Доц. Кристиан Таков: Послания, съвети, спомени
Из блога на доцент Кристиан Таков, в който той споделя персонални и професионални усещания от 2010 година насам.
По мотив Манифеста за Републиката
(04.03.2016)
Тъжно прав се оказвам в предвижданията си.
Вече се изля в словесна форма предстоящото:
„ Бих подкрепил, в случай че
1) бяхте напсували съседа, дето ми стопира на моето си паркомясто;
2) бяхте споделили мнението ми за гей-браковете;
3) бяхте пристигнали на хепънинга за отбрана на белогъзата сладкопойка в с. Бутниколец;
4) подкрепяхте мнението ми по разногласието filioque в светлината на тълкуването на св. Августин от Зигмунд Биркенщайн-Хробок и
5) барем бяхте от ЦСКА. “
Затова няма Република и по тази причина малко на брой сме За Нея.
Затова по тия земи има дори не градове, не даже и села, не най-сетне и махали. Има колиби. С доста високи дувари към тях.
На които можеш да напишеш „ к*р “ и да си вървиш. “
****
Перо го не хваща*
(15.01.2016)
Министър-председателят на България предлага на Председателя на Върховен касационен съд „ да мине на негова територия “ и да го бие на избори.
Очаква се предложение и за по една канадска.
Междувременно репортерки могат да пипнат министър-председателя по мускула. Докато не са ги изпреварили три папи, дето са го галИли по главата.
Ехидството настрани.
Г-н Борисов потвърждава освен липса на полезности.
Той показва цялостно неведение, по какъв начин действа разделянето на управляващите. Не преднамереност. Незнание.
Г-н Борисов шикалкави в обясненията си. Като го заловен в крачка, става нападателен. Белким мине, санким различен път не е успявал, мигар огромна работа е станала. Опасно е, човек с такива качества да управлява моята страна.
Г-н Борисов хем споделя, че член на Висш съдебен съвет раболепно му рапортува честност, хем че не е значимо, кой тъкмо е докладвалият. Важно е. Много е значимо. А още по-важно е, че министър-председателят на Републиката не го счита за значимо.
Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена**. Но с цел да упражниш свободата на избор сред положителното и злото, първо би трябвало да си кадърен да ги различиш.
Срам ме е от моя министър-председател.
****
За арбитър Румен Янков. Пак след пет години. И постоянно
(17.11.2015)
De mortuis aut bene, aut nihil. При арбитър Румен Янков предизвестието е ненужно. Обичалите го не се нуждаят от такова предизвестие. Мразилите го не смеят да престъпят запретата му. Едните са водени от пиетет, другите – от това, което те всеки път са имали, а той – не: страха.
Спомените ми от него не са интензивни, тъй като са от относително пай интервал от време. Имах щастието, да се подоближа и даже – докосна до Румен Янков едвам в последните години на живота му. Да се преодолее дистанцията до такива персони е постоянно мъчно. Неговата близост и неголемеене единствено в допълнение затрудняваха, тъй като добавяха още изискуем почит към по този начин или другояче наличното уважение.
1990 Първа среща.
Кабинет в Съдебната палата. Мрачен. С тежки ламперии. Призван да дъхти на страхопочтителност. Затрупано с доста и дебели каузи бюро. Някъде иззад делата се вижда Румен Янков. Пратен съм при него от моята адвокатка-патрон Лилия Касабова (някогашна негова сътрудник – съдия). Той ми е дал едно от въпросните дебели каузи. Аз нищо не съм схванал от него, тъй като зрънцето на материалното право е безнадеждно оплетено в процесуалния лабиринт на едно първоинстанционно, две второинстанционни обсъждания и две произнасяния на Върховния съд. Делеше се автомобил „ Запорожец “. Девета година подред. Колата евентуално от дълго време не съществуваше, само че продължаваше да броди като юридическо зомби. Правата върху нея обаче ликуваха и я надживяваха. Блестящият мозък на Румен Янков се занимаваше с човешката еснафщина и твърдоглавие, държащи тия права живи, а убиващи душата на титулярите им. Делото не ми беше станало забавно, бях се оплел дефинитивно в него, което пробвам да скрия в напоителни юридикообразни излияния пред Румен Янков. А той ме гледа хитро, вътрешно ухилен, само че надалеч от всевъзможен подбив. И споделя думите, които всеки приписва на личния си преподавател „ Моето момче, като вземеш едно дело, постави го на сърцето си. Каквото то ти каже, това е вярното. “ И прибавя заговорнически: „ Ако си добър правист, ще намериш, по какъв начин да го обосновеш. “
После понечва да завери стажантската ми брошура, само че не намира писалка. С боязън, комбиниран със суетливост, му депозирам един завещан от знам ли кого „ Pelikan “ от 40-те години и виждам с паника, по какъв начин перото се разкрачва под мощния напън на пръстите му. Промърморва „ И аз имам такава у дома. “
Нищо специално; все пак – незабравимо. При забележителните хора е по този начин. Дори на най-баналните им дейности отхвърляме ежедневността, а търсим да ги снабдим с нещо изключително. Защото имаме потребността от това особеното, а у себе си не го намираме задоволително.
