Добрият, лошият и дипломатичният
Изминаха съвсем деветнайсет месеца, откогато Румен Радев встъпи в служба като петият демократично определен президент на България. За разлика от своите прародители, които влязоха в постройката на,,Дондуков’’ 2 със относително богат политически опит зад тила си, актуалният държавен глава прекрачи прага на президентската институция само с престижа и престижа на военачалник от военновъздушните сили.
Всъщност точно отсъствието на какъвто и да е опит на политическо и партийно равнище беше главният мотив, употребен от множеството съперници на Радев в границите на предизборната му акция. В тази връзка би било редно да уточним, че появяването на аполитична фигура в политическия живот на страната ни не е чак подобен казус в българската история. Достатъчно е да посочим един Богдан Филов, който преди да навлезе в полето на политиката и да стигне до премиерския пост е бил предан напълно на археологията. Разбира се, образците не свършват единствено с него: Жорж Ганчев, Симеон Сакскобурготски, Николай Бареков, Веселин Марешки и даже сегашният министър-председател. Всички те, легитимирали се под една или друга форма в партийното или политическо пространство у нас, не са имали никакъв или съвсем никакъв опит във воденето и реализирането на политики.
Така че оглавяването на президентската институция от човек, който допреди това не е имал значителен досег с политическите действителности не е някакъв ексклузивен случай, с цел да заслужава по-сериозно внимание.
За времето, през което е държавен глава, Румен Радев се наложи по-скоро като една спорна фигура в обществото. Мнозина го припознаха като водач, който по военному държи гласът му да не бъде заглушаван, а да отеква допустимо най-силно и отчетливо в общественото пространство. Това самобитно начинание до най-голяма степен бе реализирано и наложено в съвсем непрекъснатата борба с изпълнителната власт, и в частност с премиера Бойко Борисов. Друга не по-малка част от популацията пък го набеляза за пакостник, който се пробва да дестабилизира политическата система в страната, точно критикувайки дейностите на държавното управление във вътрешен и външнополитически аспект.
На процедура президентът в качеството си на самостоятелна и надпартийна фигура не е направил никакъв законов грях в случаите, когато е изказвал упреци или противоречие с кабинета. И тъкмо тъй като се категоризира като обособена институция, президентът – без значение кой е той – е в демократичното си право да показва мнение във връзка с активността на която и да е власт в страната. Тук обаче би трябвало да създадем значимото разяснение, че всяко едно такова мнение или мнение е желателно да бъде изразено в границите на дипломатичния и методичен звук.
В политическата лексика всяко едно по-рязко или непремерено изявление е застрашено да бъде изтълкувано като тип провокация освен от политическия хайлайф, само че и от самото общество.
Така да вземем за пример към края на предходната година Румен Радев съобщи, че,,партията на министър-председателя води институционална и медийна война против президентството, а Народното събрание се е употребявал за арбитражен съд против него.’’
Няма по какъв начин сходно изявление да не акумулира смесени настроения измежду хората, изключително когато президентът и обединител на нацията афишира, че против него се води,,война’’, а законодателните функционалности на Народното събрание са съпоставени със правосъдни.
В подтекста на днешните напрегнати и динамични събития, които се случват у нас и по света, надали би било в полза на България да има нов двуполюсен модел на опълчване. Най-вече подобен сред президент и министър председател. Разбира се, поради позицията, която заема, Румен Радев е задължен да остане коректор на властта и неин институционален съблюдател, само че не чрез търсенето на борба или провокация с останалите политически субекти в ръководството. Не е инцидентно, че една от основните функции на президента е да бъде също по този начин съдия на политическата сцена и да,,тушира’’ напрежението още в зародиш, т.е. преди то да е ескалирало в спор.
Казано с други думи – като човек, определен да въплъщава страната и сплотява нацията по силата на Конституцията, президентът би трябвало да разграничава прочувствената от рационалната рецензия. В противоположен случай реториката му добива нюанси на популизъм и измама, а това единствено по себе си постоянно ще разделя мненията и оценките в обществото.
В последна сметка рецензията на една власт по отношение на друга е един от фундаменталните съставни елементи в разбирането за демократично устроена страна (въпреки че е наситена по-скоро със алегорични функционалности, всъщност президентската институция въпреки всичко е построила своя престиж през годините и заслужила своето място в политическия развой на страната), само че тя би трябвало да бъде поднесена на нужното държавническо и президентско равнище.
В умозаключение: в случай че до края на мандата си Румен Радев не съумее да откри конструктивно-критичния разговор с централните управляващи, сигурно той ще остане запомнен за една част от обществото с визията на,,добрия’’ президент, който не се плаши да подлага на критика властта, за друга част той ще остане,,лошият’’ президент, който само подкопава и ерозира устоите на властта, а дипломатичността просто ще остане неговия отсъстващ детайл – като опита, с който (не) влезе в политиката.
