Засадил слънчогледи, за да им се радва! Колцина сега биха направили това? ♥ Иван ДАВИДКОВ
Из необятното креативно завещание на Иван Давидков (1926-1990) - стихотворец, белетрист, есеист, преводач, саморасъл художник - един от най-изявените създатели на Северозапада. Неговите романи, стихосбирки за деца и юноши, сборници с поезия и есеистика, доближават до хиляди читатели в превод на полски, съветски, британски, френски и чешки език. Иван Давидков е дълготраен основен редактор на издателство „ Български публицист ”, редактор в списанията „ Пламъче ” и „ Славейче ”. Носител е на Националната литературна премия „ Пейо Яворов ” (1988) и на голям брой държавни оценки.
(1926 ~ 1990)
♥ Слънчогледи
Познавах в миналото един човек, който, отиваше ли на равнищата, постоянно слагаше в джоба си шепа слънчогледови зърна. Засяваше браздите с жито (семената се раздипляха от замаха на ръката му като ветрило) или, приведен над пръстта след плуга, пускаше царевични зърна (те се нанизваха едно до друго на невидима нишка), само че не забравяше да отрони и по някое от черните ръбести зрънца на слънчогледа в крайните бразди.
Идваше пролетта. Нивите му буйно се раззеленяваха, с нищо неразличими от другите и дохождаше час, когато слънчогледите цъфваха. Там, където беше минал моят другар, се появяваше зарево, което помръкваше чак в дните на късното лято.
Той обичаше да върви през полето и да гледа по какъв начин слънчогледите му във прохладно време играят на криеница и дърпат златните си ризки, или по здрач, приседнал в дългите им сенки, се оставяше да го унася песента на пчелите, пристигнали да пренощуват тук.
Когато ожънеше житото и прибереше царевичните кулени, които се хлъзгаха сред ритлите по пътя към дома му, той не посягаше със сърпа към слънчогледите. Оставяше ги дълго да цъфтят измежду оголялото поле, а след това - да събират птиците, пристигнали на рояци да кълват узрелите пити.
На такава безполезна работа се отдават малко на брой. Засадил слънчогледи, с цел да им се радва! Колцина в този момент биха създали това?
А оня човек пускаше в браздите слънчогледовите семена, като че ли редеше думи на стихотворение.
И стихотворението от време на време цъфти, с цел да не бъдат толкоз сиви миговете на живота, и събира край себе си птиците небесни - докато изкълваната пита се трансформира в мрачно слънце, раздало и последната си искрица.
Оттогава и аз се мъча да засявам слънчогледи в крайните бразди на моите човешки каузи. И наивно и възторжено им се веселя.
Октомври, 1989 година
От: „ Кафенето на клоуните “ (Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.), Иван Давидков, изд. „ Нов Златорог “, 1995 година
Снимка: Иван Давидков (1926-1990), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