Средата на 90-те години.
Тъй като не съм възприел обстоятелствата директно, от това и свидетелско свидетелствуване не може да излезе, камо ли спомен.
Научих – с известно отчаяние – че арбитър Румен Янков бил станал юрист. Не знам, какво го е тласнало да опитва да трансформира коловозите. Нито считам, че някоя правна специалност е нагоре от друга. Зависи, кой я облича. Трудно мога обаче да си показва арбитър Янков като юрист Янков. Мисленето на юриста и на съдията – изключително в закоравелите им от възрастта етапи – са разнообразни.
Не имам вяра, че Румен Янков е бил благополучен от смяната. И по тази причина я е изоставил. Припомням тази преживелица, тъй като си коства да се знае, че никой не е непогрешим, даже и при личните си каузи, а най-много в тях. И тъй като би трябвало да се помни, че камъкът тежи на мястото си. И да се има вяра, че в никакъв случай не е късно ни за смяна, ни за самопризнание на неточност, ни за корекция. Както Аристотел, който на остарели години решил да учи математика, а учениците му го попитали „ За по кое време, учителю? “ – на което той рекъл „ Ако не в този момент, по кое време? “
2009 Разказ от Конституционния съд
Румен Янков ръководи съвещанието. Обсъжда се нещо животрептущо, за което една от политическите партии се е запънала. Партията си има надлежните хранени хора в Конституционния съд. Единият от хранените хора час по час напуща съвещанието под претекст дребна потребност. Видимо е, че рапортува телефонно на Партията. При третия опит за излизане по въпросната потребност Румен Янков го пита „ Абе, да нямаш цистит? “.
По думите на Румен позор не е последвал. По мои наблюдения издигане е последвало.
Съдия Румен Янков се усещаше много некомфортно в Конституционния съд. Явно му беше самотно там. Наскърбяваше го човешката уязвимост. Обиждаше го безпринципността на назначението на много от сътрудниците му там. Ядеше го невъзможността, слабите гласове на разсъдъка да надделеят задоволително постоянно над това, което през днешния ден е признато да се назовава „ политическо решение “.
Не мога да поддържа изказванията си с съответни негови реплики. Казани сдържано думи, пренебрежително прегъване на края на устните, покорно резюме от вида „ такива сме хората “ ме карат да му припиша тия усеща. Дали са негови, до каква степен пък не са мои, не знам. Всяко усещане е субективно. Но хора като него провокират усещания. Те са като текстовете, които си коства да се препрочитат. Всеки открива нещо от себе си в тях. И се досъгражда посредством тях.
В Конституционния съд арбитър Янков реагираше с фамозните си особени отзиви. Те мъчно могат да бъдат разбрани отвън подтекста на решенията, на които се опълчват. Както след време и делата му мъчно ще бъдат разбирани от хора, които не са го познавали. Вероятно ще ги подценяват или намират за самопонятни. Защото ще не помнят, че „ времето е в нас и ние сме във времето “.
2010
Семейството ми е пред поражение. Крушението наподобява неизбежно. Смазан съм. Румен Янков е един от малцината, с които споделям страха си. Не се пробва да ми пробутва предписания. Само предписва своя цяр „ Работи и забравяй! Ако не забравяш, работи още повече. “
При мене тая тъкмо анестезия не работи. Знам го. Но работи утехата, че мога да споделя и това с него. И че то остава там и там умира. За да се прероди в поддръжка, която може да се получи единствено от другар. И която се усеща в мълчанието, в деликатното ненатрапване на тематиката и в чувството, че даже някой да те е напуснал, има други, които неотменно са с тебе.
2010 Арбитражното дело
Арбитражно дело. Едната страна – очевидно права – си е наел безумен бранител. Защитникът с дебилна активност прави и невъзможното, да провали тезата на клиента си. Румен Янков е ръководител на арбитражния състав. Явно и на мен, а и на другия сътрудник е дожаляло за ищеца. Състезателното начало в арбитражния развой обаче ни кара, да седим пасивни и с каменни лица да гледаме позора на адвокатската специалност.
След делото го запитвам – заслужено ли е в този момент такова нещо – тоя дефинитивно провали ползите на горкия човек! Той измърморва видимо равнодушно „ Моето момче, да не мислиш, че са се намерили инцидентно? “ Стените на арбитражната зала се разтварят в галактическа безконечност, границите сред изравнителна, разпределителна и божествена правдивост чезнат.
