Японският модел за промяна и щастие
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
СМЕЛОСТТА ДА НЕ ТЕ ХАРЕСВАТ
от
Ичиро Кишими
Фумитаке Кога
размер: 312 стр.
Цена: 19.95 лева
ISBN 978-954-26-2230-7
Превод Снежана Цветанова Милева
Японският феномен за житейска смяна и същинско щастие
Очаквайте на 14 февруари!
За книгата
Могат ли хората да се трансформират? Достатъчно ли е просто да бъдеш подобен, какъвто си? Щастието въпрос на избор ли е? Това са единствено част от въпросите, с които комплициран млад мъж се обръща към почитан мъдрец. Написана под формата на разговори, „ Смелостта да не те харесват “ дава безапелационни отговори на редица екзистенциални питания. В нея се преглеждат фундаментални концепции, свързани с човешката природа и личностната реализация, които почиват на теориите на Алфред Адлер – един от най-влиятелните психолози на XX век наред с Фройд и Юнг. В рамките на пет срещи философът оказва помощ на младежа да осъзнае, че всеки може да избере какъв живот да има, като се освободи от оковите на предишните контузии и непознатите упования.
С мъдрите си послания за прошката, свободата и персоналната отговорност книгата открива нови хоризонти пред нас, като ни подтиква да загърбим рестриктивните мерки, които си постановяваме сами, и да проявим храброст да бъдем себе си все пак.
За създателите
Ичиро Кишими е роден през 1956 година в Киото, където живее и през днешния ден. Още като възпитаник взема решение, че желае да стане мъдрец. През 1989 година, до момента в който специализира в региона на класическата западна философия и най-много тази на Платон, той стартира да учи и адлерианската логика на психиката. Днес той написа и изнася лекции в тази област и оказва помощ на младежи в психиатрични заведения в качеството си на психолог и съветник към Японското общество за адлерианска логика на психиката. Превежда на японски определени съчинения на Алфред Адлер – „ Как да живеем “ и „ Неврози “ – и е създател на „ Въведение в адлерианската логика на психиката “ и още доста книги.
Фумитаке Кога е роден през 1973 година Автор е на редица бестселъри в областта на бизнеса и въобще на нехудожествената литература. Когато като млад се среща с адлерианската логика на психиката, остава мощно впечатлен от концепциите ѝ, опълчващи се на общоприетите схващания. След време неведнъж посещава Ичиро Кишими в Киото, с цел да улови същността ѝ и да нахвърля бележките за класическия „ диалогов “ способ на древногръцката философия, употребен в тази книга.
Откъс
НЕ ЖИВЕЙ, ЗА ДА ЗАДОВОЛЯВАШ ЧУЖДИТЕ ОЧАКВАНИЯ
ФИЛОСОФЪТ: Признанието на хората е нещо, което може да ни радва. Би било неправилно обаче да се твърди, че то е нещо изцяло належащо. За какво въобще търсим самопризнание? Или казано по-ясно, за какво желаеме да ни хвалят?
МЛАДЕЖЪТ: Просто е. Признанието на другите е това, което ни кара да усещаме, че имаме стойност. Когато получаваме утвърждение, ние сме способни да заличим възприятието си за непълноценност. Учим се да имаме вяра в себе си. Да, това е въпрос на стойност. Мисля, че ти го загатна предишния път – възприятието за непълноценност е проблем на оценка на цената. Тъй като в никакъв случай не съм получавал утвърждението на родителите си, животът ми е бил изумен от възприятието за непълноценност.
ФИЛОСОФЪТ: Да си представим една елементарна обстановка. Да речем да вземем за пример, че от известно време почистваш боклуците на работното си място. Само че никой не вижда. Или в случай че виждат, не демонстрират, че правят оценка това, което правиш, не споделят даже благодаря. Е, ще продължиш ли да чистиш?
МЛАДЕЖЪТ: Трудно състояние. Може би, щом никой не го прави оценка, ще спра.
ФИЛОСОФЪТ: Защо?
МЛАДЕЖЪТ: Всички би трябвало да се грижат да е чисто. Ако единствено аз си върша труда, само че не получавам и една признателност? Предполагам, че ще изгубя мотивация.
ФИЛОСОФЪТ: Това е рискът на желанието за самопризнание. Защо хората търсят утвърждението на другите? В доста случаи това се дължи на въздействието на възпитанието „ премия и наказване “.
МЛАДЕЖЪТ: Възпитанието „ премия и наказване “ ли?
