Любовна история от мрежата: След 30 години чакане: Вече сме заедно и се обичаме силно!
Жена изля в интернет душата си и описа за дългата и сложна обич с мъж. Тя разкрива, че двамата се обичали през годините, само че по този начин и не могли да се съберат.
Ето описа й, оповестен в интернет:
Когато бях на 20 години – във възрастта на любовта, имах и хубост, и сексапил в обилие, колкото и нескромно да звучи. Срещах любовта, от време на време се спирах за малко при нея, след това продължавах – почтено казано, без да се запитвам накъде…
Най-разтърсващата в живота ми любовна връзка претърпях в студентските си години. Повечето хора споделят, че първата обич е най-силна, само че при мен беше втората. Толкова неподготвена бях за срещата със Стефан, че въобще не усетих по какъв начин се поддадох на прочувственото му манипулиране. Да, в случай че аз се влюбих от пръв взор в този 22 години по-възрастен от мен мъж, разведен и татко на две деца, то поглеждайки обратно, виждам, че той просто е успявал майсторски да управлява и направлява възприятията и дейностите ми. Както и да е, тази доста бурна за мен обич, приключи с мъчителна сърдечна контузия – след 4-годишна връзка, Стефан се събра още веднъж с някогашната си жена…
Докато още „ ближех раните си “, срещнах Денис. Отидох на надзорен очен обзор, който поради вродено заболяване ми беше назначен от години и в никакъв случай не пропусках. Специалистът, който до тогава следеше зрението ми, беше един възрастен и доста прелестен доктор, на който имах доверие и умерено сядах на стола за обзор. Но за мой смут, този път в кабинета имаше един млад доктор, към десетина години по-голям от мен самата. Прегледа ме, по-късно извади една дебела книга – както разбрах от заглавието – за очни болести, и умерено, в мое наличие, се зачете в нея! Казах си: „ Край, повече няма да стъпя тук, този лекар е напълно некомпетентен! “. И въпреки всичко, някакво вътрешно възприятие ме накара да му се доверя…
В целия този въртоп от отрицателни прекарвания, дори не разбрах по кое време Денис се влюби в мен. Всъщност неговото влюбване в началото не ми се стори да е поръчка за нещо съществено. На мен ми беше занимателно в неговата компания, само че нищо повече – Денис имаше ужасно възприятие за комизъм, беше доста забавен събеседник, само че почтено казано физически не беше мой вид.Признавам – не сбърках, той беше индивидът, който съумя да ми помогне да реша здравните си проблеми, той ме поддържа и прочувствено, и със препоръки, и даже с контактите си: насочвайки ме за лекуване към по-опитни сътрудници, защото се наложи да преживея две нелеки интервенции, с цел да запазя зрението си…
Скоро след запознаването ни той ми описа и че е женен, има дете и държи доста и на брачната половинка, и на сина си. Последното нещо, което желаех и от което имах потребност, е сърцето ми да бъде разрушено от толкоз несъответствуващи връзки. Така че Денис мина в графата „ положителни другари “, а той години откликваше постоянно когато имах потребност от него или просто се отбивах в кабинета му да изпием по кафе и да си поговорим. И дотук… никой от двама ни не си разреши да направи крачка към по-голяма интимност…
Аз работех, срещах се с другари, имах гаджета… и най-после се срещнах с самостоятелен мъж, който ми се стори благ и сериозен – ето, споделих си, човек за семейство. Не чакахме доста, спретнахме женитба, след година се роди и щерка ми Деница (признавам, името й е много близко по звучене до това на индивида, който скрито харесвах и обичах, въпреки, несъмнено, неин татко да е брачният партньор ми). Бракът ми не беше благополучен, рутината на всекидневието бързо заличи пристрастеността и сред мен и брачна половинка ми зейна пропаст от дълбоките разлики в характерите и полезностите ни. Бях на 45 години, когато се разведох.
