На Радев хем му се иска, хем не му стиска
Изборите за Европарламента и локалната власт за следващ път демонстрираха, че към този момент е доста мъчно Бойко Борисов да бъде надвит. Парадоксалното е, че ГЕРБ демонстрира забележими признаци на крах. Но просто няма кой да се възползва от тях при хилавата политическа физика и на десните, и на левите му съперници.
Затова толкоз постоянно погледите на тези, които търсят противотежест на властта, се насочват към фигурата на президента. Противниците на Борисов желаят
някой да му насочи същинско предизвикателство
– и политическо, и институционално. Партийната съпротива е явно неспособна да заплаши съществено превъзходството на ГЕРБ. Парламентът е зависещ или платен, правосъдната власт – крепко следена. Кой остава? Ами, президентът.
Конституцията обаче споделя, че президентът „ въплъщава единството на нацията ”. С други думи, той би трябвало да стои настрани от политическите разногласия. Румен Радев, който близо 3 години заема поста, непроменяемо се придържа към тази трактовка и дава отговор на рецензиите, че е партийно привързан с тезата: „ Аз съм равноотдалечен от всички партии ”. Много хубаво, само че това не значи, че тези 2 милиона гласоподаватели, които го поддържаха през 2016 година, биха му дали и втори мандат, с цел да следи като сфинкс как политиците вилнеят необезпокоявани. Тъкмо противоположното. Мнозина чакат от него дейна политическа позиция, при това съответно против ръководещите от ГЕРБ. И Радев доста добре знае това.
Знаеше го още преди 3 години, когато влезе с поддръжката на Българска социалистическа партия в конкуренцията за „ Дондуков ” 2. На Корнелия Нинова, тогава едвам закрепила се като водач на левицата, й беше нужна огромна изборна победа. Решението й да поддържа външен на политиката човек вместо партийна фигура беше извънредно рисковано, само че се отплати – Радев завоюва с над 800 хиляди гласа преднина пред претендента на ГЕРБ Цецка Цачева. Без да има подмолни сделки. Макар че впоследствие Борисов&Ко се пробваха да внушат, че едва ли не ръководещите са отстъпили президентството на социалистите. Няма политик по света и у нас, който да е толкоз малоумен, че да даде на своите върли врагове един от най-важните и авторитетни постове в страната. Борисов не е малоумен, а и практиката е посочила, че той приказва, че е дал нещо на някого, единствено когато не са му стигнали силите да го вземе или резервира за себе си.
Тази битка, която Радев завоюва с поддръжката на Българска социалистическа партия, предопредели един път и вечно
положението на непрекъсната борба,
в което се намират ГЕРБ и президентската институция. Борисов по този начин и не се помири със загубата, която претърпя през 2016 година Той обаче не желаеше да влиза в директен конфликт с новия президент и остави на партийни фигури и депутати като своя някогашен партиен заместител Цветан Цветанов да водят борбата с Радев когато и където се постанова.
Стълкновенията започнаха още при започване на президентския мандат, откакто президентът интензивно се намеси в подготвяната договорка за нови бойни самолети за Военновъздушните сили – стратегическо държавно решение с значими геополитически последствия за десетилетия напред. ГЕРБ незабавно отвърна на удара, като създаде парламентарна комисия, която да изследва дали Радев е оказвал напън за избора на шведски изтребители „ Грипен ”. Това беше първият залп в една политическа и институционална война, която продължава и до момента.
Две години по-късно държавният глава е
единственият дразнител, от който ГЕРБ не може да се отърве.
Нерядко съумява да изкара от кожата и самия Борисов. „ Румен Радев е опозиционен водач, който не е споделил една добра дума за страната. Злобата и омразата му дотам преливат, че не е нужно да разясня един опозиционен водач! ”, развилня се министър председателят, откакто президентът неотдавна се изрече снизходително за хвалбите му във връзка интернационалния кредитен рейтинг на България. А преди говореше, че с президента са „ първи цигулки, които свирят в една тоналност, за положителното на България ”. Неприятностите ги причинявали „ беквокали ” като Цветан Цветанов. Така че Радев несъмнено се научи да удря Борисов, тъй че да го заболи.
Въпросът е: какво следва от това?
Словесните престрелки сред президента и ръководещите станаха толкоз чести и банални като наличие, че към този момент даже не провокират необикновен интерес (освен в случай че герберите не го заплашат с импийчмънт, както направиха при започване на годината поради позицията му по рецесията във Венецуела). От конфликтите им не произтича нищо значително за обществото – единствено леки вълнички в застоялото тресавище на българската политика. Тресавището обаче се нуждае от освен това – от същинско цунами, което да го разтресе радикално. Тук обаче Радев се проваля.
