Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg Наскоро съвсем

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg Наскоро напълно мимоходом споменахме (във връзка със протичащото се в Полша), че не е елементарно да се отговори на въпроса дали националните законодателства би трябвало да имат по-голяма тежест от европейските. Всъщност въпросът опира до това кое е най-важно, кое е най-ценно за обществото – личността, колективът, съсловието, нацията или човечеството. Повечето политически доктрини се въртят точно към това. Едни споделят, че в центърът е обособеният човек, че неговите права са най-важни (западният хуманизъм, либерализмът); други настояват, че личността би трябвало да жертва самостоятелното си богатство в името на груповото и даже на бъдните генерации (далекоизточните доктрини, тоталитаризмите). Единствено Църквата е намерила решение на този проблем с учението си за съборността, съгласно което всяка персона съдържа в себе си цялото в неговата цялост и комплектност. Обаче – кой знае за какво – секуларните общества, когато подреждат своя светоглед, отхвърлят да се възползват от този опит. Такива съмнения нямаше да има, в случай че не беше одухотвореният облик на нациите и страните. А нациите и страните са материалната форма на битие на народите, за които се подозира (и аз поддържам това подозрение), че сходно на личностите и те имат някаква своя душа, въпреки и не напълно същата като човешката. Но от кое място се взеха народите? Родовете и племената не бяха ли задоволителни? За да отговорим на този въпрос, ще ни се наложи да се върнем в древен времена. Безспорно Потопът е най-суровото наказване, което е претърпял индивидът в цялата история на своето проваляне, само че има и още най-малко едно от сходен мащаб – не по този начин брутално, само че със съществени и поучителни последствия – смесването на езиците при Стълпотворението. Много родове от Ноевите синове се събрали в Сенаарската низина и решили да повдигнат кула от тухли, с която да стигнат до небесата и да се популяризират – характерен хюбристичен акт. Човешкото желание да се доближат небесата по някакъв различен метод и със лични сили било срещу Божия промисъл и Бог смесил езиците на племената по този начин, че те към този момент не можели да се схващат и да единодействат (така са и до днес). Оттам те се разселили по цялата земя, оставяйки кулата незавършена, а града нарекли Вавилон (בָּלַ֥ל (bālal), βαβὲλ), което значи смесване, комплициране (Бит. 11:1-9). Така на историческата сцена, с изключение на индивидът, се появява още едно настоящо лице – народът. Народът е пасмина от хора, които се пробват да работят в синхрон по значимите за тях въпроси, въз основа на събитието, че приказват на някакъв общ език и от малко малко могат да се схващат между тях. През последните повече от два века народите влязоха в нова роля, върху тях паднаха нови отговорности – отговорностите за личната им политическа орис. Народите са като деца. Възмущаваме се, че един милион деца на възраст сред 5 и 17 години (по данни на Child Labor Coalition) работят в мините на  Индия, Филипините, Сиера Леоне, Либерия, Ангола, Кот д’Ивоар и Конго, с цел да доставят скъпоценности и редки първични материали за нашата хуманна, толерантна и мултикултурна цивилизация, само че одобряваме за напълно обикновено да ограбим детството на народите и да им вменим отговорността за личната им политическа орис. Дори имаме специфична думичка за това – „ народна власт “. Думички… Ние не сме господари на думичките. Най-често сме техни заблудени ползватели, а от време на време – даже и техни плебеи. Но не го разбираме и си фантазираме, че можем да си играем с думите за лична полза. Затова постоянно променяме смисъла на думите, с цел да може някой да се изгуби в лукавото пространство сред остарялото и новото значение. Вижте да вземем за пример думичката „ независимост “. Днес тя значи само свободата да се откажеш от всякаква независимост против привилегията да живееш в страна и да имаш ЕГН. Свободен си да живееш по избран от другиго метод или да умреш. Либерализмът преди означаваше независимост на индивида, през днешния ден значи „ цивилизовано “ вземане предвид на индивида с някакви странни „ полезности “, които се отнасят на последно място до него; днешните либерали са се трансформирали в едни от най-зловещите тоталитаристи, каквито светът в миналото е виждал. „ Либералните “ опити за скопяване на свободата са узрели до искрено извращение. Думичката „ прелъщение “ едно време означаваше тестване, неволя, злополука, в която попадаш, с цел да се види по какъв начин ще постъпиш. Днес изкушението е сексапил, покана да си направиш някой кеф – да вземем за пример шоколадовите бонбони постоянно се дефинират като „ прелъщение “ в рекламите. Нещо сходно се е случило и с думичката „ хубост “. Първоначалното ѝ значение на обезчестяване, завличане в смъртен грях, е забравено, с цел да пристигна на негово място смисъла на нещо прелестно – слънцето изгря в цялата прелест; поручик Ржевски зърна всички прелести на графинята. Ами думичката „ народна власт “? Тя в никакъв случай не е значела това, което разправят, само че в другите столетия е означавала не едно и също. Значенията ѝ варират от антична олигархия на изтънчени земе- и робовладелци до тоталитаристичен максимализъм, наименуван с тавтологията „ народна демокрация “. Днес тя не е „ народовластие “, а изкуствено усложнена бюрократична система за взаимно дебнене сред огромен брой институции. Но думичката си е все тази. Човек е подобен, каквито са мислите му. Същевременно човек не мисли просто ей по този начин, а мисли в понятия и думи, т.