Откъс от "Латерна магика" на Ингмар Бергман
Излезе от щемпел ново издание на " Латерна магика " на Ингмар Бергман. Книгата (издателство " Колибри ", превод на Васа Ганчева) наблюдава живота на режисьора от детските години в шведската провинция, през работата му в театъра, до триумфите в киното, както и бурните му сантиментални истории с пет съпруги и няколко любовници. Бергман си спомня прекарвания, документиращи някои от най-важните моменти в историята на киното на XX век.
Бергман придобива международна популярност с филми като " Седмият щемпел ", " Поляната с дивите ягоди ", " Есенна соната ", " Персона ", " Шепот и крясъци ", " Сцени от един фамилен живот ", " Фани и Александър "... Сред актьорите, с които работи, се открояват Лив Улман, Биби Андершон, Гунар Бьорнстад, Ерланд Йозефсон. Уди Алън споделя за шведския режисьор: " при всичките си странности, религиозни и метафизичен мании, Бергман е роден повествовател на истории, който е занимателен даже когато си е наумил да драматизира концепциите на Ницше или Киркегор. "
Повод за новото издание на " Латерна магика " е 100-годишнината от рождението на режисьора. Откъсът, който " Дневник " разгласява, е възложен от издателството " Колибри ".
" Латерна магика "
Когато съм се появил на бял свят през месец юли 1918 година, майка ми боледувала от " испанската инфлуенца ", моето положение било плачевно, та се принудили да ме кръстят в самата болница.
При едно свое посещаване в дома ни остарелият фамилен доктор ме поогледал и декларирал: " Това бебе май ще почине от безсилие ". Тогава баба ми (по майчина линия) ме взела със себе си в своята лятна къща в Даларна. По време на пътуването с влака (някога то продължавало цялостен ден) баба ме хранела с бисквитка, наквасена във вода. Когато най-накрая сме пристигнали, аз едва-едва съм дишал. Баба се погрижила и да ми откри кърмачка – млада жена, блага и светлокоса, от прилежащо село, та последователно съм почнал да наддавам на тегло, само че все ме измъчвали болки в стомаха.
На всичко от горната страна непрекъснато ме сполетявали всякакви загадъчни заболявания, като че ли съм бил налегнат от съмнения дали си коства да пребивавам. Някъде надълбоко в съзнанието си съм съхранил спомен за своето тогавашно положение: неприятната миризма, просмукваща се от тялото, овлажнените дрешки, протъркващи кожата, меката светлина, струяща от нощната лампа, полуотворената врата към прилежащата стая, дълбокото дишане на бавачката, прокрадващите се стъпки, шептящите гласове, слънчевите зайчета, заиграли в каната с вода. Не съм не запомнил всичко това. Не помня единствено да съм изпитвал някакъв боязън. Страхът пристигна по-късно.
Прозорците на трапезарията гледаха към мрачен заден двор, ограден с висок тухлен дувар. Там се намираха нужникът, кофите за отпадък, стойката за туптене на килими, мяркаха се охранени плъхове. Седях все в нечий скут, тъпчеха ме с млечна каша. Чинията биваше поставяна върху мушамена завивка – сива, с червен кант. Емайлираната ѝ повърхнина бе бяла, изпъстрена със сини цветчета, в нея се отразяваше светлината, сребролюбив процеждана от прозореца. Навеждах се на разнообразни страни, напред и обратно, изпробвах всякакви гледни точки. Ето, съгласно това накъде движех главата си отраженията в чинията с каша се сменяха с други, образуваха се нови фигури. И ненадейно повръщах върху всичко.
Като че това е в действителност и моят най-ранен спомен: тогава фамилията ни обитаваше първия етаж в ъглова къща сред две улици – " Шепаргатан " и " Стургатан ". През есента на 1920 година ние се преместихме на " Вилагатан " 22 в квартал Йостермалм. Жилището е изпълнено с аромат на прясна багра и политура за паркет. Подът в детската стая е затрупан с яркожълт линолеум, транспарантите светлеят, изрисувани са с рицарски крепости и полски цветя. Ръцете на мама са меки, тя не скъпи времето си, с цел да ме разтушава с приказки. Една заран, ставайки от леглото, татко ми стъпва в нощното гърне и гръмко изругава. В кухнята шетат две млади селянки от Даларна, които постоянно и на драго сърце пеят песни от своя роден край. На отсрещната страна на стълбищната площадка живее семейство с щерка, моя връстница на име Типан. Бива я да измисля всякакви неща, въображението ѝ е богато. Веднъж съпоставяме телата си и откриваме забавни разлики. Някой ни изненадва в тази игра, само че не споделя нищо.