Нищо от това, което президентът е подхванал, не е довело до съществени политически последствия, които да разстроят статуквото. Радев непрекъснато организира срещи, съвещания, конгреси, полемики, кръгли маси и какви ли не други говорилни, на които всякакви хора, подбрани по неразбираемо какви критерии, се разсипват от приказки за това какво трябвало да се направи, с цел да потръгнат нещата в България. След което тематиката заглъхва без резултат. И то освен тъй като пълномощията на президента са мижави, само че и тъй като той
няма навика да поддържа една тематика
задоволително дълго време, с цел да откри тя място в дневния ред на ръководещите. Още предходната година да вземем за пример Радев стартира съвещания за избора на основен прокурор. След като организира срещи със заинтригуваните лица, тематиката бе забравена. За да се стигне до отхвърли на президента да подпише указа за избора на Гешев за нов основен прокурор, още веднъж с неразбираеми претекстове.
По същия метод протече дебатът за изборния развой. На него се отзоваха куп членове на ЦИК, които със удовлетворение оповестиха, че изборите у нас прекосявали съвършено. Изпълнителната и законодателната власт не му обърнаха внимание и никакви пороци в Изборния кодекс не бяха отстранени. Сега Радев се кани да организира сходен конгрес и за промени в конституцията, засягащи правосъдната власт. Ветото, което постанова по разнообразни закони пък, елементарно бива преодолявано в Народното събрание даже когато е добре стимулирано.
Затова е извънредно време Радев да спре да се занимава с политика на дребно и
да смени коренно тактиката,
като се обърне към тези, които го сложиха на поста му – неговите гласоподаватели. Ако фактически желае да промени „ политическата среда ”, правосъдната власт или нещо друго, което счита, че спъва развиването на страната, би трябвало да употребява легитимността, която му осигуриха тези 2 милиона, дали своят вот за него през 2016 година, и да стартира да инициира референдуми, каквото право му дава законът. След като предшественикът му Росен Плевнелиев го направи, макар че беше повдигнат от ГЕРБ, значи и той може. Даже има повече учредения, защото Плевнелиев беше част от статуквото, на което Борисов е поръчител, а Радев претендира, че желае да го разбие. При всички случаи на ръководещите ще им е по-трудно да пренебрегват безпардонно настояването за изговаряне на жителите по разнообразни въпроси, изключително в случай че те са от огромен публичен интерес. И не могат да го вършат непрекъснато.
До края на мандата на Радев остава още малко време, за да реши той по какъв път да поеме. Онзи, по който върви до момента, не го прави потребен за обществото.
Затова толкоз постоянно погледите на тези, които търсят противотежест на властта, се насочват към фигурата на президента. Противниците на Борисов желаят
някой да му насочи същинско предизвикателство
– и политическо, и институционално. Партийната съпротива е явно неспособна да заплаши съществено превъзходството на ГЕРБ. Парламентът е зависещ или платен, правосъдната власт – крепко следена. Кой остава? Ами, президентът.
Конституцията обаче споделя, че президентът „ въплъщава единството на нацията ”. С други думи, той би трябвало да стои настрани от политическите разногласия. Румен Радев, който близо 3 години заема поста, непроменяемо се придържа към тази трактовка и дава отговор на рецензиите, че е партийно привързан с тезата: „ Аз съм равноотдалечен от всички партии ”. Много хубаво, само че това не значи, че тези 2 милиона гласоподаватели, които го поддържаха през 2016 година, биха му дали и втори мандат, с цел да следи като сфинкс как политиците вилнеят необезпокоявани. Тъкмо противоположното. Мнозина чакат от него дейна политическа позиция, при това съответно против ръководещите от ГЕРБ. И Радев доста добре знае това.
Знаеше го още преди 3 години, когато влезе с поддръжката на Българска социалистическа партия в конкуренцията за „ Дондуков ” 2. На Корнелия Нинова, тогава едвам закрепила се като водач на левицата, й беше нужна огромна изборна победа. Решението й да поддържа външен на политиката човек вместо партийна фигура беше извънредно рисковано, само че се отплати – Радев завоюва с над 800 хиляди гласа преднина пред претендента на ГЕРБ Цецка Цачева. Без да има подмолни сделки. Макар че впоследствие Борисов&Ко се пробваха да внушат, че едва ли не ръководещите са отстъпили президентството на социалистите. Няма политик по света и у нас, който да е толкоз малоумен, че да даде на своите върли врагове един от най-важните и авторитетни постове в страната. Борисов не е малоумен, а и практиката е посочила, че той приказва, че е дал нещо на някого, единствено когато не са му стигнали силите да го вземе или резервира за себе си.