ФИЛОСОФЪТ: Ако постъпиш вярно, получаваш хвалба. Ако постъпиш погрешно, получаваш наказване. Адлер е бил доста сериозен към възпитанието „ премия и наказване “. То води до неправилни стилове на живот, които карат хората да мислят: Щом никой няма да ме похвали, няма да постъпя вярно и Щом никой няма да ме накаже, и аз ще правя неправилни неща. Ти към този момент имаш за цел да бъдеш окуражителен, когато започнеш да събираш боклуците. И в случай че никой не го направи, или ще се възмутиш, или ще решиш, че в никакъв случай повече няма да чистиш. Съвсем ясно е, че в тази обстановка има нещо неправилно.
МЛАДЕЖЪТ: Не е по този начин! Иска ми се да не свеждаш нещата до банално равнище. Аз не диспутирам за възпитанието. Да искаш да те признават хората, които харесваш, да бъдеш одобряван от хората, които са ти близки, е обикновено предпочитание.
ФИЛОСОФЪТ: Жестоко се лъжеш. Виж, ние не живеем, с цел да задоволяваме непознатите упования.
МЛАДЕЖЪТ: Какво искаш да кажеш?
ФИЛОСОФЪТ: Ти не живееш, с цел да задоволяваш упованията на другите хора, нито пък аз. Не е нужно да се задоволяват непознатите упования.
МЛАДЕЖЪТ: Това е толкоз себелюбив мотив! Да не казваш, че човек би трябвало да мисли единствено за себе си и да живее, воден от убеждението в личната си справедливост?
ФИЛОСОФЪТ: В учението на юдаизма има схващане, което гласи почти по този начин: Ако ти не живееш живота си, кой ще го изживее вместо теб? Ти имаш единствено личния си живот. Що се отнася до това за кого го живееш, отговорът, несъмнено, е „ за себе си “. А в случай че не живееш за себе си, кой би могъл да го направи вместо теб? В края на краищата ние живеем, мислейки за своя „ аз “. Няма причина да не би трябвало да мислим по този метод.
МЛАДЕЖЪТ: Значи, ти въпреки всичко си изумен от отровата на нихилизма. Казваш, че в последна сметка живеем, мислейки за своя „ аз “? И че това е обикновено? Що за презрян метод на мислене!
ФИЛОСОФЪТ: Това въобще не е нихилизъм. По-скоро е противоположното. Когато търсиш утвърждението на другите и се интересуваш единствено от това по какъв начин те възприемат, ти в последна сметка живееш техния живот.
МЛАДЕЖЪТ: Какво ще рече това?
ФИЛОСОФЪТ: Силният блян да получаваш самопризнание ще те кара да живееш, следвайки упованията на хора, които желаят да бъдеш „ избран вид човек “. С други думи, захвърляш този, който в действителност си, и заживяваш като другите. И помни: Ако ти не живееш, с цел да задоволяваш упованията на другите, то и другите не живеят, с цел да задоволяват твоите упования. Някой може да не постъпва по този начин, както ти искаш, само че това не е причина да се ядосваш. Напълно естествено е.
МЛАДЕЖЪТ: Не, не е! Това е мотив, който прекатурва радикално обществото, в което живеем. Виж, ние изпитваме предпочитание за самопризнание. Но с цел да го получим, първо би трябвало ние да признаем другите. Човек получава самопризнание от другите точно тъй като той демонстрира самопризнание към други хора и ценностни системи. Именно на тези връзки на взаимно утвърждение се гради обществото ни. Твоят мотив е ужасяващ и рисков метод на мислене, който ще подтикне хората да се изолират и ще докара до спор. Това е злотворен опит за излишно подклаждане на съмнение и подозрение .
ФИЛОСОФЪТ: Ха-ха, в действителност имаш забавен речник. Излишно е да повишаваш глас – хайде да помислим дружно. Човек би трябвало да получава самопризнание, в противоположен случай ще страда. Ако не получава самопризнание от другите хора и от родителите си, той няма да има вяра в себе си. Може ли това да бъде здравословен живот? И по този начин, човек може да си намерения: Бог следи, по тази причина да трупаме положителни каузи. Само че това и нихилистичното виждане „ Няма Бог, по тази причина всичко неприятно е разрешено “ са двете страни на една и съща монета. Дори да предположим, че Бог не съществува и че няма по какъв начин да получим Неговото самопризнание, ние отново ще би трябвало да живеем по този метод. Всъщност точно с цел да победим нихилизма на един безверен свят, е належащо да се откажем от признанието на другите.
