене паки другая неволя - от тая по-страшная и нужднейшая. Имаше у моя енория едно село на име Шихлари, И тамо седеше султан на име Ахмет Геряй, и имаше своя жена ханская щерка. Той султан возлюбил една християнская госпожица да я уземе за вторая жена от тоя село, на едного Юван чорбаджи, що са призоваваше Кованджиоолу. А оная ханская щерка не дава му разрешение да уземе вторая жена. И тако держеше оная бедная госпожица четири-пет години - нито я узема, нито й подава разрешение да са ожени.
У един мя ден позоваша на Карнобат да венчая една женитба. И попитах отгде ест тая госпожица. И они мя сказаха, како тая госпожица, що хочеше султану да я уземе за вторая жена, но й подаде разрешение сеги да са омужи, и тако я приведохме тука. И аз повярувах и венчах их. След три дни разбрах, како гонил султан отца ея да го убий, а он побягнал и уфатил брата ея, и бил го доста, и углобил го. И аз тогива убоях се и приидох в усумнение голямое.
След това поидох на едно село, що са назовава Костен. Тамо токмо има церова у все Карнобатский кадилик - да послужвам литургия в ден святих деятел Петра и Павла. Прииде някой человек на име Милош, та ме базира поради една борзая работа. И аз след обеда востанах и отхождахме сас того Милоша в пут наш. Гледаме на едном място, мало от путю далечко, мужие и дами жнут равнища и двоица турци селят при них на коне. И като минувахме у пут, позоваха ни да поидем при них. И като приближихме, рече Милош: " Султану ест. " И аз потекох да му целуна скуту, а он мя попита:
- Ти ли си на тия села поп?
И аз отговорих:
- Аз есм раб ваш.
А он ми рече:
- Ти ли венча Кованджиювая щерка на Карнобат?
Отговорих:
- Аз есм человек чуждинец, неотдавна приидох и не зная коя ест Кованджиюва щерка.
А он той час подвигна пушка своя и мя сас тепенджику два пути по плящима моима. После извади пищол на мене, а аз, като бях покрай него, фатих му пищолу. А он привика на человека своего:
- Скоро дай въже да обеся того пезвенка!
И той пойде и узе от моя кон юларя, що беше два ката, и фърли го на шия моя. И имаше тамо една верба древо, и той час възлезе он на вербата и теглеше мя сас юларя нагоре. Ала руце мои като не бяха сверзани, держах юларю и теглях го надолу, и молях ся на султану да мя пощади. А он седяше на коня своего, викна на Милоша сас огромен яд и рече:
- Прииди и вдигни того пезвенка бре!
И Милош начена да му са моли зарад мене, но като го удари сас пушечний тепенджику по лицето, раздра му чолестта. Тогива султано са обърна къмто вербата лице свое и подвигна пушката на человека своего и викна му:
- Защо не теглиш въжето бре? Сега тя смъквам от вербата!
Он теглеше нагоре, но и аз теглях надолу, почто руце мои не биша сверзани. И като подвигна султану очи свои нагоре, Милош, приятел мой, побягна и не имаше кой да мя вдигне. Тогива султану рече на человека своего:
- Слези долу да поидем на село и тамо да го обесим, да го видят вси человеци.
И подадоха ми в руце мои коня моего да го повеждам за юздата, и ония ме повлече сас въжето на шията ми, а султану идяше след мене и псуваше мя, и думаше мя: " Коги аз тебе не убия, ами кого да убия? Да венчайш ти моята жена със гявурина... " И аз молчах, почто бях отчаял себе от живение. Ала като мя водеше през полето, беше трева и бурян до колене и не можах да вървя. Колико крати падах, а он тегляше въжето, в мале хочеше да мя придави. И султану, като идяше след мене и псуваше мя, чактиса пищол узадя ми, но не фати огън, след това отново чактиса и фати огън, но или мя не сполучи, или на мене не фарли, почто беше пийнал. И като излязохме на пут, рече на человека собствен:
- Стой!
