Сергей Станишев: Коя нация да пазим? Умиращата от страх или умиращата от насилие?
Жертвите на принуждение постоянно се опасяват - за живота си, за децата си, за работата си. Има и различен тип боязън. Да не изгубя позиции, да не падна от власт. Докато не стартираме да подминаваме с безмълвие втория боязън и да крещим високо за първия, обществото ни ще замязва от ден на ден на филм на ужасите.
Това са част от думите, които написа Сергей Станишев във Facebook.
Ето думите му:
Снощи в " Надежда " беше убита млада жена. Жертва на принуждение, ще кажем и ще отметнем в статистиката. Поредната. 23-тата от началото на годината. На път сме да подобрим върха от предходната.
Убита е и дребната й щерка. На 1 година.
Само преди седмици бяхме потресени от бруталното ликвидиране в Русе. А след това бързо политиците въздъхнаха с облекчение - престъпно е, не е поръчково. Не дай Боже, политическо. И се спусна завесата на забравата, сякаш с цел да уважим скръбта на околните. Така е всякога...
Също толкоз скоро вицепремиер оскърби майките на " сякаш болните деца " и показва неналичието на каквато и да е човещина и приемливост към другите, към тези, които поради ориста си имат потребност от грижа. Вицепремиерът със обществените ресори в страната.
Отговорност и боязън. Това са двете основни думи в битието на българското общество през днешния ден. Има ли кой да поеме отговорност за политическата безочливост, за толерирането на насилието, за живота на хиляди български дами и девойки? За възпитаването на полезности? И на кои тъкмо полезности? За бъдещето на децата в България, без прострелни рани и гибел. За превръщането на насилието в норма. За " не ми е работа да се обаждам в полицията, аз съм просто комшия ". За " и аз удрям жена си, само че тя не се обажда в полицията " от устата на служител на реда! За това, че татко остава при щерка си, изплашен за живота й и безверен на институциите, че ще я опазят жива! За големия брой деца в учебно заведение - жертви на редовно домашно принуждение, които ще са бъдещите насилници и жертви. За псевдонационализма, граничещ с палеолита?!
Страх. Другият огромен проблем в България. Жертвите на принуждение постоянно се опасяват - за живота си, за децата си, за работата си. И мълчат. А ние като общество ги подкрепяме настойчиво. В мълчанието.....
Има и различен тип боязън. Да не изгубя позиции, да не падна от власт. Той нормално бива защитаван с много повече звук. С лозунги за българщина, за угриженост за нацията, за патриотичното образование за сметка на другите. Коя нация да пазим? Умиращата от боязън или умиращата от принуждение?
Докато не стартираме да подминаваме с безмълвие втория боязън и да крещим високо за първия, обществото ни ще замязва от ден на ден на филм на ужасите. А в случай че всеки от нас го направи и стане припрян към наглостта, жестокостта и бруталността, тогава има късмет България отново да стане толерантна, а нормалността още веднъж да е норма. Тогава и политиците ще си поемат отговорността...
Това са част от думите, които написа Сергей Станишев във Facebook.
Ето думите му:
Снощи в " Надежда " беше убита млада жена. Жертва на принуждение, ще кажем и ще отметнем в статистиката. Поредната. 23-тата от началото на годината. На път сме да подобрим върха от предходната.
Убита е и дребната й щерка. На 1 година.
Само преди седмици бяхме потресени от бруталното ликвидиране в Русе. А след това бързо политиците въздъхнаха с облекчение - престъпно е, не е поръчково. Не дай Боже, политическо. И се спусна завесата на забравата, сякаш с цел да уважим скръбта на околните. Така е всякога...
Също толкоз скоро вицепремиер оскърби майките на " сякаш болните деца " и показва неналичието на каквато и да е човещина и приемливост към другите, към тези, които поради ориста си имат потребност от грижа. Вицепремиерът със обществените ресори в страната.
Отговорност и боязън. Това са двете основни думи в битието на българското общество през днешния ден. Има ли кой да поеме отговорност за политическата безочливост, за толерирането на насилието, за живота на хиляди български дами и девойки? За възпитаването на полезности? И на кои тъкмо полезности? За бъдещето на децата в България, без прострелни рани и гибел. За превръщането на насилието в норма. За " не ми е работа да се обаждам в полицията, аз съм просто комшия ". За " и аз удрям жена си, само че тя не се обажда в полицията " от устата на служител на реда! За това, че татко остава при щерка си, изплашен за живота й и безверен на институциите, че ще я опазят жива! За големия брой деца в учебно заведение - жертви на редовно домашно принуждение, които ще са бъдещите насилници и жертви. За псевдонационализма, граничещ с палеолита?!
Страх. Другият огромен проблем в България. Жертвите на принуждение постоянно се опасяват - за живота си, за децата си, за работата си. И мълчат. А ние като общество ги подкрепяме настойчиво. В мълчанието.....
Има и различен тип боязън. Да не изгубя позиции, да не падна от власт. Той нормално бива защитаван с много повече звук. С лозунги за българщина, за угриженост за нацията, за патриотичното образование за сметка на другите. Коя нация да пазим? Умиращата от боязън или умиращата от принуждение?
Докато не стартираме да подминаваме с безмълвие втория боязън и да крещим високо за първия, обществото ни ще замязва от ден на ден на филм на ужасите. А в случай че всеки от нас го направи и стане припрян към наглостта, жестокостта и бруталността, тогава има късмет България отново да стане толерантна, а нормалността още веднъж да е норма. Тогава и политиците ще си поемат отговорността...
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