А Румен Янков леко изкривен индиферентно излиза от залата. Кой схванал – схванал.
____________
Хората като него, без да ни дават положителното наготово, ни карат да го извлечем от себе си. Хранят вярата, че то съществува. И в същото време съставляват голяма заплаха за по-слабите от нас: когато си отидат от мира сего, ни лишават от опора, а на мнозина дават опрощение от вида „ на кого ни оставяш “.
Оставил ни е на нас си. И в случай че имаме респект към него и дълг към себе си, няма за какво да кършим пръсти и да оправдаваме лентяйството си с „ накъде без него “, а да потърсим посоката. И да я поемем. С всичкия риск от неточности. И с всичкия риск от грях, който всеки настоящ поема, с цел да изкупи парченце от грешността на света.
Requiescas in pace, Judice!
**
Диалог с FB-friend
(25.09.2014)
- Смел си. Каква е цената?
- Още не зная.
***
Ако знаех, щях да съм или необмислен, или прозорлив. Но не самоуверен.
****
13-те опорни точки против правосъдната промяна
(28.05.2015)
Когато правосъдната промяна се зададе, съперниците й реагираха първосигнално и взеха решение, че с килограми и тъпотия ще затрупат концепцията. После схванаха, че не става. Сега към този момент ги е позор да са „ срещу “ намерено. И ги е боязън.
Прибегнаха към интелекта или това, което го замества при техните организми.
И родиха. Да забележим, какво.
Новите опорни точки против правосъдната промяна могат се обособят в четири групи.
Първа група: Отклоняване на вниманието и напъните към частни, ежедневни и относително дребни проблеми
Езикови проявления:
„ промяната би трябвало да се концентрира към недоделките в процесуалните закони (ГПК, НПК) “
„ казусът не е във Висшия правосъден съвет, а на „ друго място “
„ промяна, да, схваща се… но не тъкмо такава, а малко по-инаква “
„ би трябвало да помислим зряло, да преценим задълбочено и да преценим умно “
„ не е там казусът на страната и няма да се свърши тази работа така„.
Няма обаче да чуете, къде, аджеба, е казусът и по какъв начин ще се свърши работата.
Към тази група се включва и опитът за отклонение и отсвирване на нещата към едно далечно и неопределимо бъдеще. Типичен представител е обичаният ми „ просветителски “ мотив: „ дайте да наблегнем на образованието, та като го оправим, след 20-30 години ще вземат да излизат блестящи адвокати. И тя системата, сама ще си се оправи “. Разбира се, допуска се, че в това време ще им преподаваме ние – че кой различен?
Цел – замазване, отсрочване, деформиране, обезсилване и най-добре – неуспех на промяната.
Хитрото на тая група опори е, че посочените проблеми несъмнено съществуват; решаването им обаче няма да преодолее най-дебелите и мъчителни сега пороци на правораздаването. По същата логичност – да вземем първо да се преборим с диабета, озоновата дупка, бездомните кучета и ниските заплати на учителите, а след това да се захванем със правосъдна промяна.
Всъщност, всеки би трябвало да си копае равнищата. Проблемите в едно общество се вземат решение редом. Подобни апели целят, да отклонят социална сила от правосъдната промяна и да я оставят да потъне в пясъците на въпроси, които интересуват единствено част от хората. Това са опити за отсрочване на неизбежното и наподобяват на ангажиментите сред пенсионерки по телефона – „ Айде, Ветке, да се забележим най-сетне – но като се позатопли времето “. Вече е горещина и се не трае, Ветке!
Втора група: Политически причини от вид „ проклинание “
Езикови проявления:
„ разделянето на Висш съдебен съвет е самоцелно “ (и ние няма да го подкрепим);
„ нарушава се независимостта на правосъдната власт “;
„ цели се замяна на хората “ (?) във Висш съдебен съвет, Върховен административен съд, Върховен касационен съд и така нататък и тъй наречените.
Заклинанията са по формулировка леко слабоумни. Те по тази причина са и аксиоматични. Носителите на такива послания в никакъв случай не аргументират, нито се задълбочават. Те стрелят с къси нелепости. Всяко разяснение би им съборило картонената кула.
Този вид причини са лозунгарски, аксиоматични и вълшебен. Те влияят върху обичливи последователи, тъй като са от вида „ айде, наш`те! “. Който си ви обича, няма да си ви и пита.
Ако накарате подобен аргументатор да изясни, какво тъкмо е „ правосъдна власт “ и има ли разлика сред нея и „ правораздавателна система “, или като по какъв начин в действителност тъкмо и единствено по себе си се протяга ръка на нейната самостоятелност, или пък какво е наличието на тази самостоятелност, ще чуете надълбоко хлъцване. Може да предизвикате и мозъчен случай.