И ний станахме. Тогива запрегна пушка своя насрещу мене близо и рече ми:
- Гявур, скоро сеги прииди на веру нашу, почто ето той час хочеш да поидеш от той свят!
И аз какво да сторя? От смертний боязън изсохнаха ми устата и не можах да продумам. Токмо толкоз му рекох:
- А, ефенди, никак религия сас пушка бива ли? Ама хочеш да убиеш едного попа, от свето хвалба ли хочеш да приемнеш?
И он на мног час держеше пушката насрещу мене и мисляше. После ми рече:
- Разделяш ли оная булка от мужа ея?
И аз отговорих:
- Воистину, кой час да ида на Карнобат, деля ги.
- Заклени ся - рече.
И аз, що да сторя, от боязън смертний заклях са и рекох:
- Ваалаги-биалаги, деля ги!
Тогива ми оказа помощ и неговий человек и рече:
- Ефенди, що тряба да ги разделя? Он токмо да ги афореса, тия сама хоче да побегне от него.
Тогива рече на человека своего:
- Кога е тако, отпусти го да си пойде у пут собствен.
И аз, като възседнах оттамо, за един четверт пойдох на село Сигмен, що е оттамо два часа. И тамо неотдавна изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогива мя совзе боязън и наченах да трептя като от тресавица. И до един час довтаса тамо и Милош и като ме видя, подиви се и вниде в смут. И фати ся за ураненное лице свое и рече:
- Ох, отче мой, че жив ли еси? - Аз - рече, - като побягнах, доста гледах отдалеко на вербата висиш ли обесен и не имаше тя. Ала като пукна пушката, рекох: " Ето отиде от тоя свят бедняк поп Стойко. "
Ето, такива потребности и смертнии страхове проминаха през главу мою. Ето, тако пострадах аз поради чуждии аргументи...
И като сверших тамо година, поидох на Карабунар. Седях и тамо една година, но тамо спокойно проминах. И като излязох оттамо, плачаха християните зарад мое разлучение. Искаха да седнал съм и другая година, но не би ми возможно да седнал съм, почто са подвигнаха децата наши от Котел и поидоха на Арбанаси да седут, та имах потребност да ида при тях.
И востанах и поидох на Арбанаси мартиу 13. И седях до юлия тако празден, на един монастир седях какъв брой два месеца. И у тия дни прииде врачанския свещеник кир Серафим болен, и по мало дни престави ся к Господу. И помина ся някой ден, поидох до протосингела терновскаго, кир Григория, да го запитвам зарад някоя монастирская потребност. А он ми рече:
- Ти остави монастиря, почто ний хочем да тя учиним врачанский свещеник.
А аз ся отричах, како не съм заслужен за таковий чин: едно, есм старий летами, бях 54 лет, другое, чуем, како е оная епархия разнесена на доста малии села, та требува многое служение. А он говоряше, како безусловно хочем да тя учиним. И сас тия хорати поминаха са какъв брой 15 дни.
На самий ден Воздвижение честнаго креста прииде у дом наш архидякон кир Теодосия и рече ми:
- Ето, отче, толкоз дни има, како тя каним за архиерея, а ти не хочеш. А в този момент мя прати господин митро полит (беше на имя Матей), тамо ест и четири епископи его, сас нихний совет. Како вси тебе видяха заслужен за врачанского епископа. Ами вижд, да подай един отговор, хочеш ли да будеш, или не хочеш, почто аз на това пришел есм...
- Слушай - рече, - отче! Ний слугуваме по двадесят години, та не можем да са удостоим да приемнем архиерейство, а другии мито дават и молебници поставят, а тебе приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници.
И аз като мислях каков отговор да подам, наченаха децата да ми приказват: " Защо, отче, не хочеш да ся обещаеш, като тя молят? Да имаме и ний отца архиерея. " И аз по технии хорати приклоних ся и дадох обещание ся. И архидякон целуна ми рука и пойде си.
