Откъс от "Огнивото" на Ханс Кристиан Андерсен
Излезе първият том на " Събрани приказки и разкази " – цялостната сбирка от творбите на Ханс Кристиан Андерсен, оповестиха от издателство " Ентусиаст ". Преводът е на Петър Милков Петров – първият преводач на Андерсен от датски на български език. Вилхелм Педерсен, чиито илюстрации красят новото издание на събраните съчинения на Андерсен, е първият художник, илюстрирал приказките на датския повествовател.
През 1849 година била оповестена поредност от пет тома с творбите на разказвача и 125 рисунки на Педерсен. В Дания и до ден сегашен те се считат за неразделна част от приказките на Андерсен.
Макар да са оповестени и препубликувани десетки пъти, творбите на Андерсен не са издавани в пряк превод от датски допреди малко повече от 20 години. Това открива преводачът Петър Милков Петров, до момента в който преглежда къщата музей на Андерсен в родния му град Оденсе. Там, в безчет стаи, на дълги полици от пода до тавана били подредени книги на Андерсен от Дания и от целия свят на 125 езика. Имало и няколко български издания, само че за негова изненада всички те били преведени и приспособени през други езици: от съветски, немски, френски, британски, само че не и от датски на български. Ето за какво в средата на 90-те години Петров превежда текстовете и разгласява събраните 156 приказки и разкази на Андерсен в издание, което през днешния ден е библиографска необичайност.
Новият алманах на " Ентусиаст " събира 45 приказки и разкази, а останалите следва да бъдат поместени в два тома, които ще излязат през 2018 година
В рубриката " Четиво " " Детски Дневник " показва фрагмент от приказката " Огнивото " от първия том Събрани приказки и разкази на Ханс Кристиан Андерсен, възложен от издателство " Ентусиаст ". Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Скъпи читателю,
Иска ми се на първо време да обърна внимание на едно предрешение във връзка с приказката като литературна форма: приказките от времето на Ханс Кристиан Андерсен – средата на 19. век, не са единствено за деца.
Да не забравяме, че през днешния ден ние имаме несравнимо повече благоприятни условия за културен досег с околния свят: радио, телевизия, кино, интернет. Преди два века единственият метод за културно обогатяване е книгата, а най-достъпната литературна форма – приказката. По това време приказката съдържа доста повече детайли на други литературни жанрове: тя наподобява на легенда (у Андерсен това виждаме да вземем за пример във " В патешкия двор " ), на пътепис (като да вземем за пример " Бисерната огърлица " ), на историческо четиво ( " Вятърът раз- споделя за Валдемар До и неговите дъщери " или " Епископът на Бьорлум и неговият родственик " ), на роман или новела ( " Ледената девственица " ) или на обичайната приказка ( " Огнивото " ). Казано с други думи, приказката е главен локомотив на литературната форма като цяло.
Единственото занятие вечер, след ден, изпълнен с труд и премеждия, е четенето на книга. Седнало пред газената лампа или пред огнището, фамилията, състоящо се постоянно от три или четири генерации, с голям интерес слуша и гълтам всичко, което му се сервира от четящия – и възвишено-поетични феерии, като " Малката нимфа ", и близки до земята наивно-хумористични истини, като в " Глупавия Ханс ". Има по нещо за всеки – и за децата, и за родителите им, и за тези, чийто живот наближава края си.
А и децата по времето на Андерсен не са като днешните. По това време те са възприемани в доста по-голяма степен от през днешния ден като дребни възрастни. От дребни са включвани в фамилните отговорности: гледат по-невръстните си братчета и сестричета и доста 10 рано са изпращани на работа наедно с огромните. Затова и приказките, предопределени съответно за тогавашните деца, ни се костват толкоз по-различни от днешните. Те са по-реалистични, по-жестоки, по като... за възрастни!
Такива са приказките и на другите световноизвестни майстори на жанра – да вземем за пример Братя Грим, с които Андерсен се пробва да се запознае в Берлин. Когато Андерсен идва в немската столица, той се среща с по-големия от двамата – Якоб. Когато обаче Якоб го пита кой е и какво е писал – той не е чувал нито за Андерсен, нито за неговите приказки, Андерсен се усеща неловко и си отива компрометиран. След две седмици Якоб Грим идва в Копенхаген и от пристанището отива право при Андерсен и стиска ръката му – в този момент към този момент той знае кой е датският му сътрудник – освен създател като него самия, само че и един от най-големите създатели на своето време!
Това е една историческа вероятност на приказките на Андерсен.
Има и други вероятности, да вземем за пример литературно-техническото му майсторство, което му разрешава да построява по няколко пласта в една приказка, тъй че тя да влияе на разнообразни групи от слушатели. Класически образец в това отношение е историята в " Грозното пате ": легенда за това, че макар компликациите и несгодите всеки от нас носи нещо доста красиво в себе си, или автобиографичен роман за самия Ханс Кристиан, наследник на безпаричен обущар и сирак, чиято майка едвам свързва двата края с пране по непознати къщи, който освен стига до високите кръгове на датското общество, само че е по- четен посетител и из цяла Европа – грозното пате, което се преобразява в елегантен лебед.