Трета група: „ Научни “ причини
Носителите на тия причини са по-извисени. Някои от тях даже евентуално си имат вяра. Неразбрали или не запомнили, защо става дума в правото, те са се опили от хълцаща аудитория, която шъпне „ Леле, по какъв начин комплицирано го сподели! “. За да аргументираш по този начин е целесъобразно, да си най-малко доцент. Изречения, по-къси от 17 реда са неразрешени. Обърканата пунктуация е преимущество. Логическите неточности са наложителни. Връзката с действителността наложително би трябвало да е скъсана, а най-добре е, в никакъв случай да не е била установявана.
Езикови прояви:
Позоваване на процедура на Конституционния съд, според която „ както е известно “, е нужно Велико национално заседание за такава промяна. Обикновено се гарнира с вездесъщото решение № 3/2013 на Конституционен съд. След клетва в решението и в смисъла му (без откъс, по възможност), се „ изяснява “, че въз основа на него, промяната може да се инициира единствено от Велико Народно заседание
Това е така наречен „ рестриктивен “ мотив.
Целта е да ни облъчат с концепцията, че промяната е в действителност политически невъзможна – тъй като към този момент е на практика немислимо, да се свика Велико национално заседание.
Другият вид „ теоретичен “ мотив бие в тъкмо противоположната посока – че изобщо няма потребност от смяна в Конституцията и промяната може да стане с просто изменение в Закона за правосъдната власт.
С този мотив отново се цели разстройване на промяната, само че по различен метод. Ако законодателните промени не са предшествани от конституционна смяна, в комфортен миг те ще бъдат атакувани пред Конституционния съд. В взаимозависимост от „ подобаващ “ негов състав промяната ще бъде или осуетена, или осакатена, или най- дребното забавена.
Четвърта група: Ниска топка
Най-тривиалният мотив. От остарял вид. Обидно ниска топка, само че има своя аудитория.
Първият вид от тази група е: „ ние не сме корумпирани, дайте доказателства, че сме„. Обикновено се упорства на контракт за рушвет, желаят се писмени показания с нотариална легализация на подписа (задължително и от далия подкупа, и от получилия го). Като не се показват, настава празненство. Произнася се мантра за правовата страна, накърнени човешки права на обвинения в корупция и той влиза целият в бяло – като Орешарски на банкет при Иван Искров.
Другият вид аргументит е на атавистично равнище. Копае под дъното с народностна подигравка от вида „ Ти ли па че ми кажеш на мене “. С подобен вид мотив се стреля най-вече по чужденци. Негови цели в последно време бяха френският дипломат Ксавие дьо Кабан във връзка казванията му за арбитър Румяна Ченалова и за „ гнилите ябълки “ и Моника Маковей. На посланика му споделиха да се държи обичайно и дипломатично – т.е. да си трае. На Моника Маковей й споделиха, че нея и в Румъния не я обичат; камо ли в България.
Что делать?
В това многоговорене по какъв начин да отсеем плявата от зърното и по какъв начин да разберем кого да слушаме и от кого да се пазим? Много е просто, в действителност:
Виж, кой приказва.
Ако лицето има дузина провали, десетки позори и плува в съмнения, просто спрете да слушате. Няма смисъл. Само ще ви облъчва с тъпотия.
Ако някой приказва неразбираемо, това значи, три неща:
или самичък изобщо не схваща, какво приказва;
или ви лъже;
или и двете.
По думите на огромния наш професор по право – Живко Сталев – „ както неприятната храна скапва стомаха, по този начин и неприятната духовна храна скапва разсъдъка “.
И още няколко неща:
· не гледайте утринен блок, в който прекъсват събеседника по три пъти на изречение и осем пъти в минута;
· не гледайте изявление, в което водещият е отишъл на крайници в злачно-сенчест кабинет с ненатрапливи следи от късен сталински барок, та да подаде комфортни въпроси на благоразположен властник;
· не гледайте предаване от вида „ Всички гледни точки “, в който точките се показват по едно и също време и посредством надвикване на съперниците – най-малко петима, без горна граница;
· не гледате графа, която непроменяемо приключва с думи на водещия „ това е тематика с продължение “;
· не гледайте диалог, в който необут в материята водещ самоуверено афишира борба на крокодил в родното тресавище на крокодила и крокодилът го хапва на нафора;
· не изслушвайте допитвания до „ елементарни хора “ по улицата или „ на директната ни телефонна линия “ по въпроси на атомната енергетика, рефинансирането на външния дълг и нереалното изкуство;
· не бъдете публика на формати от вида „ Срещи в градския нужник “;
· не гледайте водещ, който е допускал някой от изброените грехове.