После ме позоваха на митрополи, що бяха и епископите, и целовах рука. Беше ден четверток. И рече ми митрополит:
- Да будеш подготвен за в неделю, да тя рукоположим на архиерейство.
Ала како ся случи - рукоположиха ме на свещенство в лето 1762, месец септемврия, на 1 ден, в неделю, а на архиерейство мя рукоположиха в лето 1794, паки на месец септем., в 17, в неделю. И сас която одежда беше облечен тогдашний архиерей кир Гедеон на Котел, като мя хиротониса на свещенство, у тая одежда облякоша мене, като мя хиротонисаша на архиерейство.
И като станах архиерей, у тоя ден велика наслада стана у митрополи, и у дом наш софра и институция великое. После седях на Арбанаси три месеци, докле са наготвя и докле ми прииде ферман и предписание от Цариград
И повдигнах ся да поида на епархия моя декем., на 13 ден. Ала беше лютий мраз и сняг. Имах желание да реализира на епископия.моя за Рождество Христово. И като поидох на Плевен, почудиха ми ся християните како съм дерзнул да поиду на таковое време на Враца.
Ето - первая смущенная новина ся зачена!
И аз попитах: " Какво е това разстройване къмто Враца? " А они ми рекоша, како има Пазванджиоолу караница сас Генч ага и сас Хамамджиоолу, що ги й изгонил из Видин. И они собрали няколико армия, турци и арнаути, да са бият сас Пазванджия. Ала като не могат да поидат на Видинския кадилик от Пазвановая армия, седят по врачанскии села.
Ами како да поидем ний на Враца! Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, в случай че има армия по селата, да потекут отсреща нас да ми скажат да са възвърнем отново на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари, що е пол пут до Враца. Ала посреди нощи приидоша человеци и сказаша, како доишле на село Браница до 400 пандури пазвански, що е един час близо то село до Коинлари. Ала то име пандури ний като не знаем, обзе ни един боязън, чудяхме ся камо да поидем. Пратих человеци да ми фатят ясакчии, но от мраз и от боязън не хоче никой да поиде. Стана обед, человеци не дохождат. А мене боязън да не припаднат пандурите да ни съблякат. Ала колкото да наишле едного турчина, повдигнахме са от тое село и като приближихме до Враца, гледаме толико армия излази от Враца и иде отсреща нас. Ала не знаяхме какова е тая армия. Докле разберем, колико боязън потеглихме, а то били врачани - отхождали да гонят оная армия, почто разсипали и соблякли врачанските села.
И приидох на епископия моя. Ала и тая не е по-долу от затворка. Нека буде! И одобриха ме християните радостно, и ходях по църквите в недели, в празници, и полагах наставление по нашему болгарскому язику. А они християни, като не чули от другий архиерея таковое по нашему язику наставление, имаха ме като едного философа. Ходих по селата, собирах мирията, но помощ, лепта, каквото има бит, зяло мало мя подариша, почто у тая година беше огромен апетит по все Болгария - двадесят пари беше една ока брашно. Обещава ми ся отсега нататък, в случай че подари Бог обилие, да мя помогут.
Като сверших Врачанския кадилик, на месец юния востанах до поида на Плевен, да соберем и тамо. Пратих человеци, като приближихме до Плевен, да подадут новина, како хочем тамо да поидем. Приидоша отсреща ни някои попове и рекоха: " Деспоти, не е возможно да приидеш сеги у Плевен, почто ся бият внутре Топузоолу и Налбантоолу за аянлик, кой да буде аянин. И не излази един християнин от вкъщи своего. И ний нощем прикрито излязохме. "
И като заминахме около Плевен, чухме пушките, като пукат. Ала докле заминем, каков ли боязън потеглихме. И пойдохме на Арбанаси.