е. мисли на някакъв език. Колкото по-примитивен е езикът на индивида, толкоз по-примитивни са и мислите му. Колкото по-беден е речникът му, толкоз по-малко са понятията, с които си служи, с цел да мисли. Животът хем е комплициран, хем е елементарен. Прост е тъй като има явен смисъл и ясна цел. Сложен е, тъй като го живеем, омотани в кълбета от думи. Разменяме между тях своите заблуди освен на майчиния си език, освен на ежедневния си диалект или на професионалните си жаргони, само че и на всевъзможни други системи от кодове. Езиците ни са напълно смесени и комплицирани. Вижте изкуството. То също е език, знакова система от понятия, за които няма думи. С изкуството поддържаме връзка и обменяме същите заблуди както с майчиния си език, дори и по-големи. Изкуството би трябвало да е символната връзка сред земното и небесното, сред сетивното и умопостижимото, само че когато престане да бъде, се получава това, на което сме очевидци – ars pro artem, изкуство за изкуството, самоцел. Модерното изкуство или са мацаници, в случай че е живопис и дисхармония, в случай че е музика, в жанр „ ти не ме разбираш “, или безчувствен свръхреализъм, присъщ за протестантските религиозни картички, в които нищо религиозно няма, както и за трогателните фейсбук композиции с котенца, букети, натюрморти и пухкави дечица с почтени очи. Има и в действителност майсторски натурализъм, вероятен с помощта на новите механически средства – хардуер и програмен продукт, – само че и той рядко води духа някъде. На фона на безсмислената литература за самопомощ, тайни теории, еротика и още нещо, има и положителни писатели – е, не са доста, само че по кое време ли пък са били! Но за сметка на фактическата гибел на операта, да речем, се появиха нови жанрове – съоръжения, пърформанси, хепънинги... Всички знаете каква е разликата сред апаратура и пърформанс. Много е непристойно. Упадък се вижда на всички места – в музиката, архитектурата, живописта, скулптурата, литературата. Ами киното? Достатъчно е да проследим еволюцията (по-точно – деградацията) на „ Звездни войни “. Холивуд нанесе непоправими вреди на киното, трансформира го в злокобен хибрид сред промишленост и агитация. Драматургията на сюжета се задуши, засипана от специфични резултати (безспорно извънредно впечатляващи) и плитки морални послания за олигофрени. За българско кино да не приказваме. Печал. Стойностно остава единствено приложното изкуство (най-вече дизайнът – вижте единствено интериорите на колите и обувките на някои марки!), може би тъй като не е изгубило своята цел, която постоянно е била на земята и в никакъв случай на небето. Все повече изкуството се трансформира от средство за връзка в отвод от съобщаване. Става от ден на ден форма и все по-малко наличие. За мото на една своя  преди много години бях избрал изявление на Жерар Женет, показателно със структуралистичната си безпардонност: „ Твърде дълго на литературата се е гледало като на обръщение без код, с цел да се появи в един миг нуждата на нея да се огледа като на код без обръщение “. Тотална доминация на формата над наличието, като че ли двете са врагове и би трябвало да се унищожат взаимно. Колкото повече предпочиташ формата пред наличието, толкоз си по-изтънчен и извисен над потната и космата навалица на личния си народ. Но красивата форма, споделя Овидий, е нетрайна, чуплива, и от розата най-после остава да стърчи единствено трънът. Не виждам кому носи изгода всичко това, даже и чистата естетическа приятност е под въпрос, тъй като постоянно е по модела „ новите облекла на царя “. Така най-малко наподобява през погледа на един не изключително ревнив консуматор на изкуство като мен, само че нали в последна сметка този взор е значим? Гениите творят за простата аудитория, а не за другите гении. В епохата на невиждани връзки хората като че ли няма какво повече да си кажат или даже да имат, не приказват на един и същи език, тъй като езиците са доста и множеството от тях наподобяват на безсмислено бебешко бръщолевене. Така е и с народите – и те са изобретили някаква овален чиновнически език, на който не можеш да изразиш нищо човешко. Отворете единствено някой от уеб страниците на Европейски Съюз и се зачетете в първия документ, който ви попадне. Сякаш към момента се щураме из долината Сенаар. Една от многочислените аргументи за нашите беди (нека назоваваме „ неволя “ всяко нещо, което ни кара да се усещаме кисели) към момента е смесването на езиците. Така или другояче наказването със смесването на езиците не е вдигнато и ние продължаваме обезверено да се борим с него, изобретявайки все по-сложни и все по-сложни форми на другарство. Но даже и машинният език с единиците и нулите, даже и смешното есперанто на масона-офталмолог Лудвик (Елиезер) Заменхоф, не може да помогне.  А може би това, което търсим е простотата (моля, не бъркайте простотата с простотията!). Исихастите, безмълствайки, реализират безспорното знание в цялостния мрак на незнанието, което е оттатък всяко нормално знание. В безспорната елементарност, където отсъства всяка трудност, всевъзможни думи и всевъзможен език. Може пък и да са прави… Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен. *** Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “. Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.