Четиригодишен съм, когато се ражда сестра ми и това радикално трансформира обстановката: едно тлъсто уродче ненадейно заема централно място. Прокуден съм от леглото на мама, татко ми сияе от наслада, склонèн над пискливия сноп. Демонът на ревността е впил нокти в сърцето ми, хвърлям се неистово, плача, акам по пода и се мърлям от глава до пети. По-големият ми брат и аз – инак смъртни врагове, сключваме помирение и измисляме какви ли не способи да се отървем от тази отвратителна гад. Не знам за какво брат ми взема решение, че аз съм по-подходящият от двамата за реализиране на нашия проект. Чувствам се поласкан и двамата чакаме комфортния случай.
В един спокоен и безоблачен следобяд, уверен, че с изключение на мен вкъщи няма никой различен, аз се прокрадвам в спалнята на родителите, където противното творение спи в своето розово кошче. Придърпвам стол, изкачвам се на него и вкопчвам взор в подпухналото личице с олигавена уста. От брат си бях получил точни инструкции за деяние. Ала явно не съм ги схванал вярно, тъй като вместо да стисна сестра си за гърлото, аз налягам гръдния ѝ панер. Бебето на часа се разсънва с писклив зов, задръствам му устата с длан, то пули воднисти сини очи, криви ги от болежка, аз върша крачка напред, та хватката ми да е по-силна, само че изгубвам опора и падам от стола.
Спомням си, че самата постъпка бе съпроводена от остро възприятие на приятност, която съвсем завчас мина в смут.
Да, обичах я и тя в действителност е доста привлекателна на тази фотография с гъстата си коса, разграничена с път по средата и бухнала над ниското необятно чело, с мекия овал на лицето, с внимателно чувствената уста и с топлия, открит взор под тъмните, красиво извити вежди, с дребните, мощни ръце.
Моето четиригодишно сърце изгаряше от кучешки предана обич.
Отношенията ми с нея обаче напълно не бяха толкоз елементарни. Обожанието, което ѝ засвидетелствах непрекъснато, извикваше у нея неспокойствие и скука, а деянията на деликатност от моя страна, бурните ми прояви напряко я тревожеха. Тя постоянно ме отблъскваше от себе си със студена подигравка. Разкъсвах се от рев, подбуден от яд и тъга. Отношението на мама към брат ми надалеч не бе така усложнено, защото тя непрекъснато трябваше да го брани от татко ни, чийто образователен способ се характеризираше със сурова неотстъпчивост и включваше жестоки телесни санкции в качеството на неопровержими и непрекъснато привеждани причини.
Постепенно разбрах, че моето боготворене, ту смирено, ту несдържано изразено, не оказва търсения от мен резултат върху майка ми. Започнах тогава да се придържам към държание, което би ѝ допаднало, би привлякло нейното внимание към мен. Всеки болен непроменяемо предизвикваше у нея съучастничество и интерес. А защото и без друго си бях хилаво дете, все страдащо от какво ли не, такова положение ми се струваше противен, само че сигурен метод да завладявам нежността ѝ. Моите превземки обаче бързо биваха разкрити (мама беше дипломирана здравна сестра) и аз получавах надлежно наказване.
Имаше и различен прийом за привличане на вниманието ѝ, който обаче бе по-опасен. Установил, че мама не понася равнодушието, безразличието (та нали те бяха нейното оръжие), аз започнах да поставям старания да укротявам пристрастеността си, впускайки се в невероятна игра, основни детайли в която бяха арогантността и хладната вежливост. Не помня с детайлности до какви уловки прибягвах, само че любовта в действителност прави индивида находчив и не след дълго бях съумял да събудя интерес към моето кървящо възприятие за персонално достолепие.