Все още се чувах с Денис, даже се виждахме понякога. А той, почтено казано, с годините се разхубави, със спорт и здравословно хранене поддържаше идеална форма. Започнаха да го ухажват много дами, въпреки че „ почитателки “ в никакъв случай не са му липсвали. Предполагам, че с някои от тях срещите им са прераствали в доста повече от споделени думи на чаша кафе…
Но без значение от всичко, когато му се обаждах, Денис постоянно отговаряше на телефона с дежурното: „ Радвам се да те чуя, Нели. Кога ще те видя? “. Усещането да вдигнеш телефона и да се обадиш на човек, който не си чувал месеци или даже години, или да прекрачиш прага му след толкоз доста време и да видиш, че възприятията са непроменени, даже са станали по-дълбоки, е неописуемо. Само сребърните влакна, които от ден на ден се показваха в неговата черна коса, ми подсказваха, че времето не е спряло за нас…
Станахме любовници, когато Денис беше към този момент на 63, а аз – на 52 години. Случи се малко повече от година след гибелта на брачната половинка му, към която той беше същински завързан. Интимността посред ни беше толкоз дълбока и завладяваща, толкоз прелестна като чувство, че си споделих: „ Нима си заслужаваше да минат съвсем 30 години от първата ни среща, с цел да се обичан, белким в миналото ще наваксаме пропуснатото? “…
Дори и да не ви се има вяра, само че отговорът на въпроса ми беше: „ Да “. Мисля, че не физическата непосредственост с някого е значима за любовта. За мен постоянно е било прелестно и значимо да знам, че има един човек, на който и след 5 години да звънна по телефона, ще отговори на позвъняването ми, с „ Кажи, Нели, чувам те “…
За мен обичта не е в това да виждаш и докосваш някого всеки ден. Не имам вяра, че за нея е от голяма важност, че всяка вечер сядате на една маса и заспивате в едно легло. Не, любовта е божествена искра, която ни оказва помощ да забравим на какъв брой години сме и с какви проблеми се сблъскваме всекидневно. А когато се поглеждаме, потъваме в очите си и всеки от нас усеща, че част от душата на другия му принадлежи вечно и времето и пространството няма по какъв начин да пресечен тази връзка посред ни.
Източник: po-krasivi.net
Ето описа й, оповестен в интернет:
Когато бях на 20 години – във възрастта на любовта, имах и хубост, и сексапил в обилие, колкото и нескромно да звучи. Срещах любовта, от време на време се спирах за малко при нея, след това продължавах – почтено казано, без да се запитвам накъде…
Най-разтърсващата в живота ми любовна връзка претърпях в студентските си години. Повечето хора споделят, че първата обич е най-силна, само че при мен беше втората. Толкова неподготвена бях за срещата със Стефан, че въобще не усетих по какъв начин се поддадох на прочувственото му манипулиране. Да, в случай че аз се влюбих от пръв взор в този 22 години по-възрастен от мен мъж, разведен и татко на две деца, то поглеждайки обратно, виждам, че той просто е успявал майсторски да управлява и направлява възприятията и дейностите ми. Както и да е, тази доста бурна за мен обич, приключи с мъчителна сърдечна контузия – след 4-годишна връзка, Стефан се събра още веднъж с някогашната си жена…
Докато още „ ближех раните си “, срещнах Денис. Отидох на надзорен очен обзор, който поради вродено заболяване ми беше назначен от години и в никакъв случай не пропусках. Специалистът, който до тогава следеше зрението ми, беше един възрастен и доста прелестен доктор, на който имах доверие и умерено сядах на стола за обзор. Но за мой смут, този път в кабинета имаше един млад доктор, към десетина години по-голям от мен самата. Прегледа ме, по-късно извади една дебела книга – както разбрах от заглавието – за очни болести, и умерено, в мое наличие, се зачете в нея! Казах си: „ Край, повече няма да стъпя тук, този лекар е напълно некомпетентен! “. И въпреки всичко, някакво вътрешно възприятие ме накара да му се доверя…