Всъщност точно отсъствието на какъвто и да е опит на политическо и партийно равнище беше главният мотив, употребен от множеството съперници на Радев в границите на предизборната му акция. В тази връзка би било редно да уточним, че появяването на аполитична фигура в политическия живот на страната ни не е чак подобен казус в българската история. Достатъчно е да посочим един Богдан Филов, който преди да навлезе в полето на политиката и да стигне до премиерския пост е бил предан напълно на археологията. Разбира се, образците не свършват единствено с него: Жорж Ганчев, Симеон Сакскобурготски, Николай Бареков, Веселин Марешки и даже сегашният министър-председател. Всички те, легитимирали се под една или друга форма в партийното или политическо пространство у нас, не са имали никакъв или съвсем никакъв опит във воденето и реализирането на политики.
Така че оглавяването на президентската институция от човек, който допреди това не е имал значителен досег с политическите действителности не е някакъв ексклузивен случай, с цел да заслужава по-сериозно внимание.
За времето, през което е държавен глава, Румен Радев се наложи по-скоро като една спорна фигура в обществото. Мнозина го припознаха като водач, който по военному държи гласът му да не бъде заглушаван, а да отеква допустимо най-силно и отчетливо в общественото пространство. Това самобитно начинание до най-голяма степен бе реализирано и наложено в съвсем непрекъснатата борба с изпълнителната власт, и в частност с премиера Бойко Борисов. Друга не по-малка част от популацията пък го набеляза за пакостник, който се пробва да дестабилизира политическата система в страната, точно критикувайки дейностите на държавното управление във вътрешен и външнополитически аспект.
На процедура президентът в качеството си на самостоятелна и надпартийна фигура не е направил никакъв законов грях в случаите, когато е изказвал упреци или противоречие с кабинета. И тъкмо тъй като се категоризира като обособена институция, президентът – без значение кой е той – е в демократичното си право да показва мнение във връзка с активността на която и да е власт в страната. Тук обаче би трябвало да създадем значимото разяснение, че всяко едно такова мнение или мнение е желателно да бъде изразено в границите на дипломатичния и методичен звук.
В политическата лексика всяко едно по-рязко или непремерено изявление е застрашено да бъде изтълкувано като тип провокация освен от политическия хайлайф, само че и от самото общество.
Така да вземем за пример към края на предходната година Румен Радев съобщи, че,,партията на министър-председателя води институционална и медийна война против президентството, а Народното събрание се е употребявал за арбитражен съд против него.’’
Няма по какъв начин сходно изявление да не акумулира смесени настроения измежду хората, изключително когато президентът и обединител на нацията афишира, че против него се води,,война’’, а законодателните функционалности на Народното събрание са съпоставени със правосъдни.
В подтекста на днешните напрегнати и динамични събития, които се случват у нас и по света, надали би било в полза на България да има нов двуполюсен модел на опълчване. Най-вече подобен сред президент и министър председател. Разбира се, поради позицията, която заема, Румен Радев е задължен да остане коректор на властта и неин институционален съблюдател, само че не чрез търсенето на борба или провокация с останалите политически субекти в ръководството. Не е инцидентно, че една от основните функции на президента е да бъде също по този начин съдия на политическата сцена и да,,тушира’’ напрежението още в зародиш, т.е. преди то да е ескалирало в спор.
Казано с други думи – като човек, определен да въплъщава страната и сплотява нацията по силата на Конституцията, президентът би трябвало да разграничава прочувствената от рационалната рецензия. В противоположен случай реториката му добива нюанси на популизъм и измама, а това единствено по себе си постоянно ще разделя мненията и оценките в обществото.
В последна сметка рецензията на една власт по отношение на друга е един от фундаменталните съставни елементи в разбирането за демократично устроена страна (въпреки че е наситена по-скоро със алегорични функционалности, всъщност президентската институция въпреки всичко е построила своя престиж през годините и заслужила своето място в политическия развой на страната), само че тя би трябвало да бъде поднесена на нужното държавническо и президентско равнище.
В умозаключение: в случай че до края на мандата си Румен Радев не съумее да откри конструктивно-критичния разговор с централните управляващи, сигурно той ще остане запомнен за една част от обществото с визията на,,добрия’’ президент, който не се плаши да подлага на критика властта, за друга част той ще остане,,лошият’’ президент, който само подкопава и ерозира устоите на властта, а дипломатичността просто ще остане неговия отсъстващ детайл – като опита, с който (не) влезе в политиката.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