Изгубеното сърце на Азия, открито от Колин Таброн
" Изгубеното сърце на Азия " е магическо странствуване из Великата монголска империя на Тамерлан. Разказ, който превежда пътешественика през безкрайните пясъци на Каракум, непристъпните хребети на Памир и безлюдните казахски степи, а Колин Таброн е идеалният гид в този утопичен лабиринт от история, просвета и вяра.
Познавач до съвършенство на човешката душа и безвъзвратен приключенец, Колин Таброн отключва крепко залостените порти, зад които са скрити вълненията и паниките на хората от района на Централна Азия след разпадането на Съветския съюз. Прави читателите си очевидци на живота в смутните времена, оставили дълбоки белези от предишното и вярата за по-добро бъдеще.
Първите му книги са отдадени на Близкия изток – Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 година пътува из Съветския съюз, преследван от Комитет за Държавна сигурност (на СССР). В идващите години се раждат прелестните му разкази за необятната земна простор, обхващаща Русия и Азия: " Сред руснаците ", " Изгубеното сърце на Азия ", " В Сибир ", " Сенки по Пътя на коприната " и " Отвъд стената ".
Повод за най-новото издание на български език от издателство " Вакон " е и неговата 80-а годишнина.
Откъс от " Изгубеното сърце на Азия ":
© Издателство Вакон
Излязох измежду руините на " Биби Ханъм " с неразбираемо самообвинително възприятие. Дори и запустяла, джамията като че ли се надигаше от ера, която е била по-щастлива от моята (което, несъмнено, е илюзия). Тамерлан я издигнал като най-величествения храм на исляма. Хиляди държани принудително майстори от Персия, Ирак и Азербайджан се трудили, с цел да изваят мраморните й подове, да емайлират големите пространства с плочки, да построят чудовищните кули и четиристотинте кубета, бълбукащи над галериите. Императорът пришпорвал градежа. Завършената в негово неявяване врата му се сторила прекомерно дребна и по тази причина я сринал до основи, обесил архитектите и почнал изначало. Само че колосалните сводове и минарета, които си представял, смазали основите и стените почнали да се пропукват надали не преди да са приключени. Хората ги било боязън да се молят тук. Джамията се извисяваше над мен като мегаломански идеал, осеял небето с разранени арки и раздрани куполи. Пукнатини чернееха и криволичеха по стените. Плочките се лющеха като кожа. Портата беше толкоз висока, че петата на изчезналата арка започваше на 24 метра над мен и фантасмагорично завършваше посред нищото. Зейнали пробойни бяха разцепили молитвената зала от горе до долу, а от пандантивите се ронеха цели тухли.
Всичко – гръмовните минарета, десетметровите порти, гигантският басейн за умиване – смаляваше посетителя до нахалник с лилипутски растеж и населяваше джамията с великани. В центъра на двора мегалитен аналой1 от сив монголски мрамор в миналото подпирал исполински Коран. Неговата неразрушимост и усамотението посред порутеното сърце на джамията обаче към този момент му придаваха някаква езическа мощ и той се беше трансформирал в котило на ялови дами, които пълзяха под него като магия за забременяване.
Когато приседнах наоколо, три млади всемирски девойчета, отракани и наперени в късите си поли и високи токчета, потеглиха с смях и подбутвания към аналоя. Писъците им огласиха руините. После една по една те се отпуснаха на колене и лакти и пропълзяха във вътрешността и на открито сред деветте му мраморни крайници. Първоначално се присмиваха една на друга на това място, където се смесваха забавата и суеверието. Когато обаче изчезваха от погледа на своите приятелки, до момента в който пълзяха из мраморния лабиринт, ги обземаше паника. Скришом опираха длани в камъка. Една от тях го целуна. После се измъкнаха, опънаха чорапогащите си и се отдалечиха.
Надникнах през вратите в камерата. Решетъчните прозорци пропускаха разсеяни слънчеви лъчи. Високо над мен, по целия връх на купола, се разпростираше мрежа от позлатена щукатура, която се увиваше към себе си с математическо великолепие. Спускаше златните си влакна върху големите пазви, ниши и пандантиви и хвърляше мек искра върху всичко надолу. Под нея стените бяха облицовани с алабастър – към момента прозирни шестоъгълни плочки – и обиколени от ясписов фриз, на който беше издълбана информация за делата и генеалогията на императора. Още по-надолу, лимитирани от ниската балюстрада в краката ми, кенотафите на неговото семейство почиваха един до различен като правоъгълни блокове от мрамор и алабастър. А в центъра, очебиен измежду тяхната бледност, гробът на Тамерлан сияеше като монолит от съвсем черен нефрит. Беше смущаващо хубав: най-големият нефритен блок в света. По краищата му имаше бледи надписи. Вертикална цепнатина показваше къде персийски бойци (както се смята) го бяха съсекли преди два века и половина.