По мотив Манифеста за Републиката
(04.03.2016)
Тъжно прав се оказвам в предвижданията си.
Вече се изля в словесна форма предстоящото:
„ Бих подкрепил, в случай че
1) бяхте напсували съседа, дето ми стопира на моето си паркомясто;
2) бяхте споделили мнението ми за гей-браковете;
3) бяхте пристигнали на хепънинга за отбрана на белогъзата сладкопойка в с. Бутниколец;
4) подкрепяхте мнението ми по разногласието filioque в светлината на тълкуването на св. Августин от Зигмунд Биркенщайн-Хробок и
5) барем бяхте от ЦСКА. “
Затова няма Република и по тази причина малко на брой сме За Нея.
Затова по тия земи има дори не градове, не даже и села, не най-сетне и махали. Има колиби. С доста високи дувари към тях.
На които можеш да напишеш „ к*р “ и да си вървиш. “
****
Перо го не хваща*
(15.01.2016)
Министър-председателят на България предлага на Председателя на Върховен касационен съд „ да мине на негова територия “ и да го бие на избори.
Очаква се предложение и за по една канадска.
Междувременно репортерки могат да пипнат министър-председателя по мускула. Докато не са ги изпреварили три папи, дето са го галИли по главата.
Ехидството настрани.
Г-н Борисов потвърждава освен липса на полезности.
Той показва цялостно неведение, по какъв начин действа разделянето на управляващите. Не преднамереност. Незнание.
Г-н Борисов шикалкави в обясненията си. Като го заловен в крачка, става нападателен. Белким мине, санким различен път не е успявал, мигар огромна работа е станала. Опасно е, човек с такива качества да управлява моята страна.
Г-н Борисов хем споделя, че член на Висш съдебен съвет раболепно му рапортува честност, хем че не е значимо, кой тъкмо е докладвалият. Важно е. Много е значимо. А още по-важно е, че министър-председателят на Републиката не го счита за значимо.
Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена**. Но с цел да упражниш свободата на избор сред положителното и злото, първо би трябвало да си кадърен да ги различиш.
Срам ме е от моя министър-председател.
****
За арбитър Румен Янков. Пак след пет години. И постоянно
(17.11.2015)
De mortuis aut bene, aut nihil. При арбитър Румен Янков предизвестието е ненужно. Обичалите го не се нуждаят от такова предизвестие. Мразилите го не смеят да престъпят запретата му. Едните са водени от пиетет, другите – от това, което те всеки път са имали, а той – не: страха.
Спомените ми от него не са интензивни, тъй като са от относително пай интервал от време. Имах щастието, да се подоближа и даже – докосна до Румен Янков едвам в последните години на живота му. Да се преодолее дистанцията до такива персони е постоянно мъчно. Неговата близост и неголемеене единствено в допълнение затрудняваха, тъй като добавяха още изискуем почит към по този начин или другояче наличното уважение.
1990 Първа среща.
Кабинет в Съдебната палата. Мрачен. С тежки ламперии. Призван да дъхти на страхопочтителност. Затрупано с доста и дебели каузи бюро. Някъде иззад делата се вижда Румен Янков. Пратен съм при него от моята адвокатка-патрон Лилия Касабова (някогашна негова сътрудник – съдия). Той ми е дал едно от въпросните дебели каузи. Аз нищо не съм схванал от него, тъй като зрънцето на материалното право е безнадеждно оплетено в процесуалния лабиринт на едно първоинстанционно, две второинстанционни обсъждания и две произнасяния на Върховния съд. Делеше се автомобил „ Запорожец “. Девета година подред. Колата евентуално от дълго време не съществуваше, само че продължаваше да броди като юридическо зомби. Правата върху нея обаче ликуваха и я надживяваха. Блестящият мозък на Румен Янков се занимаваше с човешката еснафщина и твърдоглавие, държащи тия права живи, а убиващи душата на титулярите им. Делото не ми беше станало забавно, бях се оплел дефинитивно в него, което пробвам да скрия в напоителни юридикообразни излияния пред Румен Янков. А той ме гледа хитро, вътрешно ухилен, само че надалеч от всевъзможен подбив. И споделя думите, които всеки приписва на личния си преподавател „ Моето момче, като вземеш едно дело, постави го на сърцето си. Каквото то ти каже, това е вярното. “ И прибавя заговорнически: „ Ако си добър правист, ще намериш, по какъв начин да го обосновеш. “
После понечва да завери стажантската ми брошура, само че не намира писалка. С боязън, комбиниран със суетливост, му депозирам един завещан от знам ли кого „ Pelikan “ от 40-те години и виждам с паника, по какъв начин перото се разкрачва под мощния напън на пръстите му. Промърморва „ И аз имам такава у дома. “
Нищо специално; все пак – незабравимо. При забележителните хора е по този начин. Дори на най-баналните им дейности отхвърляме ежедневността, а търсим да ги снабдим с нещо изключително. Защото имаме потребността от това особеното, а у себе си не го намираме задоволително.
