Безкрайното премахване на МОЧА
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg
Вземете най-накрая да го извършите нещо тоя монумент – както и през май месец предходната година: или го бутнете, или замълчете вовеки. Защото обстановката е конфузна. То е все едно аз да си оставя шапката в една стая, цялостна с мишоци, и мишоците в продължение на години и генерации да обикалят към моята шапка, да се суетят, да мъдруват и да цъкат с език, без да посмеят да подхващат нищо, даже да я нагризат с дребните си остри зъбки.
Онзи ден полицията арестувала три малолетни момчета, тъй като написали на паметника на Съветската войска (ПСА) „ Save Ukraine “ с флумастер. Понеже всички сме на мнение, че Украйна must be saved, на „ мястото на престъплението “ се провежда и законосъобразен митинг в отбрана на младежите. Обаче, когато Даниел Митов отишъл да се причисли към него, бил пропъден, както се вижда на видеото (на „ Дневник “), с викове: „ Курви на Путин! “, „ Курва на Доган! “, „ Пукнете в Сибир! “ и „ Борисов е отпадък! “.
Един естествен и угрижен протестиращ би приветствал всяка друга от своята политическа мощ, изключително такава, с която има несъгласия по други въпроси, когато пристигна да поддържа някоя обявявана за обща, национална идея, даваща, въпреки и за минутка, късмет на бъбривите ни партии да не помнят какво ги разделя и опълчва и да видят това, което ги сплотява. Още повече че Митов е емблематичен американски ястреб, персонален другар на Антъни Блинкен – държавния секретар на Съединените щати. Той е толкоз във вътрешността в украинската тематика, колкото демократичните хунвейбини не могат и да си показват. Но, не! Борисов е отпадък.
Най-яростен бил някакъв комсомолец от младежката организация на „ Да, България “. „ Да, България “ от време на време доста ми наподобяват на фракция и в случай че номинално не са такава, то е единствено тъй като нямат влиятелен и неоспорим гуру като Иван Костов, до момента в който беше отпред на ДСБ. Сега и ДСБ си нямат гуру, само че отново наподобяват на фракция. Това към този момент е по-силно от тях. Може би съм малко внезапен във връзка с тези две организации, само че сега те са в управническа коалиция с Българска социалистическа партия, което ме прави малко сензитивен. И бидейки в управническа коалиция с Българска социалистическа партия – една от най-откровено проруските политическа групировка в България, – те като че ли се пробват да изземат само за себе си идеята на демократична, изстрадала и незаслужено нападната Украйна.
Какво са в действителност паметниците? Освен натрапчива част от градската среда, те са вкаменено удостоверение за исторически персони и събития. Един монумент може да бъде прочетен по най-различни способи. Ето да вземем за пример ПСА може да се прегледа като притча на българската обич към Русия. В Случая с паметника е по-скоро към Съюз на съветските социалистически републики, само че споделяме „ Русия “, тъй като любовта произлиза от признателността. От признателността, че тази страна, въпреки и под друго име, ни е освобождавала два пъти – през 1878 и през 1944. Макар че през 1944 българите с изключение на от спестяванията и парцелите си, не се сещам от какво друго са били „ освободени “. И че „ освободителите “ от 1944 са в действителност, както отбелязва Кристиан Шкварек, убийците на освободителите от 1878. Така че не знам по какъв начин да разпределим благодарността заслужено.
ПСА може да се преглежда и по различен метод – като Мемориал на окупационната алена войска (МОЧА) и мнозина го преглеждат тъкмо по този начин. Един тип: знак за национално оскърбление, за загуба на суверенност, за насилствена промяна на публичния строй, за напредък на престъпни детайли, унищожили родината, стъпкали творчеството, словото и мисълта през идващите десетилетия. В общи линии – все неща, за които не желаеме да си спомняме, затова не се нуждаем от монументи за тях. И като махнем паметниците, все едно ще сме сритали задниците и на престъпните детайли и към този момент ще можем да поизправим глава с малко повече самочувствие.
