Животът ми е по-страшен от смъртта, всеки ден се моля на Господ да си ме прибере
Изповядвам се пред вас с експлицитното изискване да запазите анонимността ми, тъй като в случай че мъжът ми разбере, че съм ви писала, няма да има живот за мен. Не че в този момент има… Омъжих се за Данчо, тъй като забременях. Не беше мъжът, за който съм мечтала, само че като стана белята, нямаше накъде. И аз не бях дамата, която той искаше за брачна половинка, само че не посмя да се опълчи на татко си. Старият му сподели, че би трябвало да си сърба попарата и в случай че не се ожени за мен, ще се отхвърли от него и ще го лиши от завещание. Заради това Данчо ме намрази и още от първия ден на взаимния ни живот даде да се разбере кой командва у дома. Вместо първа брачна нощ и целувки получих пестник в зъбите. И от този момент е все по този начин.
Дали тъй като ме млатеше, до момента в който бях бременна, или поради нещо друго – не знам, родих недъгаво дете. Вместо да ме успокои, брачният партньор ми ме заплаши, че върна ли се вкъщи с тоя изверг, ще ни заколи и двамата. А аз си желаех момчето – какво като беше болно, нали беше наша плът и кръв? Но Данчо беше неотстъпчив. Подписах документите и оставих бебето си в дом за деца, които се нуждаят от специфични грижи. Месеци наред плаках, сълзи не ми останаха, а с очите ми като че ли пресъхна и утробата ми. Втори път не можах да забременея – още един мотив брачният партньор ми да не може да ме понася. За да не го нервирам, съм тиха като мравка. Дори стъпвам на пръсти, да не би инцидентно да скръцне нещо. Защото ядоса ли се – тежко ми. И да съм отговорна, и да не съм, той намира мотив да ме удари. Знаете ли какъв брой пъти съм отправяла молби към небето да умра и да се свършат тъгите ми? Миналата седмица мъжът ми ме преби, задето не съм изпрала в точния момент обичания му пуловер. И оня ден, с цел да не хапвам отново пердах, взех решение да го изсуша, на радиатора – сякаш за по-бързо. Да, но залисана да сготвя и да почистя в точния момент, го забравих.
Сетих се чак като замириса на изгоряло. Грабнах го, само че по цялата му дължина имаше линии от ребрата на електрическия нагревател. Докато се чудех по какъв начин ще се извинявам този път, Данчо се прибра. Не можах да скрия пуловера. Той по този начин ме и завари – посред стаята, стиснала дрехата, очакваща присъдата си. Веднага разбра каква е работата и запсува грозно. Първото, което попадна пред погледа му, беше един кабел. Грабна го и стартира да ме постанова с него, като не спираше да крещи: „ Кучко мръсна, преднамерено ли го направи? Ще ме дразниш, а! “ При всеки удар усещах по какъв начин кабелът се впива в кожата ми и я свлича. Вдигнах ръце да предпазя най-малко главата си, само че Данчо ме удряше и през тях. А когато ме сграбчи за косата и ме повлече по пода, се напиках от боязън, тъй като помислих, че този път ще ме убие. Той обаче ме ритна няколко пъти и излезе.
Лежах на пода, цялата в кръв и нечистотии, и се молех на Господ да ме прибере. Но той още веднъж не ме чу. Сигурно съм доста неверна, задето оставих детето си, по тази причина молбите ми не стигат до него. Не знам още какъв брой ще продължи това, нямам към този момент сили. Все по-често си мисля, дали пък да не се хвърля под влака, или да си окача въжето? Защо ми е този живот, по-страшен от гибелта?
Една грешница