Средата на 90-те години.
Тъй като не съм възприел обстоятелствата директно, от това и свидетелско свидетелствуване не може да излезе, камо ли спомен.
Научих – с известно отчаяние – че арбитър Румен Янков бил станал юрист. Не знам, какво го е тласнало да опитва да трансформира коловозите. Нито считам, че някоя правна специалност е нагоре от друга. Зависи, кой я облича. Трудно мога обаче да си показва арбитър Янков като юрист Янков. Мисленето на юриста и на съдията – изключително в закоравелите им от възрастта етапи – са разнообразни.
Не имам вяра, че Румен Янков е бил благополучен от смяната. И по тази причина я е изоставил. Припомням тази преживелица, тъй като си коства да се знае, че никой не е непогрешим, даже и при личните си каузи, а най-много в тях. И тъй като би трябвало да се помни, че камъкът тежи на мястото си. И да се има вяра, че в никакъв случай не е късно ни за смяна, ни за самопризнание на неточност, ни за корекция. Както Аристотел, който на остарели години решил да учи математика, а учениците му го попитали „ За по кое време, учителю? “ – на което той рекъл „ Ако не в този момент, по кое време? “
2009 Разказ от Конституционния съд
Румен Янков ръководи съвещанието. Обсъжда се нещо животрептущо, за което една от политическите партии се е запънала. Партията си има надлежните хранени хора в Конституционния съд. Единият от хранените хора час по час напуща съвещанието под претекст дребна потребност. Видимо е, че рапортува телефонно на Партията. При третия опит за излизане по въпросната потребност Румен Янков го пита „ Абе, да нямаш цистит? “.
По думите на Румен позор не е последвал. По мои наблюдения издигане е последвало.
Съдия Румен Янков се усещаше много некомфортно в Конституционния съд. Явно му беше самотно там. Наскърбяваше го човешката уязвимост. Обиждаше го безпринципността на назначението на много от сътрудниците му там. Ядеше го невъзможността, слабите гласове на разсъдъка да надделеят задоволително постоянно над това, което през днешния ден е признато да се назовава „ политическо решение “.
Не мога да поддържа изказванията си с съответни негови реплики. Казани сдържано думи, пренебрежително прегъване на края на устните, покорно резюме от вида „ такива сме хората “ ме карат да му припиша тия усеща. Дали са негови, до каква степен пък не са мои, не знам. Всяко усещане е субективно. Но хора като него провокират усещания. Те са като текстовете, които си коства да се препрочитат. Всеки открива нещо от себе си в тях. И се досъгражда посредством тях.
В Конституционния съд арбитър Янков реагираше с фамозните си особени отзиви. Те мъчно могат да бъдат разбрани отвън подтекста на решенията, на които се опълчват. Както след време и делата му мъчно ще бъдат разбирани от хора, които не са го познавали. Вероятно ще ги подценяват или намират за самопонятни. Защото ще не помнят, че „ времето е в нас и ние сме във времето “.
2010
Семейството ми е пред поражение. Крушението наподобява неизбежно. Смазан съм. Румен Янков е един от малцината, с които споделям страха си. Не се пробва да ми пробутва предписания. Само предписва своя цяр „ Работи и забравяй! Ако не забравяш, работи още повече. “
При мене тая тъкмо анестезия не работи. Знам го. Но работи утехата, че мога да споделя и това с него. И че то остава там и там умира. За да се прероди в поддръжка, която може да се получи единствено от другар. И която се усеща в мълчанието, в деликатното ненатрапване на тематиката и в чувството, че даже някой да те е напуснал, има други, които неотменно са с тебе.
2010 Арбитражното дело
Арбитражно дело. Едната страна – очевидно права – си е наел безумен бранител. Защитникът с дебилна активност прави и невъзможното, да провали тезата на клиента си. Румен Янков е ръководител на арбитражния състав. Явно и на мен, а и на другия сътрудник е дожаляло за ищеца. Състезателното начало в арбитражния развой обаче ни кара, да седим пасивни и с каменни лица да гледаме позора на адвокатската специалност.
След делото го запитвам – заслужено ли е в този момент такова нещо – тоя дефинитивно провали ползите на горкия човек! Той измърморва видимо равнодушно „ Моето момче, да не мислиш, че са се намерили инцидентно? “ Стените на арбитражната зала се разтварят в галактическа безконечност, границите сред изравнителна, разпределителна и божествена правдивост чезнат.