Ханс Кристиан е създател с огромно и разнообразно творчество – романи, пътеписи (Андерсеновата поговорка " Да пътуваш, е да живееш! " обрисува личния му живот – той пътува постоянно и задълго), театрални пиеси, лирика, автобиографии.
И приказки! Приказки, които по своята разказна конструкция и необикновено богатия си език се съпоставят с най-великите образци на международната литература и просвета. Втората най-превеждана книга в света след Библията е точно " Събрани приказки и разкази " на Андерсен.
Преди малко повече от 20 години попаднах някак инцидентно в датския град Одензе и посетих къщата музей на писателя. Там, в безчет стаи, на дълги полици от пода до тавана са подредени книги на Андерсен – и датски издания, и преводи на над 125 езика от целия свят. Естествено, желаех да видя преводите на Андерсен на български език. Имаше няколко, само че за моя изненада – всичките през други езици: от съветски, немски, френски, британски, и нито един – от датски на български. Реших, че е време този пропуск да се поправи. Преводът на " Събрани приказки и разкази " мина през доста компликации и инциденти, които лишиха години, само че през 1996 година на бял свят се появи за първи път в пряк превод от датски на български език най-великото произведение на Ханс Кристиан Андерсен – сборникът му от 156 приказки и описа.
Истина е също по този начин, че преводите през трети езици са ограничавали достъпа на българската литературна аудитория до цялостното приказно творчество на Андерсен. И единствено това, което съветският или немският, или британският преводач е решил, че е уместно за съветската, немската или британската аудитория, е било налично и за българския четец.
Сега издателство " Ентусиаст " предлага на взискателната читателска аудитория в България второ издание на всичките 156 приказки и описа и по този начин дава опция на българския четец умерено да открие своя обичан шедьовър в този алманах от три тома – може би това е " Яката " или " Торният бръмбар ", или " Парцалите ", а може би " Спътникът "!
В първия том на това издание е включена и приказката " Лоена- та свещ ", открита неотдавна в Датския държавен списък и преведена за първи път на български език. Преводът на това произведение е и един от първите в света!
Често си мисля, че нашият роден исполин на словото Иван Вазов наподобява на Андерсен по мястото си в българската литература: по своя обсег – създател на лирика, пиеси, романи, и по своето неимоверно богато езиково многообразие, по своето предусещане и житейска мъдрост.
Мисля, че умерено бих могъл да преразказвам Вазовото: " И мойте песни все ще се четат ", като кажа: " Приказките на Ханс Кристиан Андерсен постоянно ще се четат ".
От преводача
Огнивото
Един боец се зададе по селския път, марширувайки – раз, два! раз, два! – с огромна раница на гърба и със сабя на кръста; беше ходил на война и в този момент се връщаше у дома. По пътя срещна грозна остаряла магьосница, чиято долна джука висеше чак до гърдите.
– Добър вечер, войниче! – сподели тя. – Каква хубава сабя и каква голя- ма раница имаш, ти си същински боец! Затова ще получиш колко- то пари пожелаеш!
– Благодаря ти, остаряла вещице – сподели боецът.
– Виждаш ли това огромно дърво? – попита вещицата и уточни едно дърво близо до тях. – То е напълно кухо в средата. Качи се там горе, влез в хралупата и се спусни дълбоко в дървото. Ще те вържа през кръста с въже, с цел да мога да те изтегля назад, щом ми извикаш.
– Какво ще върша в това дърво? – запита боецът.
– Ще си вземеш пари! – отвърна вещицата. – Ще познаеш, че си стигнал до дъното на дървото, когато се озовеш в огромно ярко преддверие със стотици лампи. После ще забележиш три порти – можеш да ги отвориш, ключовете са в ключалките. Ако влезеш през първата врата, посред стаята ще видиш огромен сандък, а от горната страна му – куче; очите му са огромни като чаени чаши, само че ти не се плаши! Ще ти дам синята си престилка, постели я на пода, пристъпи самоуверено, вземи кучето, сложи го на престилката, отвори сандъка и вземи пари колкото си искаш. Те са медни; в случай че пък искаш сребърни, влез в другата стая; там обаче седи друго куче с очи като воденични колела. Но ти не се плаши, сложи го на престилката ми и греби от парите. Ако пък искаш злато, вземай колкото можеш да носиш, единствено че би трябвало да влезеш в третата стая. Тук обаче върху сандъка с парите седи куче с очи като Кръглата кула*. Вярвай ми, това е същинско куче. Но ти не се плаши: сложи го на престилката и то нищо няма да ти стори. Вземи от сандъка толкоз злато, колкото искаш!
– Не наподобява мъчно – сподели боецът. – Но на теб какво да доне- са, остаряла вещице? Защото не мога да си показва, че нищо не искаш!
– Не! – отвърна вещицата. – Нищичко не ща, единствено едно остаряло ог- равнище, което баба ми не помни, когато слезе долу последния път.
– Добре, давай въжето – сподели боецът.
– Ето го – извади въжето вещицата, – ето ти и синята ми престилка.
Войникът се покатери на дървото, спусна се в хралупата и се озова, както бе споделила вещицата, в едно огромно преддверие, където горяха стотици лампи. Отвори първата врата. Ооо! Там седеше кучето с очи като чаени чаши и го гледаше вторачено.