МЛАДЕЖЪТ: Изобщо не ме интересува всичко това за Бог. Да разгледаме нещо по-просто – като мисленето на елементарните хора в всекидневието им. Ами желанието за самопризнание в обществото да вземем за пример? Защо човек желае да се изкачва по корпоративната стълба? Защо търси състояние и популярност? Това е желанието да бъде приет като значим от обществото като цяло – желанието за самопризнание.
ФИЛОСОФЪТ: И в случай че получиш това самопризнание, би ли споделил, че си разкрил същинското благополучие? Онези, които са утвърдили ситуацията си в обществото, в действителност ли се усещат щастливи?
МЛАДЕЖЪТ: Не, само че това е…
ФИЛОСОФЪТ: Когато се пробват да получат признанието на другите, съвсем всички хора възприемат удовлетворяването на непознатите упования като средството за реализиране на тази цел. И това е съгласно мисленето, особено за възпитанието „ премия и наказване “, съгласно което получаваш хвалба, в случай че постъпиш вярно. Ако да вземем за пример в работата ти за теб се окаже най-важно да задоволяваш упованията на другите, тогава тази работа ще ти е доста сложна. Защото постоянно ще се тревожиш, че другите те гледат, ще се страхуваш от оценките им и ще потискаш своя „ аз “. Може би ще се изненадаш, само че клиентите, които идват при мен на съвещания, съвсем в никакъв случай не са егоисти, а хора, които страдат, пробвайки се да отговорят на непознати упования, на упованията на родители и учители. Така че те не могат да постъпват егоистично в хубавия смисъл на думата.
МЛАДЕЖЪТ: Значи, би трябвало да бъда лакомец?
ФИЛОСОФЪТ: Не постъпвай, без да зачиташ другите. За да схванеш това, би трябвало да се запознаеш с концепцията, позната в адлерианската логика на психиката като „ делене на дилемите “.
МЛАДЕЖЪТ: Разделяне на дилемите ли? Този термин е нов. Дай да чуем.
Младежът едвам сдържаше яда си. Да отхвърля желанието за самопризнание? Да не удовлетворявам упованията на другите? Да пребивавам по-егоистично? Какви ги говореше този мъдрец? Не е ли точно желанието за самопризнание това, което най-силно стимулира хората да поддържат връзка между тях и да построяват обществото? Младежът се запита: Ами в случай че тази концепция за „ делене на дилемите “ не успее да ме убеди? До края на живота си няма да мога да приема този човек, нито пък Адлер.
п редставя
СМЕЛОСТТА ДА НЕ ТЕ ХАРЕСВАТ
от
Ичиро Кишими
Фумитаке Кога
размер: 312 стр.
Цена: 19.95 лева
ISBN 978-954-26-2230-7
Превод Снежана Цветанова Милева
Японският феномен за житейска смяна и същинско щастие
Очаквайте на 14 февруари!
За книгата
Могат ли хората да се трансформират? Достатъчно ли е просто да бъдеш подобен, какъвто си? Щастието въпрос на избор ли е? Това са единствено част от въпросите, с които комплициран млад мъж се обръща към почитан мъдрец. Написана под формата на разговори, „ Смелостта да не те харесват “ дава безапелационни отговори на редица екзистенциални питания. В нея се преглеждат фундаментални концепции, свързани с човешката природа и личностната реализация, които почиват на теориите на Алфред Адлер – един от най-влиятелните психолози на XX век наред с Фройд и Юнг. В рамките на пет срещи философът оказва помощ на младежа да осъзнае, че всеки може да избере какъв живот да има, като се освободи от оковите на предишните контузии и непознатите упования.
С мъдрите си послания за прошката, свободата и персоналната отговорност книгата открива нови хоризонти пред нас, като ни подтиква да загърбим рестриктивните мерки, които си постановяваме сами, и да проявим храброст да бъдем себе си все пак.
За създателите
Ичиро Кишими е роден през 1956 година в Киото, където живее и през днешния ден. Още като възпитаник взема решение, че желае да стане мъдрец. През 1989 година, до момента в който специализира в региона на класическата западна философия и най-много тази на Платон, той стартира да учи и адлерианската логика на психиката. Днес той написа и изнася лекции в тази област и оказва помощ на младежи в психиатрични заведения в качеството си на психолог и съветник към Японското общество за адлерианска логика на психиката. Превежда на японски определени съчинения на Алфред Адлер – „ Как да живеем “ и „ Неврози “ – и е създател на „ Въведение в адлерианската логика на психиката “ и още доста книги.