Най-големият проблем се състоеше въпреки всичко в това, че аз по този начин и на получавах късмет да разкрия своята игра, да хвърля маската си и да изпитам щастието на споделената любов. Много години по-късно, когато мама беше в болница след втория си инфаркт и лежеше безпомощна, с тръбичка, пъхната в носа, аз и тя се разговорихме за нашия живот. Признах ѝ своята детинска пристрастеност, а тя показа с мен какъв брой се е измъчвала от всичко това, но напълно не по този начин, както бях предполагал. Стана ясно, че разказвала за безпокойствата си на един фамозен детски доктор и той – с извънредно сериозен звук (става дума за началото на 20-те години), я посъветвал да отклонява най-решително моите " болестни домогвания ", както се изразил. Всяка отстъпка пред тях рискувала да ме повреди за цялостен живот.
Пазя напълно изразителен спомен за едно посещаване при същия този доктор. Причината да ме заведат при него бе моят отвод да отивам на учебно заведение, макар че бях навършил шест години. Всеки ден принудително ме вмъкваха или внасяха в класната стая, а аз виках до небесата, налегнат от смут. Повръщах върху всичко в близост, припадах, залитах заради нарушавания в равновесието. В края на краищата победих и визитите ми в учебно заведение бяха отсрочени, само че пък визитата при светилото на педиатрията нямаше по какъв начин да се избегне.
Докторът имаше огромна брада, носеше висока корава яка и от него лъхаше на пури. Смъкна панталонките ми, хвана с едната си ръка моя неугледен член, а с показалеца на другата разказа към слабините ми триъгълник и рече на мама, застанала малко настрана зад мен в палто, обточено с пухкава кожа, и с шапка от тъмнозелено кадифе с воалетка: " В това отношение момчето ви е към момента напълно дете ".
Когато се върнахме вкъщи, още веднъж ми надянаха бледожълтата престилка с червени краища и с котка, избродирана на джобчето. Получих горещо какао и сандвич със сирене. Прибрах се в детската стая, където в този момент се ширех самичък – брат ми се беше заразил със скарлатина и го бяха пренесли другаде (надявах се, естествено, че той ще почине, по това време тази болест беше опасна). От шкафа с играчки извадих дървена каручка с червени колела и жълти спици, запрегнах в нея дървено конче. Заплахата от учебното заведение избледня в приятния спомен за удържана победа.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (939)
Бергман придобива международна популярност с филми като " Седмият щемпел ", " Поляната с дивите ягоди ", " Есенна соната ", " Персона ", " Шепот и крясъци ", " Сцени от един фамилен живот ", " Фани и Александър "... Сред актьорите, с които работи, се открояват Лив Улман, Биби Андершон, Гунар Бьорнстад, Ерланд Йозефсон. Уди Алън споделя за шведския режисьор: " при всичките си странности, религиозни и метафизичен мании, Бергман е роден повествовател на истории, който е занимателен даже когато си е наумил да драматизира концепциите на Ницше или Киркегор. "
Повод за новото издание на " Латерна магика " е 100-годишнината от рождението на режисьора. Откъсът, който " Дневник " разгласява, е възложен от издателството " Колибри ".
" Латерна магика "
Когато съм се появил на бял свят през месец юли 1918 година, майка ми боледувала от " испанската инфлуенца ", моето положение било плачевно, та се принудили да ме кръстят в самата болница.
При едно свое посещаване в дома ни остарелият фамилен доктор ме поогледал и декларирал: " Това бебе май ще почине от безсилие ". Тогава баба ми (по майчина линия) ме взела със себе си в своята лятна къща в Даларна. По време на пътуването с влака (някога то продължавало цялостен ден) баба ме хранела с бисквитка, наквасена във вода. Когато най-накрая сме пристигнали, аз едва-едва съм дишал. Баба се погрижила и да ми откри кърмачка – млада жена, блага и светлокоса, от прилежащо село, та последователно съм почнал да наддавам на тегло, само че все ме измъчвали болки в стомаха.