– Красавец – сподели боецът.
Постави го върху престилката на вещицата и си изпълни джобовете догоре с медни пари; по-късно затвори сандъка, реалокира кучето назад и влезе в идната стая. Ааа! Там седеше кучето с очи като воденични колела.
– Не се втренчвай толкоз в мен! – сподели боецът. – Ще те заболят очите!
Постави го върху престилката на вещицата и като видя толкоз сребърни пари в сандъка, изхвърли всички медни и изпълни и джобовете, и раницата си единствено със сребро. После влезе в третата стая. Там го чакаше страшното куче с очи като кръгли кули, които се въртяха.
– Добър вечер – поздрави боецът и козирува, тъй като такова куче в никакъв случай не беше виждал.
След като го поразгледа, той го реалокира на пода и отвори сандъка: Боже Господи! Колко доста злато! Можеше да купи целия Копенхаген, захарните прасенца на сладкарката и всички оловни бойци, камшици и клатещи се кончета в целия свят! Това бяха в действителност доста пари!
Войникът незабавно изхвърли всички сребърници от джобовете и раницата си и вместо тях натъпка злато; всички джобове, раницата, фуражката и ботушите му бяха цялостни, тъй че едвам можеше да върви. Сега към този момент в действителност имаше пари! Постави кучето назад на сандъка, отвори вратата и извика през хралупата:
– Дърпай, остаряла вещице!
– Взе ли огнивото? – попита вещицата.
– Вярно! – сподели си боецът. – Съвсем забравих.
Върна се и го взе. Вещицата го издърпа и той застана на селския път – джобовете, ботушите, раницата и фуражката му бяха цялостни с пари.
– Какво ще правиш с това огниво? – попита той.
– Не е твоя работа – отвърна вещицата. – Нали си получи парите. Дай ми в този момент огнивото!
– Дрън-дрън! – сподели боецът. – Казвай незабавно какво ще правиш с него, или ще измъкна сабята и ще ти отрежа главата.
– Няма да кажа! – отвърна вещицата.
И тогава боецът є отсече главата. Тъй свърши тя, а боецът завърза всичките пари в престилката, метна я като бохча на рамо, постави огнивото в джоба си и се запъти към града.
Градът бе чудноват, боецът отседна в най-хубавия хан, поръча си най-скъпата стая и храната, която обичаше, тъй като в този момент бе богат и разполагаше с толкоз доста пари.
Прислужникът, който му лъскаше ботушите, си намерения, че беше смешно толкоз богат господин да носи такива остарели ботуши. На идващия ден боецът си купи и ботуши, и нови облекла. Сега той стана изтънчен господин и хората му описаха за живота в града, за краля, както и за хубостта на кралската щерка.
– Къде мога да я видя? – попита боецът.
– Никъде не можеш да я видиш – беше отговорът. – Тя живее в огромен меден замък, заварден с доста стени и кули! Никой, с изключение на кралят, не може да върви при нея, тъй като е предсказано, че ще се омъжи за най-прост боец, а на краля това не му харесва.
– Ех, да можех да я видя! – намерения си боецът, само че това, несъмнено, никой не можеше да му разреши.
Войникът заживя радостно, ходеше на спектакъл, разхождаше се в Кралската градина и раздаваше на бедните доста пари. Той към момента помнеше какво е да нямаш никакви пари. Сега бе богат, обличаше се красиво и имаше доста другари, които споделяха, че е доста добър, че е същински джентълмен, и на боеца това му харесваше. Но защото всеки ден харчеше, а не печелеше нищо, най-после остана с малко пари и се наложи да се реалокира от хубавото си жилище в мъничка стаичка чак на тавана, самичък да си лъска ботушите, да ги кърпи с губерка, а и никой от приятелите му не идваше на посетители, защото трябваше да се изкачват толкоз доста стълби.
Беше тъмна вечер. Войникът нямаше пари за свещ, само че си спомни, че дружно с огнивото, което бе взел от кухото дърво, имаше и едно късче восък. Той го откри, само че когато удари огнивото и от кремъка изскочиха искри, вратата се разтвори и кучето с очи, огромни като чаени чаши, което бе видял долу под дървото, застана пред него и сподели:
– Какво ще заповяда господарят?
– Чудна работа – сподели си боецът, – забавно огниво; значи, мога да си пожелая каквото и да било! Донеси ми пари! – обърна се той към кучето и хоп!, то изчезна и съвсем незабавно се върна с една огромна торба, цялостна с пари в устата си.
Войникът разбра какъв брой хубаво бе това огниво! Удареше ли с него веднъж, появяваше се кучето от сандъка с медните пари, удареше ли два пъти, пристигаше това със сребърните пари, а щом удареше три пъти, дотичваше кучето, което имаше злато. Войникът се реалокира още веднъж в хубавото си жилище, облече се отново красиво и всичките му другари незабавно си спомниха за него и още веднъж го за- обичаха.
Един ден той си намерения какъв брой е неуместно, че не може да види принцесата. Всички твърдяха, че е необикновено красива, само че какво от това, откакто в никакъв случай не напускаше огромния меден замък с многото кули. Не беше ли допустимо въпреки всичко да я види? Войникът удари огнивото и кучето с очи колкото чаени чаши се появи.