© Издателство Вакон
Застоях се дълго време, по едно и също време разчувствуван и обезпокоителен. Влезе един мъж, който се помоли известно време и след това си потегли. Отвън едвам доловимо долитаха детски крясъци. Под украсеното величие на купола простотата на надгробията беше по едно и също време благородна и много плашеща: самопризнание за незначителността даже на този човек и за хода на времето. До него почиваше кроткият му наследник Шах Рух; до главата му – неговият везир; под една ниша – шейхът му. Неговият внук Улуг Бег беше в краката му, а в близост бяха сбрани и други.
Най-сетне младият страж, поласкан от интереса ми, ме изведе от камерата и аз потеглих след него към задната част на мавзолея, където той отключи дребна резбована врата.
– Тук е същинският гроб – сподели той.
Спуснах се по стръмна рампа в тунел под постройката. Сред мрака усещах по какъв начин сводовете се събират ниско над главата ми. Някъде зад мен индивидът щракна ключалката и една гола крушка образува облак мътна светлина в криптата. Всеки кенотаф в камерата от горната страна имаше огледален плосък надгробен камък в тази тъма. Те почиваха скрити измежду прахоляка и тишината. Въздухът беше изсъхнал и застоял. Коленичих до надгробната плоча на императора и я допрях. Отдолу, увито в ленено платно и балсамирано с камфор и мускус, съсухреното тяло на Тамерлан било положено в абаносов ковчег. Не можех да си го показва. Образът на живия човек беше прекомерно ослепителен в съзнанието ми. Твърди се, че в продължение на година след погребението му хората го чували по какъв начин вие отдолу под земята.
Някаква остатъчна придирчивост ме караше да желая да му намеря място. Но знаех, че в случай че наподобява тъмен, то е тъй като се тревожи за фамилията си, а не за своя народ. Не той, ами аз се дразнех от променливата му еднаквост: от лековатия и полупотиснат ислям във всички тези страни, от отслабналата честност към клана и племето, от руското лустро, от плитките корени на чувството за нация. На него не му пукаше изключително. Не му липсваха лоялностите, които неговият народ в никакъв случай не беше изпитвал. Имаше жена си и децата си в тухления апартамент на север и градината с домати. Само аз се пробвах да го премисля. Той в това време беше затънал на извечния вододел по тези земи: разделянето сред градското и пасторалното.
Искаше да се върне в планините.1Аналой – висока и тясна масичка с наклонена повърхнина, върху която се поставят икони или богослужебни книги по време на работа или при църковни обреди – б. ред.
Повече за книгата - тук.
Познавач до съвършенство на човешката душа и безвъзвратен приключенец, Колин Таброн отключва крепко залостените порти, зад които са скрити вълненията и паниките на хората от района на Централна Азия след разпадането на Съветския съюз. Прави читателите си очевидци на живота в смутните времена, оставили дълбоки белези от предишното и вярата за по-добро бъдеще.
Първите му книги са отдадени на Близкия изток – Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 година пътува из Съветския съюз, преследван от Комитет за Държавна сигурност (на СССР). В идващите години се раждат прелестните му разкази за необятната земна простор, обхващаща Русия и Азия: " Сред руснаците ", " Изгубеното сърце на Азия ", " В Сибир ", " Сенки по Пътя на коприната " и " Отвъд стената ".
Повод за най-новото издание на български език от издателство " Вакон " е и неговата 80-а годишнина.
Откъс от " Изгубеното сърце на Азия ":
© Издателство Вакон
Излязох измежду руините на " Биби Ханъм " с неразбираемо самообвинително възприятие. Дори и запустяла, джамията като че ли се надигаше от ера, която е била по-щастлива от моята (което, несъмнено, е илюзия). Тамерлан я издигнал като най-величествения храм на исляма. Хиляди държани принудително майстори от Персия, Ирак и Азербайджан се трудили, с цел да изваят мраморните й подове, да емайлират големите пространства с плочки, да построят чудовищните кули и четиристотинте кубета, бълбукащи над галериите. Императорът пришпорвал градежа. Завършената в негово неявяване врата му се сторила прекомерно дребна и по тази причина я сринал до основи, обесил архитектите и почнал изначало. Само че колосалните сводове и минарета, които си представял, смазали основите и стените почнали да се пропукват надали не преди да са приключени. Хората ги било боязън да се молят тук. Джамията се извисяваше над мен като мегаломански идеал, осеял небето с разранени арки и раздрани куполи. Пукнатини чернееха и криволичеха по стените. Плочките се лющеха като кожа. Портата беше толкоз висока, че петата на изчезналата арка започваше на 24 метра над мен и фантасмагорично завършваше посред нищото. Зейнали пробойни бяха разцепили молитвената зала от горе до долу, а от пандантивите се ронеха цели тухли.
