Носталгията, че един ден режимът ще падне и всичко магически ще се оправи
Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Текстът му е препечатан от " Дойче веле ". Заглавието е на " Дневник ".
Онзи ден купихме тостер. Ей по този начин, минавайки около някакъв магазин. И се сетих за първия фамилен тостер, когато бях дете - за купените на черно долари от нашите, за страха от противозаконното навлизане в Кореком (и измолване на шоколадово яйце), за удивлението от чудната машинка, която сама изстрелва филийките, наместо да загарят на котлона, възхищението от лъскавия гланц...
Както всеки спомен и този е двузначен. От една страна, има го стъписването пред това оскъдно и диво общество, когато тоалетната хартия бяха нарязаните партийни вестници и доста фамилни вечери минаваха на свещи поради романтиката на спиращия ток. От друга, той дава концепция за страстите, които съпътстваха модернизацията на тогавашното българско общество, далечни и неразбираеми за актуалния човек - сдобиването с тв приемник, нанасянето в панелен блок с парно, появяването на първите коли в махалата
Откритието на Фройд: новите прекарвания трансформират спомените ни
Този текст не е следващата идеологическа проповед. Комунизмът си отиде вечно и да се громи през днешния ден няма необикновен смисъл, а обвиняването, че един или различен настоящ политик е болшевик, е просто засегнатост без особена инвенция. Не знам дали и едно време имаше доста идеалисти, които имаха вяра в светлото бъдеще, само че в този момент по-скоро гледат да изнесат пари в офшорни сметки. Москва разбра, че не ѝ е в интерес да поддържа източноевропейския лагер, така както 20-30 години по-рано западните империи бяха разбрали, че колониите не са на сметка. И закри плана. Та да оставим обществените ритуали за потягане на редиците на една или друга партия – спомените за комунизма като че ли имат свойството да се разбягват в най-различни направления.
Една причина евентуално е откритието на Фройд, че новите прекарвания видоизменят спомените ни, че паметта се трансформира под въздействие на сегашното. Ако е по този начин, какво изживяхме от този момент?
Първо, доста българи видяха други страни. Няма да не помни един другар – тогава разгорещен болшевик, след това демократичен капиталист, в този момент май леко националист – за първи път отиде в Западна Европа тъкмо по измененията. " Ами то било доста хубаво " сподели той откровено изумен. След 60-те ножицата сред социалистическите страни и останалата част на Европа стартира да се разтяга – просто социализмът, с неговата затворена, бюрократична стопанска система ставаше все по-неадекватен в новия свят. Витрините със артикули бяха най-непосредственият дразнител. " Влизаш в първата гръцка бензиностанция, а тя – Кореком! ", споделяха.
По-сериозният проблем беше, че след всеобщата миграция от селото към града, която приключи към 70-те, позициите към този момент бяха заети и в дребна страна като България, изолирана от света с телени мрежи, към този момент нямаше доста вероятности за самостоятелно развиване. А и комунистическата номенклатура беше почнала да става наследствена и беше окупирала всичко. През сравнението с " естествения " Запад започваше да наподобява ненормално да живееш оскъдно, несвободно, скучно. Ако бяхме пътували повече в Индия, може би щяхме да си спомняме нещата по-иначе.
Промяната настъпи по руска команда, а българите не бяха готови
Само че в това време преживяхме и друго – мъчителния преход на 90-те. Защо той беше по този начин тежък у нас? Ами тъй като едните нямаха предпочитание да правят отстъпка властта, другите нямаха задоволително социална поддръжка, с цел да я вземат. Защото рухването на режима, както и неговото определяне, тук се случи по руска команда и нямаше нито проведени политически групи, нито квалифицирано публично мнение за смяната.
В хода на идеологическото блъскане, в което трябваше да се оформят новите управнически елити, рухна стопанската система и настана безработица; цяло потомство деца беше оставено на бабите от родители гурбетчии и всяка година гърмяха по стотина бомби за споразумяване на бизнес връзки. Погледнато през това прекарване комунистическото минало стартира да наподобява напълно другояче – дечица играят на светли улици без контрол, служащи се пекат на плажа пред почивни станции, служащи шляпат карти след промяната, тъй като се работи единствено на едно място. Представете си го геометрически: през ужаса на 90-те, 80-те наподобяват идилия, а терорът на 50-те се губи някъде надалеч в предишното.
Как беше допустимо толкоз доста хора да харесват оня диктаторски режим, а в този момент същото болшинство да го обругава? Паметта услужливо ни оказва помощ да се нагаждаме към новите политически условия. Откъм неговата историческа крах режимът почва да наподобява безразсъден, жертван – напред излиза геройският политически анекдот, който сме разказали в кухнята, а някъде потъва изявлението ни на профсъюзно заседание. Спомняме си за дядото, минал през Белене, забравяме за дейния герой – тъкмо противоположното на това, което сме правили преди 89-та.