– Вярно, че е измежду нощ – сподели боецът, – само че доста ми се желае да видя принцесата най-малко за минутка!
Кучето изчезна през вратата и преди боецът да се усети, видя четириногото да се връща с принцесата, заспала на гърба му. Беше толкоз красива, че не можеше да остане незабелязана: това беше същинска принцеса и боецът не се сдържа и я целуна.
Веднага по-късно кучето върна принцесата в замъка. На сутринта, до момента в който кралят и кралицата пиеха чай, тя им описа за странния си сън с куче и един боец. Тя бе яздила кучето, а боецът я бе целунал.
– Хубава история – сподели кралицата.
На идната нощ една остаряла придворна дама щеше да бди над принцесата, с цел да разбере историята в действителност ли е била сън, или нещо друго.
Войникът умираше от предпочитание да види още веднъж принцесата, тъй че през нощта кучето отново дойде, сграбчи я и хукна с всички сили, само че остарялата придворна дама нахлузи чифт гумени ботуши и се спусна след тях. Като видя, че изчезнаха в една огромна къща, тя взе парче тебешир и нарисува на вратата огромен кръст. След това отиде да си легне, а кучето се върна с принцесата. То обаче видя, че на вратата имаше кръст, взе тебешир и нарисува кръстове на всички порти в града. Това си беше огромна ловкост: придворната дама не можеше да откри къщата на боеца, защото в този момент на всички порти имаше кръстове.
Рано сутринта дойдоха кралят и кралицата, остарялата придворна дама и всички офицери, с цел да видят къде бе ходила принцесата.
– Там е била! – сподели кралят, като видя първата врата с кръст.
– Не там, а там, скъпи съпруже! – сподели кралицата, която бе забелязала друга врата с кръст. – И тук има, и там има – завикаха всички, като посочваха кръстове на вратите. И по този начин те схванаха, че нищо нямаше да намерят.
Кралицата обаче бе доста интелигентна жена, тя можеше и други неща, с изключение на да се вози в карета. Взе огромната си златна ножица, наряза копринен плат на части и уши дребна спретната торбичка; изпълни я с дребни елдени зърна, завърза я на гърба на принцесата и по-късно сряза в нея дребна дупчица, тъй че зрънцата да се ръсят по пътя.
През нощта кучето дойде още веднъж, сграбчи принцесата на тил и хукна с нея при боеца, който толкоз я обичаше, че нищо не желаеше повече от това да е принц, с цел да може да я вземе за жена.
Кучето въобще не видя по какъв начин зърната се поръсиха по пътя от замъка, та чак до прозореца на боеца, където то се покатери дружно с принцесата. На сутринта кралят и кралицата видяха къде е била щерка им, и боецът бе затворен в тъмницата.
Сега към този момент я загази. Ех, че беше мрачно и скучно, а на всичко от горната страна на идващия ден щяха да го обесят. Не беше смешка работа, а и огниво- то беше не запомнил в хана. На сутринта той видя през решетките на едно малко прозорче, че хората бързат към края на града, с цел да гледат по какъв начин ще го бесят. Чу и барабаните, видя и маршируващи бойци. Хора тичаха насам-натам; един обущарски чирак с кожена престилка и чехли се носеше в подобен галоп, че единият му чехъл излетя към стената, откъдето боецът гледаше през решетките.
– Ей, чираче, не бързай – извика боецът, – бесенето няма да за- почне, преди аз да дойда. Би ли отишъл до къщата, където живеех, да ми донесеш огнивото? Ще ти дам четири скилинга. Но си плюй на петите!
На чирака доста му се искаше да завоюва тия четири скилинга и запраши за огнивото, донесе го на боеца и по този начин, в този момент ще ви опиша какво стана.
На края на града беше издигната огромна бесилка, а към нея се бяха струпали бойци и 100 хиляди души. Кралят и кралицата седяха на красиви тронове тъкмо против съдията и Кралския съвет.
Войникът стоеше към този момент горе на стълбата, само че таман преди да му надянат примката на шията, той извика, че всеки нарушител, преди да понесе наказването си, има право на едно безобидно предпочитание. На него толкоз доста му се желае да изпуши лула тютюн за финален път на тоя свят.
Кралят не пожела да му откаже, боецът извади огнивото да възпламени, чатна го един, два, три пъти и всичките кучета се появиха, кучето с очи колкото чаши, това с очи колкото воденични колела и третото – с очи колкото Кръглата кула.
– Помогнете ми да не ме обесят! – заповяда боецът и кучетата се спуснаха към съдиите и Кралския съвет, сграбчиха един за краката, различен – за носа, и ги хвърлиха толкоз нависоко, че като паднаха, те се пръснаха на части.
– Аз не ща! – извика кралят, само че най-голямото куче хвана и него, и кралицата и ги подмятна след всички други; бойците се изплаши- ха, народът завика:
– Войниче, стани ни крал и вземи красивата принцеса!