Фумитаке Кога е роден през 1973 година Автор е на редица бестселъри в областта на бизнеса и въобще на нехудожествената литература. Когато като млад се среща с адлерианската логика на психиката, остава мощно впечатлен от концепциите ѝ, опълчващи се на общоприетите схващания. След време неведнъж посещава Ичиро Кишими в Киото, с цел да улови същността ѝ и да нахвърля бележките за класическия „ диалогов “ способ на древногръцката философия, употребен в тази книга.
Откъс
НЕ ЖИВЕЙ, ЗА ДА ЗАДОВОЛЯВАШ ЧУЖДИТЕ ОЧАКВАНИЯ
ФИЛОСОФЪТ: Признанието на хората е нещо, което може да ни радва. Би било неправилно обаче да се твърди, че то е нещо изцяло належащо. За какво въобще търсим самопризнание? Или казано по-ясно, за какво желаеме да ни хвалят?
МЛАДЕЖЪТ: Просто е. Признанието на другите е това, което ни кара да усещаме, че имаме стойност. Когато получаваме утвърждение, ние сме способни да заличим възприятието си за непълноценност. Учим се да имаме вяра в себе си. Да, това е въпрос на стойност. Мисля, че ти го загатна предишния път – възприятието за непълноценност е проблем на оценка на цената. Тъй като в никакъв случай не съм получавал утвърждението на родителите си, животът ми е бил изумен от възприятието за непълноценност.
ФИЛОСОФЪТ: Да си представим една елементарна обстановка. Да речем да вземем за пример, че от известно време почистваш боклуците на работното си място. Само че никой не вижда. Или в случай че виждат, не демонстрират, че правят оценка това, което правиш, не споделят даже благодаря. Е, ще продължиш ли да чистиш?
МЛАДЕЖЪТ: Трудно състояние. Може би, щом никой не го прави оценка, ще спра.
ФИЛОСОФЪТ: Защо?
МЛАДЕЖЪТ: Всички би трябвало да се грижат да е чисто. Ако единствено аз си върша труда, само че не получавам и една признателност? Предполагам, че ще изгубя мотивация.
ФИЛОСОФЪТ: Това е рискът на желанието за самопризнание. Защо хората търсят утвърждението на другите? В доста случаи това се дължи на въздействието на възпитанието „ премия и наказване “.
МЛАДЕЖЪТ: Възпитанието „ премия и наказване “ ли?
ФИЛОСОФЪТ: Ако постъпиш вярно, получаваш хвалба. Ако постъпиш погрешно, получаваш наказване. Адлер е бил доста сериозен към възпитанието „ премия и наказване “. То води до неправилни стилове на живот, които карат хората да мислят: Щом никой няма да ме похвали, няма да постъпя вярно и Щом никой няма да ме накаже, и аз ще правя неправилни неща. Ти към този момент имаш за цел да бъдеш окуражителен, когато започнеш да събираш боклуците. И в случай че никой не го направи, или ще се възмутиш, или ще решиш, че в никакъв случай повече няма да чистиш. Съвсем ясно е, че в тази обстановка има нещо неправилно.
МЛАДЕЖЪТ: Не е по този начин! Иска ми се да не свеждаш нещата до банално равнище. Аз не диспутирам за възпитанието. Да искаш да те признават хората, които харесваш, да бъдеш одобряван от хората, които са ти близки, е обикновено предпочитание.
ФИЛОСОФЪТ: Жестоко се лъжеш. Виж, ние не живеем, с цел да задоволяваме непознатите упования.
МЛАДЕЖЪТ: Какво искаш да кажеш?
ФИЛОСОФЪТ: Ти не живееш, с цел да задоволяваш упованията на другите хора, нито пък аз. Не е нужно да се задоволяват непознатите упования.
МЛАДЕЖЪТ: Това е толкоз себелюбив мотив! Да не казваш, че човек би трябвало да мисли единствено за себе си и да живее, воден от убеждението в личната си справедливост?
ФИЛОСОФЪТ: В учението на юдаизма има схващане, което гласи почти по този начин: Ако ти не живееш живота си, кой ще го изживее вместо теб? Ти имаш единствено личния си живот. Що се отнася до това за кого го живееш, отговорът, несъмнено, е „ за себе си “. А в случай че не живееш за себе си, кой би могъл да го направи вместо теб? В края на краищата ние живеем, мислейки за своя „ аз “. Няма причина да не би трябвало да мислим по този метод.
МЛАДЕЖЪТ: Значи, ти въпреки всичко си изумен от отровата на нихилизма. Казваш, че в последна сметка живеем, мислейки за своя „ аз “? И че това е обикновено? Що за презрян метод на мислене!
ФИЛОСОФЪТ: Това въобще не е нихилизъм. По-скоро е противоположното. Когато търсиш утвърждението на другите и се интересуваш единствено от това по какъв начин те възприемат, ти в последна сметка живееш техния живот.