В подтекста на войната в Украйна – а това в действителност е и единственият подтекст, в който през днешния ден се актуализира за не-знам-кой път въпроса за ориста на ПСА – можем да го преглеждаме и като монумент на руснаци (чужденци), които с оръжие нахлуват в непозната страна, където не им е мястото. Там е работата обаче, че, както бившият президент Георги Първанов, изобразените на паметника хора и по-специално не радостните български моми, а задграничните бойци, не са толкоз руснаци, колкото украинци. И какво вършим в този момент? Виждате ли какъв брой е комплицирано! Виждате ли какъв брой е комплицирано човек да си създаде здрава, прогресивна и вярна гражданска позиция?
Така или другояче би трябвало да приемем някакъв повсеместен метод към паметниците и да го прилагаме поредно оттук нататък. И аз предлагам методът да е следният. Паметниците, както сочи и името, са напомняния под една или друга художествена форма. Не е толкоз значимо защо ни припомнят, а по какъв начин ние го оценяваме от дистанцията на времето, съгласно потенциала на интелекта си и съгласно качеството на своя морал. Ако ние реализираме единодушие за интерпретацията на събитията от нахлуването на съветската войска в България – 8 септември 1944 – до първата копка на паметника – 5 юли 1952, тъкмо осем месеца преди гибелта на Сталин, – то ще оценяваме тези събития по избран метод, а паметниците ще бъдат просто образна илюстрация на тази оценка. Веднъж приели избрана оценка за Яне Сандански, да вземем за пример, неговите монументи към този момент не ни смущават, макар спорната му биография. Така и ПСА може да се чете както „ Здравствуйте, братушки! “, по този начин и „ Вижте тези, които туриха завършек на Третото българско царство! “.
Но в случай че ще бутаме паметника, да го бутаме по-стегнато, че към този момент се излагаме. Решението на Общината е от 1993 и човек може единствено да се чуди за какво решенията на Общината не се съблюдават. Бутайте да бутаме! Порнхъб спря порното на руснаците, ние пък най-накрая ще им съборим паметника! От кое ли ще ги заболи повече? Не приказвам за кресльовците в интернет, а за елементарните естествени хора, на които им е писнало от Картаген и също като мен мислят, че би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Вземете най-накрая да го извършите нещо тоя монумент – както и през май месец предходната година: или го бутнете, или замълчете вовеки. Защото обстановката е конфузна. То е все едно аз да си оставя шапката в една стая, цялостна с мишоци, и мишоците в продължение на години и генерации да обикалят към моята шапка, да се суетят, да мъдруват и да цъкат с език, без да посмеят да подхващат нищо, даже да я нагризат с дребните си остри зъбки.
Онзи ден полицията арестувала три малолетни момчета, тъй като написали на паметника на Съветската войска (ПСА) „ Save Ukraine “ с флумастер. Понеже всички сме на мнение, че Украйна must be saved, на „ мястото на престъплението “ се провежда и законосъобразен митинг в отбрана на младежите. Обаче, когато Даниел Митов отишъл да се причисли към него, бил пропъден, както се вижда на видеото (на „ Дневник “), с викове: „ Курви на Путин! “, „ Курва на Доган! “, „ Пукнете в Сибир! “ и „ Борисов е отпадък! “.
Един естествен и угрижен протестиращ би приветствал всяка друга от своята политическа мощ, изключително такава, с която има несъгласия по други въпроси, когато пристигна да поддържа някоя обявявана за обща, национална идея, даваща, въпреки и за минутка, късмет на бъбривите ни партии да не помнят какво ги разделя и опълчва и да видят това, което ги сплотява. Още повече че Митов е емблематичен американски ястреб, персонален другар на Антъни Блинкен – държавния секретар на Съединените щати. Той е толкоз във вътрешността в украинската тематика, колкото демократичните хунвейбини не могат и да си показват. Но, не! Борисов е отпадък.