След това те качиха боеца в кралската карета, трите кучета танцуваха и викаха " Ура! ", момчетиите свиреха с пръсти, а бойците отдаваха чест. Принцесата излезе от медния палат и стана кралица, което доста й хареса! Сватбата продължи осем дни, а кучетата бяха поканени на трапезата и се кокореха с огромните си очи.
През 1849 година била оповестена поредност от пет тома с творбите на разказвача и 125 рисунки на Педерсен. В Дания и до ден сегашен те се считат за неразделна част от приказките на Андерсен.
Макар да са оповестени и препубликувани десетки пъти, творбите на Андерсен не са издавани в пряк превод от датски допреди малко повече от 20 години. Това открива преводачът Петър Милков Петров, до момента в който преглежда къщата музей на Андерсен в родния му град Оденсе. Там, в безчет стаи, на дълги полици от пода до тавана били подредени книги на Андерсен от Дания и от целия свят на 125 езика. Имало и няколко български издания, само че за негова изненада всички те били преведени и приспособени през други езици: от съветски, немски, френски, британски, само че не и от датски на български. Ето за какво в средата на 90-те години Петров превежда текстовете и разгласява събраните 156 приказки и разкази на Андерсен в издание, което през днешния ден е библиографска необичайност.
Новият алманах на " Ентусиаст " събира 45 приказки и разкази, а останалите следва да бъдат поместени в два тома, които ще излязат през 2018 година
В рубриката " Четиво " " Детски Дневник " показва фрагмент от приказката " Огнивото " от първия том Събрани приказки и разкази на Ханс Кристиан Андерсен, възложен от издателство " Ентусиаст ". Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Скъпи читателю,
Иска ми се на първо време да обърна внимание на едно предрешение във връзка с приказката като литературна форма: приказките от времето на Ханс Кристиан Андерсен – средата на 19. век, не са единствено за деца.
Да не забравяме, че през днешния ден ние имаме несравнимо повече благоприятни условия за културен досег с околния свят: радио, телевизия, кино, интернет. Преди два века единственият метод за културно обогатяване е книгата, а най-достъпната литературна форма – приказката. По това време приказката съдържа доста повече детайли на други литературни жанрове: тя наподобява на легенда (у Андерсен това виждаме да вземем за пример във " В патешкия двор " ), на пътепис (като да вземем за пример " Бисерната огърлица " ), на историческо четиво ( " Вятърът раз- споделя за Валдемар До и неговите дъщери " или " Епископът на Бьорлум и неговият родственик " ), на роман или новела ( " Ледената девственица " ) или на обичайната приказка ( " Огнивото " ). Казано с други думи, приказката е главен локомотив на литературната форма като цяло.
Единственото занятие вечер, след ден, изпълнен с труд и премеждия, е четенето на книга. Седнало пред газената лампа или пред огнището, фамилията, състоящо се постоянно от три или четири генерации, с голям интерес слуша и гълтам всичко, което му се сервира от четящия – и възвишено-поетични феерии, като " Малката нимфа ", и близки до земята наивно-хумористични истини, като в " Глупавия Ханс ". Има по нещо за всеки – и за децата, и за родителите им, и за тези, чийто живот наближава края си.
А и децата по времето на Андерсен не са като днешните. По това време те са възприемани в доста по-голяма степен от през днешния ден като дребни възрастни. От дребни са включвани в фамилните отговорности: гледат по-невръстните си братчета и сестричета и доста 10 рано са изпращани на работа наедно с огромните. Затова и приказките, предопределени съответно за тогавашните деца, ни се костват толкоз по-различни от днешните. Те са по-реалистични, по-жестоки, по като... за възрастни!
Такива са приказките и на другите световноизвестни майстори на жанра – да вземем за пример Братя Грим, с които Андерсен се пробва да се запознае в Берлин. Когато Андерсен идва в немската столица, той се среща с по-големия от двамата – Якоб. Когато обаче Якоб го пита кой е и какво е писал – той не е чувал нито за Андерсен, нито за неговите приказки, Андерсен се усеща неловко и си отива компрометиран. След две седмици Якоб Грим идва в Копенхаген и от пристанището отива право при Андерсен и стиска ръката му – в този момент към този момент той знае кой е датският му сътрудник – освен създател като него самия, само че и един от най-големите създатели на своето време!
Това е една историческа вероятност на приказките на Андерсен.
Има и други вероятности, да вземем за пример литературно-техническото му майсторство, което му разрешава да построява по няколко пласта в една приказка, тъй че тя да влияе на разнообразни групи от слушатели. Класически образец в това отношение е историята в " Грозното пате ": легенда за това, че макар компликациите и несгодите всеки от нас носи нещо доста красиво в себе си, или автобиографичен роман за самия Ханс Кристиан, наследник на безпаричен обущар и сирак, чиято майка едвам свързва двата края с пране по непознати къщи, който освен стига до високите кръгове на датското общество, само че е по- четен посетител и из цяла Европа – грозното пате, което се преобразява в елегантен лебед.
Ханс Кристиан е създател с огромно и разнообразно творчество – романи, пътеписи (Андерсеновата поговорка " Да пътуваш, е да живееш! " обрисува личния му живот – той пътува постоянно и задълго), театрални пиеси, лирика, автобиографии.