Ала като излязох аз из епархията, божием попущением, тое лято удари една чума на вятъра и възпламени ся вся епархия, и касабите, и селата, не остана чисто едно село грях ради наших. И от тоя смертний боязън седях на Арбанаси четири месеци. Що бях собрал от Врачанския кадилик пари, похарчих ги.
По месец октомврия приидоша плевняни да ме уземат н рекоша: " Има чума още, но повече по турците, а по християните са мало пресече. " И аз поидох сас них на Плевен. Прииде един поп да ми целува рука. Гледам го, лицето му като огън разпален. И като хочеше от мене да си пойде, чуям, другий поп му дума: " Защо целуна на деспоти рука, не видиш ли себе си, како, тя фатила чумата? " Ала в действителност беше тако, почто тая нощ почине. На на следващия ден приидоша да ищат от мене попове да го погребут. " Ако не пратиш - рече - поповете, а ний отхождаме на агата и уземаме ги насила да го погребут. Они до момента вси чумавии погребоша, ами того попа за какво да не погребут? " И аз, що да сторя, пратих ги и погребоха го. И на на следващия ден приидоша вси при мене и аз видях, како ся смесих сас них. Намислих да послужвам литургия, да ся пречащя светих таин, а че какво Бог подари. И ходихме след това из Плевен и по селата светихме вода повсюду, и Бог мя сохрани.
И тако поминахме тие две години. И що собрах, колкото да ся отплатих мирията и изгода, и покрих ся трошката - не можих да смъква от борча.
А в лето 1796 нападнаха пазванските хайдути и изполниха вси села и касаби. Вече не можих да изляза нигде. Проваждах поповете да собират мирията, но нужно половината не можаха да уземат. На тая са година повдигна Урумели-валиси Мустафа паша сас 40 хиляди армия верх Пазвантоолу. И держаха Видин доста време на майсере, и не можиха да му сторят нищо. И като си пойде Мустафа паша, пазванските хайдути отново изполниха епархията моя все.
В лето 1797 смесиха са кърджалиите сас пазванските человеци и приидоша верх Враца и держаха я майсере осем дни, и бияха ся, но не можиха да влязут внутре. А аз два дни по-напред, нощем, побягнах да пойдем на Рахово, та да преминем на Влашкая земля. Откъса ся тварнику кон наш у тая нощ и липса ми за двеста гроша нящо. И докле преминем на Дунава, колико ли боязън потеглихме, Бог знай. И поидох на Арбанаси. Поседях мало, докле са махнаха кърджалиите от епархията, и отново поидох под есен на Враца.
В лето 1798 отново ся повдигна армия царская верх Пазвантоолу - голям брой многое, почто беше обладал до Русчук и до Варна. Повдигна са капитан паша от Цариград сас толкоз армия и сас толкоз топове и прехвалний Кара Османоолу от Анадолия, и другии двадесят и четири паши, и вси аяни от Урумели... Сказуваха, до триста хиляди армия ся била собрала верх Видин. И держаха го майсере шест месеци, и бияха ся, но не можиха да му сторят нищо.
Ами аз тогива где не бягах! На една овчарская кошара седях на януар месеца двадесят дни, докле премине первая армия. Като са мало поослаби путя, нощем пойдох на Тетювен. През гората вершините очите ми хочеха да извадят. И тамо седях два месеца. И като пойде войската первая къмто Видин близо, востанах от Тетевен да пойда на Враца за Воскресение Христово. И на пут хочеха някои турци в мале да мя убият поради една чуждая причина.
Тогива силихтар Хусеин паша, като отхождаше на Видин, изгори Габрово и Арбанаси разграбиша кърджалиите, що ги имаше сас себе. И нашея дом все разграбиша, и не остана ни лъжица, ни чиния. И мои облекла и бумаги, що имах, все узеша, и всия дом разкопаша.
А децата побягнали на Котел, а оттамо на Свищов поишле. А аз като не би возможно мене от армия да вървя по епархията м
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