Най-яростен бил някакъв комсомолец от младежката организация на „ Да, България “. „ Да, България “ от време на време доста ми наподобяват на фракция и в случай че номинално не са такава, то е единствено тъй като нямат влиятелен и неоспорим гуру като Иван Костов, до момента в който беше отпред на ДСБ. Сега и ДСБ си нямат гуру, само че отново наподобяват на фракция. Това към този момент е по-силно от тях. Може би съм малко внезапен във връзка с тези две организации, само че сега те са в управническа коалиция с Българска социалистическа партия, което ме прави малко сензитивен. И бидейки в управническа коалиция с Българска социалистическа партия – една от най-откровено проруските политическа групировка в България, – те като че ли се пробват да изземат само за себе си идеята на демократична, изстрадала и незаслужено нападната Украйна.
Какво са в действителност паметниците? Освен натрапчива част от градската среда, те са вкаменено удостоверение за исторически персони и събития. Един монумент може да бъде прочетен по най-различни способи. Ето да вземем за пример ПСА може да се прегледа като притча на българската обич към Русия. В Случая с паметника е по-скоро към Съюз на съветските социалистически републики, само че споделяме „ Русия “, тъй като любовта произлиза от признателността. От признателността, че тази страна, въпреки и под друго име, ни е освобождавала два пъти – през 1878 и през 1944. Макар че през 1944 българите с изключение на от спестяванията и парцелите си, не се сещам от какво друго са били „ освободени “. И че „ освободителите “ от 1944 са в действителност, както отбелязва Кристиан Шкварек, убийците на освободителите от 1878. Така че не знам по какъв начин да разпределим благодарността заслужено.
ПСА може да се преглежда и по различен метод – като Мемориал на окупационната алена войска (МОЧА) и мнозина го преглеждат тъкмо по този начин. Един тип: знак за национално оскърбление, за загуба на суверенност, за насилствена промяна на публичния строй, за напредък на престъпни детайли, унищожили родината, стъпкали творчеството, словото и мисълта през идващите десетилетия. В общи линии – все неща, за които не желаеме да си спомняме, затова не се нуждаем от монументи за тях. И като махнем паметниците, все едно ще сме сритали задниците и на престъпните детайли и към този момент ще можем да поизправим глава с малко повече самочувствие.
В подтекста на войната в Украйна – а това в действителност е и единственият подтекст, в който през днешния ден се актуализира за не-знам-кой път въпроса за ориста на ПСА – можем да го преглеждаме и като монумент на руснаци (чужденци), които с оръжие нахлуват в непозната страна, където не им е мястото. Там е работата обаче, че, както бившият президент Георги Първанов, изобразените на паметника хора и по-специално не радостните български моми, а задграничните бойци, не са толкоз руснаци, колкото украинци. И какво вършим в този момент? Виждате ли какъв брой е комплицирано! Виждате ли какъв брой е комплицирано човек да си създаде здрава, прогресивна и вярна гражданска позиция?
Така или другояче би трябвало да приемем някакъв повсеместен метод към паметниците и да го прилагаме поредно оттук нататък. И аз предлагам методът да е следният. Паметниците, както сочи и името, са напомняния под една или друга художествена форма. Не е толкоз значимо защо ни припомнят, а по какъв начин ние го оценяваме от дистанцията на времето, съгласно потенциала на интелекта си и съгласно качеството на своя морал. Ако ние реализираме единодушие за интерпретацията на събитията от нахлуването на съветската войска в България – 8 септември 1944 – до първата копка на паметника – 5 юли 1952, тъкмо осем месеца преди гибелта на Сталин, – то ще оценяваме тези събития по избран метод, а паметниците ще бъдат просто образна илюстрация на тази оценка. Веднъж приели избрана оценка за Яне Сандански, да вземем за пример, неговите монументи към този момент не ни смущават, макар спорната му биография. Така и ПСА може да се чете както „ Здравствуйте, братушки! “, по този начин и „ Вижте тези, които туриха завършек на Третото българско царство! “.
Но в случай че ще бутаме паметника, да го бутаме по-стегнато, че към този момент се излагаме. Решението на Общината е от 1993 и човек може единствено да се чуди за какво решенията на Общината не се съблюдават. Бутайте да бутаме! Порнхъб спря порното на руснаците, ние пък най-накрая ще им съборим паметника! От кое ли ще ги заболи повече? Не приказвам за кресльовците в интернет, а за елементарните естествени хора, на които им е писнало от Картаген и също като мен мислят, че би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