И приказки! Приказки, които по своята разказна конструкция и необикновено богатия си език се съпоставят с най-великите образци на международната литература и просвета. Втората най-превеждана книга в света след Библията е точно " Събрани приказки и разкази " на Андерсен.
Преди малко повече от 20 години попаднах някак инцидентно в датския град Одензе и посетих къщата музей на писателя. Там, в безчет стаи, на дълги полици от пода до тавана са подредени книги на Андерсен – и датски издания, и преводи на над 125 езика от целия свят. Естествено, желаех да видя преводите на Андерсен на български език. Имаше няколко, само че за моя изненада – всичките през други езици: от съветски, немски, френски, британски, и нито един – от датски на български. Реших, че е време този пропуск да се поправи. Преводът на " Събрани приказки и разкази " мина през доста компликации и инциденти, които лишиха години, само че през 1996 година на бял свят се появи за първи път в пряк превод от датски на български език най-великото произведение на Ханс Кристиан Андерсен – сборникът му от 156 приказки и описа.
Истина е също по този начин, че преводите през трети езици са ограничавали достъпа на българската литературна аудитория до цялостното приказно творчество на Андерсен. И единствено това, което съветският или немският, или британският преводач е решил, че е уместно за съветската, немската или британската аудитория, е било налично и за българския четец.
Сега издателство " Ентусиаст " предлага на взискателната читателска аудитория в България второ издание на всичките 156 приказки и описа и по този начин дава опция на българския четец умерено да открие своя обичан шедьовър в този алманах от три тома – може би това е " Яката " или " Торният бръмбар ", или " Парцалите ", а може би " Спътникът "!
В първия том на това издание е включена и приказката " Лоена- та свещ ", открита неотдавна в Датския държавен списък и преведена за първи път на български език. Преводът на това произведение е и един от първите в света!
Често си мисля, че нашият роден исполин на словото Иван Вазов наподобява на Андерсен по мястото си в българската литература: по своя обсег – създател на лирика, пиеси, романи, и по своето неимоверно богато езиково многообразие, по своето предусещане и житейска мъдрост.
Мисля, че умерено бих могъл да преразказвам Вазовото: " И мойте песни все ще се четат ", като кажа: " Приказките на Ханс Кристиан Андерсен постоянно ще се четат ".
От преводача
Огнивото
Един боец се зададе по селския път, марширувайки – раз, два! раз, два! – с огромна раница на гърба и със сабя на кръста; беше ходил на война и в този момент се връщаше у дома. По пътя срещна грозна остаряла магьосница, чиято долна джука висеше чак до гърдите.
– Добър вечер, войниче! – сподели тя. – Каква хубава сабя и каква голя- ма раница имаш, ти си същински боец! Затова ще получиш колко- то пари пожелаеш!
– Благодаря ти, остаряла вещице – сподели боецът.
– Виждаш ли това огромно дърво? – попита вещицата и уточни едно дърво близо до тях. – То е напълно кухо в средата. Качи се там горе, влез в хралупата и се спусни дълбоко в дървото. Ще те вържа през кръста с въже, с цел да мога да те изтегля назад, щом ми извикаш.
– Какво ще върша в това дърво? – запита боецът.
– Ще си вземеш пари! – отвърна вещицата. – Ще познаеш, че си стигнал до дъното на дървото, когато се озовеш в огромно ярко преддверие със стотици лампи. После ще забележиш три порти – можеш да ги отвориш, ключовете са в ключалките. Ако влезеш през първата врата, посред стаята ще видиш огромен сандък, а от горната страна му – куче; очите му са огромни като чаени чаши, само че ти не се плаши! Ще ти дам синята си престилка, постели я на пода, пристъпи самоуверено, вземи кучето, сложи го на престилката, отвори сандъка и вземи пари колкото си искаш. Те са медни; в случай че пък искаш сребърни, влез в другата стая; там обаче седи друго куче с очи като воденични колела. Но ти не се плаши, сложи го на престилката ми и греби от парите. Ако пък искаш злато, вземай колкото можеш да носиш, единствено че би трябвало да влезеш в третата стая. Тук обаче върху сандъка с парите седи куче с очи като Кръглата кула*. Вярвай ми, това е същинско куче. Но ти не се плаши: сложи го на престилката и то нищо няма да ти стори. Вземи от сандъка толкоз злато, колкото искаш!
– Не наподобява мъчно – сподели боецът. – Но на теб какво да доне- са, остаряла вещице? Защото не мога да си показва, че нищо не искаш!
– Не! – отвърна вещицата. – Нищичко не ща, единствено едно остаряло ог- равнище, което баба ми не помни, когато слезе долу последния път.
– Добре, давай въжето – сподели боецът.
– Ето го – извади въжето вещицата, – ето ти и синята ми престилка.
Войникът се покатери на дървото, спусна се в хралупата и се озова, както бе споделила вещицата, в едно огромно преддверие, където горяха стотици лампи. Отвори първата врата. Ооо! Там седеше кучето с очи като чаени чаши и го гледаше вторачено.
– Красавец – сподели боецът.
