Иван Газдов е роден в Ямбол 1945 г. Завършил е

...
Иван Газдов е роден в Ямбол 1945 г. Завършил е
Коментари Харесай

Професор Иван Газдов: Не се оплаквам от нищо освен от здравето

Иван Газдов е роден в Ямбол 1945 година Завършил е Художествената академия, компетентност „ Плакат ” при проф.Поплилов. Професор по афиш и ректор на Академията от 1999-2003 година През 2017 година празнува три юбилея: 30 години от основаване на стила „ Графикатура ”, 35 години от учредяване на Авторския афиш и 40 години педагогическа активност с ретроспективна галерия в НХГ - Двореца. Член на Европейската академия на науките и изкуствата, Австрия; Почетен член на Art Dtrectors Club, София; Почетен жител на Ямбол; Носител на „ Златен век звезда ” от Министерството на културата; Има над 50 независими изложения и издадени 15 албума и книги. - Професор Газдов, неотдавна вие препълнихте с картини и хора Националната художествена изложба на изложбата във връзка седемдесетгодишния ви празник. Към кого беше този интерес: Към вас персонално, картините ви или се дължеше на обстоятелството, че сходни всемирски събития са магнит за суетата? Имаше ли търговски триумф цялото това стълпотворение?
- Изложбата беше ретроспективна, т.е представителна. Една моя доброжелателна позната сбърка непринудено, като ми сподели: „ Браво, Иване, доста ти е хубава ретроградната изложба”. В салоните имаше две тетрадки – една за отзиви изобщо и друга (поставена от мен) единствено за негативни отзиви, като и еднотоq и другото беше смешка, тъй като и най-хубавото благопожелание е смешно, когато се написа накрак! На чужденците им е елементарно: пишат „ Very cool” и готово! Което не значело „ доста студено”, ами „ страхотно”. Едно момиченце написа: „ Много хубава галерия, само че прегладнях и би трябвало да тръгвам”, за което пък един ерудит сподели: „ Браво! Много дълго е гледало момичето”. Наистина бяха пристигнали доста хора. Важно беше КАК СИ ТРЪГВАХА. Ведри, удовлетворени, щастливи, усмихнати... Изложбата имаше най-ценното, което мъчно се разяснява, тъй като единствено се усеща - ИЗЛЪЧВАНЕТО НА РАДОСТ. Окрилящо лъчение! Чух да споделят: „ Като излязох (от изложбата), необяснимо ми олекна!” Друг: „ Почувствах се освежен” и така нататък Прочутият японски художник Казумаса Нагаи ми писа: „ Аз намирам надълбоко ентусиазъм за себе си от вашите велики работи”. В изложбата се водеше статистика за визитите, като за всеки клиент се драсва чертичка. Посетителите бяха повече от 4000 (четири хиляди)! Ако бях събрал тези листчета с чертичките и да ги залепя върху едно табло, щеше да се получи превъзходна утвърждаваща концептуална творба във прослава на „ социалистическия реализъм”. Изкуство за народа! Четири хиляди чертички са доста народ.
Националната изложба е висш авторитет за излагане у нас. Работите не се продават. Така наречените „ пазарни пространства” в изкуството са пързалки, по които следите от пируетите не зависят от естетическата тежест на участниците, а от тяхната обязаност. Моите работи не са в добре лансираната територия на мъка, всеобщо отричане, обезсърчение, погнуса и комерсиалност. Изкуството е единствената човешка активност, която може да окриля. Войнстващото обезсърчение е формулата за липса на гений.