А Румен Янков леко изкривен индиферентно излиза от залата. Кой схванал – схванал.
____________
Хората като него, без да ни дават положителното наготово, ни карат да го извлечем от себе си. Хранят вярата, че то съществува. И в същото време съставляват голяма заплаха за по-слабите от нас: когато си отидат от мира сего, ни лишават от опора, а на мнозина дават опрощение от вида „ на кого ни оставяш “.
Оставил ни е на нас си. И в случай че имаме респект към него и дълг към себе си, няма за какво да кършим пръсти и да оправдаваме лентяйството си с „ накъде без него “, а да потърсим посоката. И да я поемем. С всичкия риск от неточности. И с всичкия риск от грях, който всеки настоящ поема, с цел да изкупи парченце от грешността на света.
Requiescas in pace, Judice!
**
Диалог с FB-friend
(25.09.2014)
- Смел си. Каква е цената?
- Още не зная.
***
Ако знаех, щях да съм или необмислен, или прозорлив. Но не самоуверен.
****
13-те опорни точки против правосъдната промяна
(28.05.2015)
Когато правосъдната промяна се зададе, съперниците й реагираха първосигнално и взеха решение, че с килограми и тъпотия ще затрупат концепцията. После схванаха, че не става. Сега към този момент ги е позор да са „ срещу “ намерено. И ги е боязън.
Прибегнаха към интелекта или това, което го замества при техните организми.
И родиха. Да забележим, какво.
Новите опорни точки против правосъдната промяна могат се обособят в четири групи.
Първа група: Отклоняване на вниманието и напъните към частни, ежедневни и относително дребни проблеми
Езикови проявления:
„ промяната би трябвало да се концентрира към недоделките в процесуалните закони (ГПК, НПК) “
„ казусът не е във Висшия правосъден съвет, а на „ друго място “
„ промяна, да, схваща се… но не тъкмо такава, а малко по-инаква “
„ би трябвало да помислим зряло, да преценим задълбочено и да преценим умно “
„ не е там казусът на страната и няма да се свърши тази работа така„.
Няма обаче да чуете, къде, аджеба, е казусът и по какъв начин ще се свърши работата.
Към тази група се включва и опитът за отклонение и отсвирване на нещата към едно далечно и неопределимо бъдеще. Типичен представител е обичаният ми „ просветителски “ мотив: „ дайте да наблегнем на образованието, та като го оправим, след 20-30 години ще вземат да излизат блестящи адвокати. И тя системата, сама ще си се оправи “. Разбира се, допуска се, че в това време ще им преподаваме ние – че кой различен?
Цел – замазване, отсрочване, деформиране, обезсилване и най-добре – неуспех на промяната.
Хитрото на тая група опори е, че посочените проблеми несъмнено съществуват; решаването им обаче няма да преодолее най-дебелите и мъчителни сега пороци на правораздаването. По същата логичност – да вземем първо да се преборим с диабета, озоновата дупка, бездомните кучета и ниските заплати на учителите, а след това да се захванем със правосъдна промяна.
Всъщност, всеки би трябвало да си копае равнищата. Проблемите в едно общество се вземат решение редом. Подобни апели целят, да отклонят социална сила от правосъдната промяна и да я оставят да потъне в пясъците на въпроси, които интересуват единствено част от хората. Това са опити за отсрочване на неизбежното и наподобяват на ангажиментите сред пенсионерки по телефона – „ Айде, Ветке, да се забележим най-сетне – но като се позатопли времето “. Вече е горещина и се не трае, Ветке!
Втора група: Политически причини от вид „ проклинание “
Езикови проявления:
„ разделянето на Висш съдебен съвет е самоцелно “ (и ние няма да го подкрепим);
„ нарушава се независимостта на правосъдната власт “;
„ цели се замяна на хората “ (?) във Висш съдебен съвет, Върховен административен съд, Върховен касационен съд и така нататък и тъй наречените.
Заклинанията са по формулировка леко слабоумни. Те по тази причина са и аксиоматични. Носителите на такива послания в никакъв случай не аргументират, нито се задълбочават. Те стрелят с къси нелепости. Всяко разяснение би им съборило картонената кула.
Този вид причини са лозунгарски, аксиоматични и вълшебен. Те влияят върху обичливи последователи, тъй като са от вида „ айде, наш`те! “. Който си ви обича, няма да си ви и пита.
Ако накарате подобен аргументатор да изясни, какво тъкмо е „ правосъдна власт “ и има ли разлика сред нея и „ правораздавателна система “, или като по какъв начин в действителност тъкмо и единствено по себе си се протяга ръка на нейната самостоятелност, или пък какво е наличието на тази самостоятелност, ще чуете надълбоко хлъцване. Може да предизвикате и мозъчен случай.