Има и друго. Обществото, в което живеем, е станало изумително демократично и спокойно, не знам дали въобще в миналото е било такова. Погледнато с днешни очи, това време е нетърпимо. Тогава учителката можеше да накара децата на колене в ъгъла с вдигнати ръце върху орехови черупки, тъй като приказват в час. В казармения арест пребиваха роми, турци или просто хора с очила. За това какво е ставало в лагерите, потърпевшите избягваха да приказват, да не бъдели спънка спомените им за бъдещето на децата. Но видяно с тогавашни очи, това равнище на принуждение евентуално е изглеждало обикновено, да вземем за пример съпоставено с претърпяното от дядовците в балканските войни, от прадядовците в османско време.
Два загатна. И двата са правилни.
Човек, който през днешния ден се усеща декласиран и който не може да одобри обществените разслоения, свързани с уродливия балкански капитализъм, си спомня социализма през идентичните пасти, които ядяхме, идентичните пломби, които ни слагаха зъболекарите. Човек, живял с тъгата на родителите си, на които са забранили да следват като врагове на народа, социализмът е време на безпросветно, феодално неравноправие. И двата загатна са правилни, не фактологически, а човешки – тъй като са пречупени през чувството за неправда и унизено достолепие.
Добавете към тази историческа и субективна колебливост на загатна неговата функционалност да зарежда диалози. Старият човек, който към този момент няма с какво друго да разсъни страсти у младите, създава разкази за чудното време, когато е преодолял невероятни тествания и оживял на инат на всичко. Любими са разказите за казармата или бригадите, където властта дисциплинира телата, където е тежко, героично, неуместно. Но значи ли удивлението, което пораждат случките у слушателя, че някой през днешния ден е подготвен да върне сходни прекарвания? Май не.
Често тези разкази съдържат същинска носталгия – по колбаса, нарязан върху вестник в службата, по Москвича, под който лежиш с гаечния ключ, по учебната веселба, където съучениците са изпели три песни на британски. Носталгия значи точно болежка по нещо, което в никакъв случай няма да се върне. Тази болежка е същинска, даже когато подменя обстоятелствата. В най-чистия си тип – това е носталгията, която имахме, че един ден режимът ще падне и внезапно всичко вълшебен ще се оправи. И той падна, пък нещата май прекомерно постепенно се оправят.
Онзи ден купихме тостер. Ей по този начин, минавайки около някакъв магазин. И се сетих за първия фамилен тостер, когато бях дете - за купените на черно долари от нашите, за страха от противозаконното навлизане в Кореком (и измолване на шоколадово яйце), за удивлението от чудната машинка, която сама изстрелва филийките, наместо да загарят на котлона, възхищението от лъскавия гланц...
Както всеки спомен и този е двузначен. От една страна, има го стъписването пред това оскъдно и диво общество, когато тоалетната хартия бяха нарязаните партийни вестници и доста фамилни вечери минаваха на свещи поради романтиката на спиращия ток. От друга, той дава концепция за страстите, които съпътстваха модернизацията на тогавашното българско общество, далечни и неразбираеми за актуалния човек - сдобиването с тв приемник, нанасянето в панелен блок с парно, появяването на първите коли в махалата
Откритието на Фройд: новите прекарвания трансформират спомените ни
Този текст не е следващата идеологическа проповед. Комунизмът си отиде вечно и да се громи през днешния ден няма необикновен смисъл, а обвиняването, че един или различен настоящ политик е болшевик, е просто засегнатост без особена инвенция. Не знам дали и едно време имаше доста идеалисти, които имаха вяра в светлото бъдеще, само че в този момент по-скоро гледат да изнесат пари в офшорни сметки. Москва разбра, че не ѝ е в интерес да поддържа източноевропейския лагер, така както 20-30 години по-рано западните империи бяха разбрали, че колониите не са на сметка. И закри плана. Та да оставим обществените ритуали за потягане на редиците на една или друга партия – спомените за комунизма като че ли имат свойството да се разбягват в най-различни направления.
Една причина евентуално е откритието на Фройд, че новите прекарвания видоизменят спомените ни, че паметта се трансформира под въздействие на сегашното. Ако е по този начин, какво изживяхме от този момент?
Първо, доста българи видяха други страни. Няма да не помни един другар – тогава разгорещен болшевик, след това демократичен капиталист, в този момент май леко националист – за първи път отиде в Западна Европа тъкмо по измененията. " Ами то било доста хубаво " сподели той откровено изумен. След 60-те ножицата сред социалистическите страни и останалата част на Европа стартира да се разтяга – просто социализмът, с неговата затворена, бюрократична стопанска система ставаше все по-неадекватен в новия свят. Витрините със артикули бяха най-непосредственият дразнител. " Влизаш в първата гръцка бензиностанция, а тя – Кореком! ", споделяха.