Постави го върху престилката на вещицата и си изпълни джобовете догоре с медни пари; по-късно затвори сандъка, реалокира кучето назад и влезе в идната стая. Ааа! Там седеше кучето с очи като воденични колела.
– Не се втренчвай толкоз в мен! – сподели боецът. – Ще те заболят очите!
Постави го върху престилката на вещицата и като видя толкоз сребърни пари в сандъка, изхвърли всички медни и изпълни и джобовете, и раницата си единствено със сребро. После влезе в третата стая. Там го чакаше страшното куче с очи като кръгли кули, които се въртяха.
– Добър вечер – поздрави боецът и козирува, тъй като такова куче в никакъв случай не беше виждал.
След като го поразгледа, той го реалокира на пода и отвори сандъка: Боже Господи! Колко доста злато! Можеше да купи целия Копенхаген, захарните прасенца на сладкарката и всички оловни бойци, камшици и клатещи се кончета в целия свят! Това бяха в действителност доста пари!
Войникът незабавно изхвърли всички сребърници от джобовете и раницата си и вместо тях натъпка злато; всички джобове, раницата, фуражката и ботушите му бяха цялостни, тъй че едвам можеше да върви. Сега към този момент в действителност имаше пари! Постави кучето назад на сандъка, отвори вратата и извика през хралупата:
– Дърпай, остаряла вещице!
– Взе ли огнивото? – попита вещицата.
– Вярно! – сподели си боецът. – Съвсем забравих.
Върна се и го взе. Вещицата го издърпа и той застана на селския път – джобовете, ботушите, раницата и фуражката му бяха цялостни с пари.
– Какво ще правиш с това огниво? – попита той.
– Не е твоя работа – отвърна вещицата. – Нали си получи парите. Дай ми в този момент огнивото!
– Дрън-дрън! – сподели боецът. – Казвай незабавно какво ще правиш с него, или ще измъкна сабята и ще ти отрежа главата.
– Няма да кажа! – отвърна вещицата.
И тогава боецът є отсече главата. Тъй свърши тя, а боецът завърза всичките пари в престилката, метна я като бохча на рамо, постави огнивото в джоба си и се запъти към града.
Градът бе чудноват, боецът отседна в най-хубавия хан, поръча си най-скъпата стая и храната, която обичаше, тъй като в този момент бе богат и разполагаше с толкоз доста пари.
Прислужникът, който му лъскаше ботушите, си намерения, че беше смешно толкоз богат господин да носи такива остарели ботуши. На идващия ден боецът си купи и ботуши, и нови облекла. Сега той стана изтънчен господин и хората му описаха за живота в града, за краля, както и за хубостта на кралската щерка.
– Къде мога да я видя? – попита боецът.
– Никъде не можеш да я видиш – беше отговорът. – Тя живее в огромен меден замък, заварден с доста стени и кули! Никой, с изключение на кралят, не може да върви при нея, тъй като е предсказано, че ще се омъжи за най-прост боец, а на краля това не му харесва.
– Ех, да можех да я видя! – намерения си боецът, само че това, несъмнено, никой не можеше да му разреши.
Войникът заживя радостно, ходеше на спектакъл, разхождаше се в Кралската градина и раздаваше на бедните доста пари. Той към момента помнеше какво е да нямаш никакви пари. Сега бе богат, обличаше се красиво и имаше доста другари, които споделяха, че е доста добър, че е същински джентълмен, и на боеца това му харесваше. Но защото всеки ден харчеше, а не печелеше нищо, най-после остана с малко пари и се наложи да се реалокира от хубавото си жилище в мъничка стаичка чак на тавана, самичък да си лъска ботушите, да ги кърпи с губерка, а и никой от приятелите му не идваше на посетители, защото трябваше да се изкачват толкоз доста стълби.
Беше тъмна вечер. Войникът нямаше пари за свещ, само че си спомни, че дружно с огнивото, което бе взел от кухото дърво, имаше и едно късче восък. Той го откри, само че когато удари огнивото и от кремъка изскочиха искри, вратата се разтвори и кучето с очи, огромни като чаени чаши, което бе видял долу под дървото, застана пред него и сподели:
– Какво ще заповяда господарят?
– Чудна работа – сподели си боецът, – забавно огниво; значи, мога да си пожелая каквото и да било! Донеси ми пари! – обърна се той към кучето и хоп!, то изчезна и съвсем незабавно се върна с една огромна торба, цялостна с пари в устата си.
Войникът разбра какъв брой хубаво бе това огниво! Удареше ли с него веднъж, появяваше се кучето от сандъка с медните пари, удареше ли два пъти, пристигаше това със сребърните пари, а щом удареше три пъти, дотичваше кучето, което имаше злато. Войникът се реалокира още веднъж в хубавото си жилище, облече се отново красиво и всичките му другари незабавно си спомниха за него и още веднъж го за- обичаха.
Един ден той си намерения какъв брой е неуместно, че не може да види принцесата. Всички твърдяха, че е необикновено красива, само че какво от това, откакто в никакъв случай не напускаше огромния меден замък с многото кули. Не беше ли допустимо въпреки всичко да я види? Войникът удари огнивото и кучето с очи колкото чаени чаши се появи.
– Вярно, че е измежду нощ – сподели боецът, – само че доста ми се желае да видя принцесата най-малко за минутка!