Трета група: „ Научни “ причини
Носителите на тия причини са по-извисени. Някои от тях даже евентуално си имат вяра. Неразбрали или не запомнили, защо става дума в правото, те са се опили от хълцаща аудитория, която шъпне „ Леле, по какъв начин комплицирано го сподели! “. За да аргументираш по този начин е целесъобразно, да си най-малко доцент. Изречения, по-къси от 17 реда са неразрешени. Обърканата пунктуация е преимущество. Логическите неточности са наложителни. Връзката с действителността наложително би трябвало да е скъсана, а най-добре е, в никакъв случай да не е била установявана.
Езикови прояви:
Позоваване на процедура на Конституционния съд, според която „ както е известно “, е нужно Велико национално заседание за такава промяна. Обикновено се гарнира с вездесъщото решение № 3/2013 на Конституционен съд. След клетва в решението и в смисъла му (без откъс, по възможност), се „ изяснява “, че въз основа на него, промяната може да се инициира единствено от Велико Народно заседание
Това е така наречен „ рестриктивен “ мотив.
Целта е да ни облъчат с концепцията, че промяната е в действителност политически невъзможна – тъй като към този момент е на практика немислимо, да се свика Велико национално заседание.
Другият вид „ теоретичен “ мотив бие в тъкмо противоположната посока – че изобщо няма потребност от смяна в Конституцията и промяната може да стане с просто изменение в Закона за правосъдната власт.
С този мотив отново се цели разстройване на промяната, само че по различен метод. Ако законодателните промени не са предшествани от конституционна смяна, в комфортен миг те ще бъдат атакувани пред Конституционния съд. В взаимозависимост от „ подобаващ “ негов състав промяната ще бъде или осуетена, или осакатена, или най- дребното забавена.
Четвърта група: Ниска топка
Най-тривиалният мотив. От остарял вид. Обидно ниска топка, само че има своя аудитория.
Първият вид от тази група е: „ ние не сме корумпирани, дайте доказателства, че сме„. Обикновено се упорства на контракт за рушвет, желаят се писмени показания с нотариална легализация на подписа (задължително и от далия подкупа, и от получилия го). Като не се показват, настава празненство. Произнася се мантра за правовата страна, накърнени човешки права на обвинения в корупция и той влиза целият в бяло – като Орешарски на банкет при Иван Искров.
Другият вид аргументит е на атавистично равнище. Копае под дъното с народностна подигравка от вида „ Ти ли па че ми кажеш на мене “. С подобен вид мотив се стреля най-вече по чужденци. Негови цели в последно време бяха френският дипломат Ксавие дьо Кабан във връзка казванията му за арбитър Румяна Ченалова и за „ гнилите ябълки “ и Моника Маковей. На посланика му споделиха да се държи обичайно и дипломатично – т.е. да си трае. На Моника Маковей й споделиха, че нея и в Румъния не я обичат; камо ли в България.
Что делать?
В това многоговорене по какъв начин да отсеем плявата от зърното и по какъв начин да разберем кого да слушаме и от кого да се пазим? Много е просто, в действителност:
Виж, кой приказва.
Ако лицето има дузина провали, десетки позори и плува в съмнения, просто спрете да слушате. Няма смисъл. Само ще ви облъчва с тъпотия.
Ако някой приказва неразбираемо, това значи, три неща:
или самичък изобщо не схваща, какво приказва;
или ви лъже;
или и двете.
По думите на огромния наш професор по право – Живко Сталев – „ както неприятната храна скапва стомаха, по този начин и неприятната духовна храна скапва разсъдъка “.
И още няколко неща:
· не гледайте утринен блок, в който прекъсват събеседника по три пъти на изречение и осем пъти в минута;
· не гледайте изявление, в което водещият е отишъл на крайници в злачно-сенчест кабинет с ненатрапливи следи от късен сталински барок, та да подаде комфортни въпроси на благоразположен властник;
· не гледайте предаване от вида „ Всички гледни точки “, в който точките се показват по едно и също време и посредством надвикване на съперниците – най-малко петима, без горна граница;
· не гледате графа, която непроменяемо приключва с думи на водещия „ това е тематика с продължение “;
· не гледайте диалог, в който необут в материята водещ самоуверено афишира борба на крокодил в родното тресавище на крокодила и крокодилът го хапва на нафора;
· не изслушвайте допитвания до „ елементарни хора “ по улицата или „ на директната ни телефонна линия “ по въпроси на атомната енергетика, рефинансирането на външния дълг и нереалното изкуство;
· не бъдете публика на формати от вида „ Срещи в градския нужник “;
· не гледайте водещ, който е допускал някой от изброените грехове.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