- Юбилей е, в реда на нещата е да се върнем към началото: нямаше ли да е по-умно, в случай че бяхте последвали татко си и дядо си и отново да станехте професор, само че по медицина.
- Разбира се, че щеше да е по-умно. Даже доста по-умно! Баща ми искаше да имам сигурност в живота и ми споделяше: „ Ти по-добре си стани едно инженерче.” Само майка ми, тази възторжена жена (първата учителка по британски в Ямбол), с проницателна любов ме насърчаваше. Въобще това умилително отношение към житейската сигурност се употребява единствено в отношение към другите. Не съм чул някой да споделя за себе си: „ Аз си станах едно инженерче”... В Академията, когато моят професор ме взе за помощник (вероятно и поради моето старание – случвало се е, когато студентите дойдат заран, да ме заварят задремал на дюшека на модела, до момента в който ги чакам), някои доброжелателни сътрудници споделяха: „ Ванка, ти си стани едно преподавателче!” Слава богу, че не си станах едно докторче, тъй като бях очевидец от дребен какъв труд и всеотдайност е работата на същинските остарели лекари като дядо ми и татко ми. Чантичката на дядо ми стоеше долу на прага на вратата, подготвена да я грабне през деня и нощем, когато го повикат. А за татко ми - открих непокътнато писмо до интендантството в Ямбол ( 1949 г.) от младия тогава доктор Газдов, който моли да му бъдат отпуснати да си купи (!) две гуми за велосипеда, с който върви по незабавните случаи. През 1900-та година в Нанси и през 1943-а година в Загреб, където са приключили дядо ми и татко ми, не са се създавали „ еднолични (или двулични) търговци”. Когато дядо ми е носел кошници с персонални медикаменти, с цел да избавя нещастните беломорски бежанци, настанени в стоманения хангар на дирижабъла „ Граф Цепелин”, той непрекъснато е бил измежду тях. Ама няма събота и неделя на море в Гърция, а в понеделник на Карибите...

- Ако не бяхте измислили графикатурата, с какво щяхте да останете в съзнанието на художествените историци, изкуствоведи и критици?
- С доста неща. Аз не съм художник от през вчерашния ден. Не споделям и затъпяващата формула 99% труд и 1% гений. Точно противоположното: 100% гений, а труд - колкото е належащо. В изкуството труд без ентусиазъм води до озверяване.


С огромната премия от Япония 1986 г.(вляво) С Борис Димовски в изложбата на „ Раковски” 125, март 1988 година (вдясно)

От близо 60 години рисувам и се веселя, че част от тези работи се демонстрираха за първи път на изложбата в Двореца. Те не са показвани до момента, не тъй като съм бил срамежлив или почитател на тайните чекмеджета на Емили Дикинсън, а по най-тривиалната причина – заради когнитивната дисфункция на нормативната хармония по това време. Първата ми независима галерия (1970 г.) в клуба на Академията с такива рисунки беше запечатана от управлението (с лепенка с автограф и печат)... За изкуството е значимо, когато нещо се появи, то да се покаже. Така има прогрес, а не черните ни папки да стават саркофази на творчеството. Рисувал съм стотици корици на книги и илюстрации, карикатури. Имам интернационалните участия с плакати още от 70-те години и така нататък Но графикатурата е моят ОПУС МАГНУМ, който не се е появил инцидентно и на празно място. Така че има какво да види необремененото схващане на художествените критици. Но единствено тези, които не споделят кухненската си формула: „ Ние не сме прислужници на художниците”.