Тази битка, която Радев завоюва с поддръжката на Българска социалистическа партия, предопредели един път и вечно
положението на непрекъсната борба,
в което се намират ГЕРБ и президентската институция. Борисов по този начин и не се помири със загубата, която претърпя през 2016 година Той обаче не желаеше да влиза в директен конфликт с новия президент и остави на партийни фигури и депутати като своя някогашен партиен заместител Цветан Цветанов да водят борбата с Радев когато и където се постанова.
Стълкновенията започнаха още при започване на президентския мандат, откакто президентът интензивно се намеси в подготвяната договорка за нови бойни самолети за Военновъздушните сили – стратегическо държавно решение с значими геополитически последствия за десетилетия напред. ГЕРБ незабавно отвърна на удара, като създаде парламентарна комисия, която да изследва дали Радев е оказвал напън за избора на шведски изтребители „ Грипен ”. Това беше първият залп в една политическа и институционална война, която продължава и до момента.
Две години по-късно държавният глава е
единственият дразнител, от който ГЕРБ не може да се отърве.
Нерядко съумява да изкара от кожата и самия Борисов. „ Румен Радев е опозиционен водач, който не е споделил една добра дума за страната. Злобата и омразата му дотам преливат, че не е нужно да разясня един опозиционен водач! ”, развилня се министър председателят, откакто президентът неотдавна се изрече снизходително за хвалбите му във връзка интернационалния кредитен рейтинг на България. А преди говореше, че с президента са „ първи цигулки, които свирят в една тоналност, за положителното на България ”. Неприятностите ги причинявали „ беквокали ” като Цветан Цветанов. Така че Радев несъмнено се научи да удря Борисов, тъй че да го заболи.
Въпросът е: какво следва от това?
Словесните престрелки сред президента и ръководещите станаха толкоз чести и банални като наличие, че към този момент даже не провокират необикновен интерес (освен в случай че герберите не го заплашат с импийчмънт, както направиха при започване на годината поради позицията му по рецесията във Венецуела). От конфликтите им не произтича нищо значително за обществото – единствено леки вълнички в застоялото тресавище на българската политика. Тресавището обаче се нуждае от освен това – от същинско цунами, което да го разтресе радикално. Тук обаче Радев се проваля.
Нищо от това, което президентът е подхванал, не е довело до съществени политически последствия, които да разстроят статуквото. Радев непрекъснато организира срещи, съвещания, конгреси, полемики, кръгли маси и какви ли не други говорилни, на които всякакви хора, подбрани по неразбираемо какви критерии, се разсипват от приказки за това какво трябвало да се направи, с цел да потръгнат нещата в България. След което тематиката заглъхва без резултат. И то освен тъй като пълномощията на президента са мижави, само че и тъй като той
няма навика да поддържа една тематика
задоволително дълго време, с цел да откри тя място в дневния ред на ръководещите. Още предходната година да вземем за пример Радев стартира съвещания за избора на основен прокурор. След като организира срещи със заинтригуваните лица, тематиката бе забравена. За да се стигне до отхвърли на президента да подпише указа за избора на Гешев за нов основен прокурор, още веднъж с неразбираеми претекстове.
По същия метод протече дебатът за изборния развой. На него се отзоваха куп членове на ЦИК, които със удовлетворение оповестиха, че изборите у нас прекосявали съвършено. Изпълнителната и законодателната власт не му обърнаха внимание и никакви пороци в Изборния кодекс не бяха отстранени. Сега Радев се кани да организира сходен конгрес и за промени в конституцията, засягащи правосъдната власт. Ветото, което постанова по разнообразни закони пък, елементарно бива преодолявано в Народното събрание даже когато е добре стимулирано.
Затова е извънредно време Радев да спре да се занимава с политика на дребно и
да смени коренно тактиката,
като се обърне към тези, които го сложиха на поста му – неговите гласоподаватели. Ако фактически желае да промени „ политическата среда ”, правосъдната власт или нещо друго, което счита, че спъва развиването на страната, би трябвало да употребява легитимността, която му осигуриха тези 2 милиона, дали своят вот за него през 2016 година, и да стартира да инициира референдуми, каквото право му дава законът. След като предшественикът му Росен Плевнелиев го направи, макар че беше повдигнат от ГЕРБ, значи и той може. Даже има повече учредения, защото Плевнелиев беше част от статуквото, на което Борисов е поръчител, а Радев претендира, че желае да го разбие. При всички случаи на ръководещите ще им е по-трудно да пренебрегват безпардонно настояването за изговаряне на жителите по разнообразни въпроси, изключително в случай че те са от огромен публичен интерес. И не могат да го вършат непрекъснато.
До края на мандата на Радев остава още малко време, за да реши той по какъв път да поеме. Онзи, по който върви до момента, не го прави потребен за обществото.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