В целия този въртоп от отрицателни прекарвания, дори не разбрах по кое време Денис се влюби в мен. Всъщност неговото влюбване в началото не ми се стори да е поръчка за нещо съществено. На мен ми беше занимателно в неговата компания, само че нищо повече – Денис имаше ужасно възприятие за комизъм, беше доста забавен събеседник, само че почтено казано физически не беше мой вид.Признавам – не сбърках, той беше индивидът, който съумя да ми помогне да реша здравните си проблеми, той ме поддържа и прочувствено, и със препоръки, и даже с контактите си: насочвайки ме за лекуване към по-опитни сътрудници, защото се наложи да преживея две нелеки интервенции, с цел да запазя зрението си…
Скоро след запознаването ни той ми описа и че е женен, има дете и държи доста и на брачната половинка, и на сина си. Последното нещо, което желаех и от което имах потребност, е сърцето ми да бъде разрушено от толкоз несъответствуващи връзки. Така че Денис мина в графата „ положителни другари “, а той години откликваше постоянно когато имах потребност от него или просто се отбивах в кабинета му да изпием по кафе и да си поговорим. И дотук… никой от двама ни не си разреши да направи крачка към по-голяма интимност…
Аз работех, срещах се с другари, имах гаджета… и най-после се срещнах с самостоятелен мъж, който ми се стори благ и сериозен – ето, споделих си, човек за семейство. Не чакахме доста, спретнахме женитба, след година се роди и щерка ми Деница (признавам, името й е много близко по звучене до това на индивида, който скрито харесвах и обичах, въпреки, несъмнено, неин татко да е брачният партньор ми). Бракът ми не беше благополучен, рутината на всекидневието бързо заличи пристрастеността и сред мен и брачна половинка ми зейна пропаст от дълбоките разлики в характерите и полезностите ни. Бях на 45 години, когато се разведох.
Все още се чувах с Денис, даже се виждахме понякога. А той, почтено казано, с годините се разхубави, със спорт и здравословно хранене поддържаше идеална форма. Започнаха да го ухажват много дами, въпреки че „ почитателки “ в никакъв случай не са му липсвали. Предполагам, че с някои от тях срещите им са прераствали в доста повече от споделени думи на чаша кафе…
Но без значение от всичко, когато му се обаждах, Денис постоянно отговаряше на телефона с дежурното: „ Радвам се да те чуя, Нели. Кога ще те видя? “. Усещането да вдигнеш телефона и да се обадиш на човек, който не си чувал месеци или даже години, или да прекрачиш прага му след толкоз доста време и да видиш, че възприятията са непроменени, даже са станали по-дълбоки, е неописуемо. Само сребърните влакна, които от ден на ден се показваха в неговата черна коса, ми подсказваха, че времето не е спряло за нас…
Станахме любовници, когато Денис беше към този момент на 63, а аз – на 52 години. Случи се малко повече от година след гибелта на брачната половинка му, към която той беше същински завързан. Интимността посред ни беше толкоз дълбока и завладяваща, толкоз прелестна като чувство, че си споделих: „ Нима си заслужаваше да минат съвсем 30 години от първата ни среща, с цел да се обичан, белким в миналото ще наваксаме пропуснатото? “…
Дори и да не ви се има вяра, само че отговорът на въпроса ми беше: „ Да “. Мисля, че не физическата непосредственост с някого е значима за любовта. За мен постоянно е било прелестно и значимо да знам, че има един човек, на който и след 5 години да звънна по телефона, ще отговори на позвъняването ми, с „ Кажи, Нели, чувам те “…
За мен обичта не е в това да виждаш и докосваш някого всеки ден. Не имам вяра, че за нея е от голяма важност, че всяка вечер сядате на една маса и заспивате в едно легло. Не, любовта е божествена искра, която ни оказва помощ да забравим на какъв брой години сме и с какви проблеми се сблъскваме всекидневно. А когато се поглеждаме, потъваме в очите си и всеки от нас усеща, че част от душата на другия му принадлежи вечно и времето и пространството няма по какъв начин да пресечен тази връзка посред ни.
Източник: po-krasivi.net
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