По-сериозният проблем беше, че след всеобщата миграция от селото към града, която приключи към 70-те, позициите към този момент бяха заети и в дребна страна като България, изолирана от света с телени мрежи, към този момент нямаше доста вероятности за самостоятелно развиване. А и комунистическата номенклатура беше почнала да става наследствена и беше окупирала всичко. През сравнението с " естествения " Запад започваше да наподобява ненормално да живееш оскъдно, несвободно, скучно. Ако бяхме пътували повече в Индия, може би щяхме да си спомняме нещата по-иначе.
Промяната настъпи по руска команда, а българите не бяха готови
Само че в това време преживяхме и друго – мъчителния преход на 90-те. Защо той беше по този начин тежък у нас? Ами тъй като едните нямаха предпочитание да правят отстъпка властта, другите нямаха задоволително социална поддръжка, с цел да я вземат. Защото рухването на режима, както и неговото определяне, тук се случи по руска команда и нямаше нито проведени политически групи, нито квалифицирано публично мнение за смяната.
В хода на идеологическото блъскане, в което трябваше да се оформят новите управнически елити, рухна стопанската система и настана безработица; цяло потомство деца беше оставено на бабите от родители гурбетчии и всяка година гърмяха по стотина бомби за споразумяване на бизнес връзки. Погледнато през това прекарване комунистическото минало стартира да наподобява напълно другояче – дечица играят на светли улици без контрол, служащи се пекат на плажа пред почивни станции, служащи шляпат карти след промяната, тъй като се работи единствено на едно място. Представете си го геометрически: през ужаса на 90-те, 80-те наподобяват идилия, а терорът на 50-те се губи някъде надалеч в предишното.
Как беше допустимо толкоз доста хора да харесват оня диктаторски режим, а в този момент същото болшинство да го обругава? Паметта услужливо ни оказва помощ да се нагаждаме към новите политически условия. Откъм неговата историческа крах режимът почва да наподобява безразсъден, жертван – напред излиза геройският политически анекдот, който сме разказали в кухнята, а някъде потъва изявлението ни на профсъюзно заседание. Спомняме си за дядото, минал през Белене, забравяме за дейния герой – тъкмо противоположното на това, което сме правили преди 89-та.
Има и друго. Обществото, в което живеем, е станало изумително демократично и спокойно, не знам дали въобще в миналото е било такова. Погледнато с днешни очи, това време е нетърпимо. Тогава учителката можеше да накара децата на колене в ъгъла с вдигнати ръце върху орехови черупки, тъй като приказват в час. В казармения арест пребиваха роми, турци или просто хора с очила. За това какво е ставало в лагерите, потърпевшите избягваха да приказват, да не бъдели спънка спомените им за бъдещето на децата. Но видяно с тогавашни очи, това равнище на принуждение евентуално е изглеждало обикновено, да вземем за пример съпоставено с претърпяното от дядовците в балканските войни, от прадядовците в османско време.
Два загатна. И двата са правилни.
Човек, който през днешния ден се усеща декласиран и който не може да одобри обществените разслоения, свързани с уродливия балкански капитализъм, си спомня социализма през идентичните пасти, които ядяхме, идентичните пломби, които ни слагаха зъболекарите. Човек, живял с тъгата на родителите си, на които са забранили да следват като врагове на народа, социализмът е време на безпросветно, феодално неравноправие. И двата загатна са правилни, не фактологически, а човешки – тъй като са пречупени през чувството за неправда и унизено достолепие.
Добавете към тази историческа и субективна колебливост на загатна неговата функционалност да зарежда диалози. Старият човек, който към този момент няма с какво друго да разсъни страсти у младите, създава разкази за чудното време, когато е преодолял невероятни тествания и оживял на инат на всичко. Любими са разказите за казармата или бригадите, където властта дисциплинира телата, където е тежко, героично, неуместно. Но значи ли удивлението, което пораждат случките у слушателя, че някой през днешния ден е подготвен да върне сходни прекарвания? Май не.
Често тези разкази съдържат същинска носталгия – по колбаса, нарязан върху вестник в службата, по Москвича, под който лежиш с гаечния ключ, по учебната веселба, където съучениците са изпели три песни на британски. Носталгия значи точно болежка по нещо, което в никакъв случай няма да се върне. Тази болежка е същинска, даже когато подменя обстоятелствата. В най-чистия си тип – това е носталгията, която имахме, че един ден режимът ще падне и внезапно всичко вълшебен ще се оправи. И той падна, пък нещата май прекомерно постепенно се оправят.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