МЛАДЕЖЪТ: Какво ще рече това?
ФИЛОСОФЪТ: Силният блян да получаваш самопризнание ще те кара да живееш, следвайки упованията на хора, които желаят да бъдеш „ избран вид човек “. С други думи, захвърляш този, който в действителност си, и заживяваш като другите. И помни: Ако ти не живееш, с цел да задоволяваш упованията на другите, то и другите не живеят, с цел да задоволяват твоите упования. Някой може да не постъпва по този начин, както ти искаш, само че това не е причина да се ядосваш. Напълно естествено е.
МЛАДЕЖЪТ: Не, не е! Това е мотив, който прекатурва радикално обществото, в което живеем. Виж, ние изпитваме предпочитание за самопризнание. Но с цел да го получим, първо би трябвало ние да признаем другите. Човек получава самопризнание от другите точно тъй като той демонстрира самопризнание към други хора и ценностни системи. Именно на тези връзки на взаимно утвърждение се гради обществото ни. Твоят мотив е ужасяващ и рисков метод на мислене, който ще подтикне хората да се изолират и ще докара до спор. Това е злотворен опит за излишно подклаждане на съмнение и подозрение .
ФИЛОСОФЪТ: Ха-ха, в действителност имаш забавен речник. Излишно е да повишаваш глас – хайде да помислим дружно. Човек би трябвало да получава самопризнание, в противоположен случай ще страда. Ако не получава самопризнание от другите хора и от родителите си, той няма да има вяра в себе си. Може ли това да бъде здравословен живот? И по този начин, човек може да си намерения: Бог следи, по тази причина да трупаме положителни каузи. Само че това и нихилистичното виждане „ Няма Бог, по тази причина всичко неприятно е разрешено “ са двете страни на една и съща монета. Дори да предположим, че Бог не съществува и че няма по какъв начин да получим Неговото самопризнание, ние отново ще би трябвало да живеем по този метод. Всъщност точно с цел да победим нихилизма на един безверен свят, е належащо да се откажем от признанието на другите.
МЛАДЕЖЪТ: Изобщо не ме интересува всичко това за Бог. Да разгледаме нещо по-просто – като мисленето на елементарните хора в всекидневието им. Ами желанието за самопризнание в обществото да вземем за пример? Защо човек желае да се изкачва по корпоративната стълба? Защо търси състояние и популярност? Това е желанието да бъде приет като значим от обществото като цяло – желанието за самопризнание.
ФИЛОСОФЪТ: И в случай че получиш това самопризнание, би ли споделил, че си разкрил същинското благополучие? Онези, които са утвърдили ситуацията си в обществото, в действителност ли се усещат щастливи?
МЛАДЕЖЪТ: Не, само че това е…
ФИЛОСОФЪТ: Когато се пробват да получат признанието на другите, съвсем всички хора възприемат удовлетворяването на непознатите упования като средството за реализиране на тази цел. И това е съгласно мисленето, особено за възпитанието „ премия и наказване “, съгласно което получаваш хвалба, в случай че постъпиш вярно. Ако да вземем за пример в работата ти за теб се окаже най-важно да задоволяваш упованията на другите, тогава тази работа ще ти е доста сложна. Защото постоянно ще се тревожиш, че другите те гледат, ще се страхуваш от оценките им и ще потискаш своя „ аз “. Може би ще се изненадаш, само че клиентите, които идват при мен на съвещания, съвсем в никакъв случай не са егоисти, а хора, които страдат, пробвайки се да отговорят на непознати упования, на упованията на родители и учители. Така че те не могат да постъпват егоистично в хубавия смисъл на думата.
МЛАДЕЖЪТ: Значи, би трябвало да бъда лакомец?
ФИЛОСОФЪТ: Не постъпвай, без да зачиташ другите. За да схванеш това, би трябвало да се запознаеш с концепцията, позната в адлерианската логика на психиката като „ делене на дилемите “.
МЛАДЕЖЪТ: Разделяне на дилемите ли? Този термин е нов. Дай да чуем.
Младежът едвам сдържаше яда си. Да отхвърля желанието за самопризнание? Да не удовлетворявам упованията на другите? Да пребивавам по-егоистично? Какви ги говореше този мъдрец? Не е ли точно желанието за самопризнание това, което най-силно стимулира хората да поддържат връзка между тях и да построяват обществото? Младежът се запита: Ами в случай че тази концепция за „ делене на дилемите “ не успее да ме убеди? До края на живота си няма да мога да приема този човек, нито пък Адлер.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