Всичко – гръмовните минарета, десетметровите порти, гигантският басейн за умиване – смаляваше посетителя до нахалник с лилипутски растеж и населяваше джамията с великани. В центъра на двора мегалитен аналой1 от сив монголски мрамор в миналото подпирал исполински Коран. Неговата неразрушимост и усамотението посред порутеното сърце на джамията обаче към този момент му придаваха някаква езическа мощ и той се беше трансформирал в котило на ялови дами, които пълзяха под него като магия за забременяване.
Когато приседнах наоколо, три млади всемирски девойчета, отракани и наперени в късите си поли и високи токчета, потеглиха с смях и подбутвания към аналоя. Писъците им огласиха руините. После една по една те се отпуснаха на колене и лакти и пропълзяха във вътрешността и на открито сред деветте му мраморни крайници. Първоначално се присмиваха една на друга на това място, където се смесваха забавата и суеверието. Когато обаче изчезваха от погледа на своите приятелки, до момента в който пълзяха из мраморния лабиринт, ги обземаше паника. Скришом опираха длани в камъка. Една от тях го целуна. После се измъкнаха, опънаха чорапогащите си и се отдалечиха.
Надникнах през вратите в камерата. Решетъчните прозорци пропускаха разсеяни слънчеви лъчи. Високо над мен, по целия връх на купола, се разпростираше мрежа от позлатена щукатура, която се увиваше към себе си с математическо великолепие. Спускаше златните си влакна върху големите пазви, ниши и пандантиви и хвърляше мек искра върху всичко надолу. Под нея стените бяха облицовани с алабастър – към момента прозирни шестоъгълни плочки – и обиколени от ясписов фриз, на който беше издълбана информация за делата и генеалогията на императора. Още по-надолу, лимитирани от ниската балюстрада в краката ми, кенотафите на неговото семейство почиваха един до различен като правоъгълни блокове от мрамор и алабастър. А в центъра, очебиен измежду тяхната бледност, гробът на Тамерлан сияеше като монолит от съвсем черен нефрит. Беше смущаващо хубав: най-големият нефритен блок в света. По краищата му имаше бледи надписи. Вертикална цепнатина показваше къде персийски бойци (както се смята) го бяха съсекли преди два века и половина.
© Издателство Вакон
Застоях се дълго време, по едно и също време разчувствуван и обезпокоителен. Влезе един мъж, който се помоли известно време и след това си потегли. Отвън едвам доловимо долитаха детски крясъци. Под украсеното величие на купола простотата на надгробията беше по едно и също време благородна и много плашеща: самопризнание за незначителността даже на този човек и за хода на времето. До него почиваше кроткият му наследник Шах Рух; до главата му – неговият везир; под една ниша – шейхът му. Неговият внук Улуг Бег беше в краката му, а в близост бяха сбрани и други.
Най-сетне младият страж, поласкан от интереса ми, ме изведе от камерата и аз потеглих след него към задната част на мавзолея, където той отключи дребна резбована врата.
– Тук е същинският гроб – сподели той.
Спуснах се по стръмна рампа в тунел под постройката. Сред мрака усещах по какъв начин сводовете се събират ниско над главата ми. Някъде зад мен индивидът щракна ключалката и една гола крушка образува облак мътна светлина в криптата. Всеки кенотаф в камерата от горната страна имаше огледален плосък надгробен камък в тази тъма. Те почиваха скрити измежду прахоляка и тишината. Въздухът беше изсъхнал и застоял. Коленичих до надгробната плоча на императора и я допрях. Отдолу, увито в ленено платно и балсамирано с камфор и мускус, съсухреното тяло на Тамерлан било положено в абаносов ковчег. Не можех да си го показва. Образът на живия човек беше прекомерно ослепителен в съзнанието ми. Твърди се, че в продължение на година след погребението му хората го чували по какъв начин вие отдолу под земята.
Някаква остатъчна придирчивост ме караше да желая да му намеря място. Но знаех, че в случай че наподобява тъмен, то е тъй като се тревожи за фамилията си, а не за своя народ. Не той, ами аз се дразнех от променливата му еднаквост: от лековатия и полупотиснат ислям във всички тези страни, от отслабналата честност към клана и племето, от руското лустро, от плитките корени на чувството за нация. На него не му пукаше изключително. Не му липсваха лоялностите, които неговият народ в никакъв случай не беше изпитвал. Имаше жена си и децата си в тухления апартамент на север и градината с домати. Само аз се пробвах да го премисля. Той в това време беше затънал на извечния вододел по тези земи: разделянето сред градското и пасторалното.
Искаше да се върне в планините.1Аналой – висока и тясна масичка с наклонена повърхнина, върху която се поставят икони или богослужебни книги по време на работа или при църковни обреди – б. ред.
Повече за книгата - тук.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