На всичко от горната страна непрекъснато ме сполетявали всякакви загадъчни заболявания, като че ли съм бил налегнат от съмнения дали си коства да пребивавам. Някъде надълбоко в съзнанието си съм съхранил спомен за своето тогавашно положение: неприятната миризма, просмукваща се от тялото, овлажнените дрешки, протъркващи кожата, меката светлина, струяща от нощната лампа, полуотворената врата към прилежащата стая, дълбокото дишане на бавачката, прокрадващите се стъпки, шептящите гласове, слънчевите зайчета, заиграли в каната с вода. Не съм не запомнил всичко това. Не помня единствено да съм изпитвал някакъв боязън. Страхът пристигна по-късно.
Прозорците на трапезарията гледаха към мрачен заден двор, ограден с висок тухлен дувар. Там се намираха нужникът, кофите за отпадък, стойката за туптене на килими, мяркаха се охранени плъхове. Седях все в нечий скут, тъпчеха ме с млечна каша. Чинията биваше поставяна върху мушамена завивка – сива, с червен кант. Емайлираната ѝ повърхнина бе бяла, изпъстрена със сини цветчета, в нея се отразяваше светлината, сребролюбив процеждана от прозореца. Навеждах се на разнообразни страни, напред и обратно, изпробвах всякакви гледни точки. Ето, съгласно това накъде движех главата си отраженията в чинията с каша се сменяха с други, образуваха се нови фигури. И ненадейно повръщах върху всичко.
Като че това е в действителност и моят най-ранен спомен: тогава фамилията ни обитаваше първия етаж в ъглова къща сред две улици – " Шепаргатан " и " Стургатан ". През есента на 1920 година ние се преместихме на " Вилагатан " 22 в квартал Йостермалм. Жилището е изпълнено с аромат на прясна багра и политура за паркет. Подът в детската стая е затрупан с яркожълт линолеум, транспарантите светлеят, изрисувани са с рицарски крепости и полски цветя. Ръцете на мама са меки, тя не скъпи времето си, с цел да ме разтушава с приказки. Една заран, ставайки от леглото, татко ми стъпва в нощното гърне и гръмко изругава. В кухнята шетат две млади селянки от Даларна, които постоянно и на драго сърце пеят песни от своя роден край. На отсрещната страна на стълбищната площадка живее семейство с щерка, моя връстница на име Типан. Бива я да измисля всякакви неща, въображението ѝ е богато. Веднъж съпоставяме телата си и откриваме забавни разлики. Някой ни изненадва в тази игра, само че не споделя нищо.
Четиригодишен съм, когато се ражда сестра ми и това радикално трансформира обстановката: едно тлъсто уродче ненадейно заема централно място. Прокуден съм от леглото на мама, татко ми сияе от наслада, склонèн над пискливия сноп. Демонът на ревността е впил нокти в сърцето ми, хвърлям се неистово, плача, акам по пода и се мърлям от глава до пети. По-големият ми брат и аз – инак смъртни врагове, сключваме помирение и измисляме какви ли не способи да се отървем от тази отвратителна гад. Не знам за какво брат ми взема решение, че аз съм по-подходящият от двамата за реализиране на нашия проект. Чувствам се поласкан и двамата чакаме комфортния случай.
В един спокоен и безоблачен следобяд, уверен, че с изключение на мен вкъщи няма никой различен, аз се прокрадвам в спалнята на родителите, където противното творение спи в своето розово кошче. Придърпвам стол, изкачвам се на него и вкопчвам взор в подпухналото личице с олигавена уста. От брат си бях получил точни инструкции за деяние. Ала явно не съм ги схванал вярно, тъй като вместо да стисна сестра си за гърлото, аз налягам гръдния ѝ панер. Бебето на часа се разсънва с писклив зов, задръствам му устата с длан, то пули воднисти сини очи, криви ги от болежка, аз върша крачка напред, та хватката ми да е по-силна, само че изгубвам опора и падам от стола.
Спомням си, че самата постъпка бе съпроводена от остро възприятие на приятност, която съвсем завчас мина в смут.
Да, обичах я и тя в действителност е доста привлекателна на тази фотография с гъстата си коса, разграничена с път по средата и бухнала над ниското необятно чело, с мекия овал на лицето, с внимателно чувствената уста и с топлия, открит взор под тъмните, красиво извити вежди, с дребните, мощни ръце.
Моето четиригодишно сърце изгаряше от кучешки предана обич.