Кучето изчезна през вратата и преди боецът да се усети, видя четириногото да се връща с принцесата, заспала на гърба му. Беше толкоз красива, че не можеше да остане незабелязана: това беше същинска принцеса и боецът не се сдържа и я целуна.
Веднага по-късно кучето върна принцесата в замъка. На сутринта, до момента в който кралят и кралицата пиеха чай, тя им описа за странния си сън с куче и един боец. Тя бе яздила кучето, а боецът я бе целунал.
– Хубава история – сподели кралицата.
На идната нощ една остаряла придворна дама щеше да бди над принцесата, с цел да разбере историята в действителност ли е била сън, или нещо друго.
Войникът умираше от предпочитание да види още веднъж принцесата, тъй че през нощта кучето отново дойде, сграбчи я и хукна с всички сили, само че остарялата придворна дама нахлузи чифт гумени ботуши и се спусна след тях. Като видя, че изчезнаха в една огромна къща, тя взе парче тебешир и нарисува на вратата огромен кръст. След това отиде да си легне, а кучето се върна с принцесата. То обаче видя, че на вратата имаше кръст, взе тебешир и нарисува кръстове на всички порти в града. Това си беше огромна ловкост: придворната дама не можеше да откри къщата на боеца, защото в този момент на всички порти имаше кръстове.
Рано сутринта дойдоха кралят и кралицата, остарялата придворна дама и всички офицери, с цел да видят къде бе ходила принцесата.
– Там е била! – сподели кралят, като видя първата врата с кръст.
– Не там, а там, скъпи съпруже! – сподели кралицата, която бе забелязала друга врата с кръст. – И тук има, и там има – завикаха всички, като посочваха кръстове на вратите. И по този начин те схванаха, че нищо нямаше да намерят.
Кралицата обаче бе доста интелигентна жена, тя можеше и други неща, с изключение на да се вози в карета. Взе огромната си златна ножица, наряза копринен плат на части и уши дребна спретната торбичка; изпълни я с дребни елдени зърна, завърза я на гърба на принцесата и по-късно сряза в нея дребна дупчица, тъй че зрънцата да се ръсят по пътя.
През нощта кучето дойде още веднъж, сграбчи принцесата на тил и хукна с нея при боеца, който толкоз я обичаше, че нищо не желаеше повече от това да е принц, с цел да може да я вземе за жена.
Кучето въобще не видя по какъв начин зърната се поръсиха по пътя от замъка, та чак до прозореца на боеца, където то се покатери дружно с принцесата. На сутринта кралят и кралицата видяха къде е била щерка им, и боецът бе затворен в тъмницата.
Сега към този момент я загази. Ех, че беше мрачно и скучно, а на всичко от горната страна на идващия ден щяха да го обесят. Не беше смешка работа, а и огниво- то беше не запомнил в хана. На сутринта той видя през решетките на едно малко прозорче, че хората бързат към края на града, с цел да гледат по какъв начин ще го бесят. Чу и барабаните, видя и маршируващи бойци. Хора тичаха насам-натам; един обущарски чирак с кожена престилка и чехли се носеше в подобен галоп, че единият му чехъл излетя към стената, откъдето боецът гледаше през решетките.
– Ей, чираче, не бързай – извика боецът, – бесенето няма да за- почне, преди аз да дойда. Би ли отишъл до къщата, където живеех, да ми донесеш огнивото? Ще ти дам четири скилинга. Но си плюй на петите!
На чирака доста му се искаше да завоюва тия четири скилинга и запраши за огнивото, донесе го на боеца и по този начин, в този момент ще ви опиша какво стана.
На края на града беше издигната огромна бесилка, а към нея се бяха струпали бойци и 100 хиляди души. Кралят и кралицата седяха на красиви тронове тъкмо против съдията и Кралския съвет.
Войникът стоеше към този момент горе на стълбата, само че таман преди да му надянат примката на шията, той извика, че всеки нарушител, преди да понесе наказването си, има право на едно безобидно предпочитание. На него толкоз доста му се желае да изпуши лула тютюн за финален път на тоя свят.
Кралят не пожела да му откаже, боецът извади огнивото да възпламени, чатна го един, два, три пъти и всичките кучета се появиха, кучето с очи колкото чаши, това с очи колкото воденични колела и третото – с очи колкото Кръглата кула.
– Помогнете ми да не ме обесят! – заповяда боецът и кучетата се спуснаха към съдиите и Кралския съвет, сграбчиха един за краката, различен – за носа, и ги хвърлиха толкоз нависоко, че като паднаха, те се пръснаха на части.
– Аз не ща! – извика кралят, само че най-голямото куче хвана и него, и кралицата и ги подмятна след всички други; бойците се изплаши- ха, народът завика:
– Войниче, стани ни крал и вземи красивата принцеса!
След това те качиха боеца в кралската карета, трите кучета танцуваха и викаха " Ура! ", момчетиите свиреха с пръсти, а бойците отдаваха чест. Принцесата излезе от медния палат и стана кралица, което доста й хареса! Сватбата продължи осем дни, а кучетата бяха поканени на трапезата и се кокореха с огромните си очи.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