Отношенията ми с нея обаче напълно не бяха толкоз елементарни. Обожанието, което ѝ засвидетелствах непрекъснато, извикваше у нея неспокойствие и скука, а деянията на деликатност от моя страна, бурните ми прояви напряко я тревожеха. Тя постоянно ме отблъскваше от себе си със студена подигравка. Разкъсвах се от рев, подбуден от яд и тъга. Отношението на мама към брат ми надалеч не бе така усложнено, защото тя непрекъснато трябваше да го брани от татко ни, чийто образователен способ се характеризираше със сурова неотстъпчивост и включваше жестоки телесни санкции в качеството на неопровержими и непрекъснато привеждани причини.
Постепенно разбрах, че моето боготворене, ту смирено, ту несдържано изразено, не оказва търсения от мен резултат върху майка ми. Започнах тогава да се придържам към държание, което би ѝ допаднало, би привлякло нейното внимание към мен. Всеки болен непроменяемо предизвикваше у нея съучастничество и интерес. А защото и без друго си бях хилаво дете, все страдащо от какво ли не, такова положение ми се струваше противен, само че сигурен метод да завладявам нежността ѝ. Моите превземки обаче бързо биваха разкрити (мама беше дипломирана здравна сестра) и аз получавах надлежно наказване.
Имаше и различен прийом за привличане на вниманието ѝ, който обаче бе по-опасен. Установил, че мама не понася равнодушието, безразличието (та нали те бяха нейното оръжие), аз започнах да поставям старания да укротявам пристрастеността си, впускайки се в невероятна игра, основни детайли в която бяха арогантността и хладната вежливост. Не помня с детайлности до какви уловки прибягвах, само че любовта в действителност прави индивида находчив и не след дълго бях съумял да събудя интерес към моето кървящо възприятие за персонално достолепие.
Най-големият проблем се състоеше въпреки всичко в това, че аз по този начин и на получавах късмет да разкрия своята игра, да хвърля маската си и да изпитам щастието на споделената любов. Много години по-късно, когато мама беше в болница след втория си инфаркт и лежеше безпомощна, с тръбичка, пъхната в носа, аз и тя се разговорихме за нашия живот. Признах ѝ своята детинска пристрастеност, а тя показа с мен какъв брой се е измъчвала от всичко това, но напълно не по този начин, както бях предполагал. Стана ясно, че разказвала за безпокойствата си на един фамозен детски доктор и той – с извънредно сериозен звук (става дума за началото на 20-те години), я посъветвал да отклонява най-решително моите " болестни домогвания ", както се изразил. Всяка отстъпка пред тях рискувала да ме повреди за цялостен живот.
Пазя напълно изразителен спомен за едно посещаване при същия този доктор. Причината да ме заведат при него бе моят отвод да отивам на учебно заведение, макар че бях навършил шест години. Всеки ден принудително ме вмъкваха или внасяха в класната стая, а аз виках до небесата, налегнат от смут. Повръщах върху всичко в близост, припадах, залитах заради нарушавания в равновесието. В края на краищата победих и визитите ми в учебно заведение бяха отсрочени, само че пък визитата при светилото на педиатрията нямаше по какъв начин да се избегне.
Докторът имаше огромна брада, носеше висока корава яка и от него лъхаше на пури. Смъкна панталонките ми, хвана с едната си ръка моя неугледен член, а с показалеца на другата разказа към слабините ми триъгълник и рече на мама, застанала малко настрана зад мен в палто, обточено с пухкава кожа, и с шапка от тъмнозелено кадифе с воалетка: " В това отношение момчето ви е към момента напълно дете ".
Когато се върнахме вкъщи, още веднъж ми надянаха бледожълтата престилка с червени краища и с котка, избродирана на джобчето. Получих горещо какао и сандвич със сирене. Прибрах се в детската стая, където в този момент се ширех самичък – брат ми се беше заразил със скарлатина и го бяха пренесли другаде (надявах се, естествено, че той ще почине, по това време тази болест беше опасна). От шкафа с играчки извадих дървена каручка с червени колела и жълти спици, запрегнах в нея дървено конче. Заплахата от учебното заведение избледня в приятния спомен за удържана победа.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (939)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