- Прочетох, че разликата сред вас и вашия съгражданин, огромния Жорж Папазов е, че той е бил цялостен лакомник, а вие сте слаб монах. Има ли някакви прилики? И по какъв начин стана по този начин, че имате независима зала в ямболската изложба, носеща името на Папазов?
- Между художника Папазов и някой различен, никакво съпоставяне не може да става. Този уединен ямболски талант е предходник на сюрреализма още с изложбата си от 1925 година. В неговите работи могат да се открият основите на доста течения и школи. Известно е, че неговият самостоятелен темперамент не му е разрешил да бъде член на всякакви групи, съюзи и сдружения (колко велико!). И затова и във Франция, както и на всички места другаде, такива хора биват държани зад стъклената стена на безразличието. По-късно даже му е отказано да подари работите на родния си град от наплашените комунистически естети. На Папазов изискуем единствено огромен реверанс и не знам за какво към този момент близо 30 години след нормализирането и дума не се отваря да има монумент в Ямбол.
Самостоятелната зала с моето огромно подаяние за родния ми град е втората след залата в Славейковото школо в Трявна и е в чест на моите другари - скъпите ми художествени съратници в Ямбол от времето на мъчителните 60-те и 70-те години на предишния век. И моята благодарност към цялата градска интелигенция, към будната общност в града. Все отново съм първият „ почетен гражданин” на Ямбол, който може нещо да покаже на своите съграждани. Другите са множеството борци, които с изключение на да вървят без пари на баня (предимство за „ почетните граждани” от времето на социализма), не са могли да създадат нищо друго за града.

- На какво ви учеше професор Александър Поплилов?
- Миналата година чествахме 100 години от рождението на нашия професор. Неговото наличие в Академията беше динамично. Той беше подстрекател с необикновен дух, насочен към почитание на изкуството. А с цел да е ясно каква беше разликата по това време сред нашата естетическа среда и другата извън, ще дам един образец със себе си, тъй като съм си най-подръка (сегашните дебилни носталгици добре да четат!). Годината е 1964-а, аз съм на 19 години (ученик в Художествената гимназия) и съм член на групата на художниците в Ямбол. Художникът Йозеф Косут също е на 19 години и е член на групата на нюйоркските авангардисти (обличат се с публични костюми и изповядват концептуалното изкуство). Той написва и издава книгата „ Изкуството оттатък философията” (Art after philosophy) и основава най-значимата концептуална творба за всички времена - „ Един и три стола”. А моя благосклонност дружно с един добър стихотворец получаваме поръчка за нещо като афиш (образ и текст) на тематика: „ Месо е нужно на Родината, откликвай на зова й Комсомол!” с подзаглавие: „ Във всеки селски дом – прасенце!” Който може да мисли, ще разбере какво желая да кажа!... Язък! Яд ме е, че тогава не се сетихме да сложим едно прасенце във вана с формалин, та да изпреварим с 30 години великия Дамянчо Хърсов (Деймиън Хърст)!


С Веска, Емилия Маркова, Антони Дончев, Георги Дончев, 1988 година

- Преподавате ли още? Строг професор ли сте? „ Късате” ли, или пишете повече шестици?
- Не пиша отсъствия, а бележките са единствено за протокола. Христо Ботев е споделил: „ Учителят би трябвало да бъде мирен като овца, толерантен като вол и непретенциозен като битолски бедняк.” По последния индикатор на Ботев от дълго време сме докарали това състояние.

- Позната ли е графикатурата по света? Патентована ли е тя като род, открит от вас - единствено вие ли я практикувате?
- Графикатурата е записана ® естетическа марка за Европа. Позната е там, докъдето съм я излагал, и на хора, които са я видели допълнително от 50-те ми независими изложения. В изложбата ми във Виена пристигна един доста приветлив възрастен господин и ми сподели на идеален български: „ Господине, доста ми харесва вашата галерия, подготвен съм да я купя цялата (тук колената ми се спаружиха като на Бриджит Макрон и щях да падна) и продължи: „...ама жена ми е оформила къщата ни в бароков жанр.”... Тюх да му се не види, брей – дето се вика по ямболски.

- Поводите ви за горделивост и за терзание?
- Не съм доста по гордеенето, само че да отбележа, че и не се окайвам от нищо с изключение на от здравето. Никой за нищо не ми е задължен, минимум страната. Не е зле оплакващите се носталгични създатели да прочетат писмата на Ван Гог (два тома, има ги на български), с цел да видят по какъв начин в стотиците редове, от които прозират възторга от изкуството и ужаса от мизерията на живота, няма и една дума за искания към страната. Гениите знаят, че великото изкуство е извънведомствена активност. На Пикасо държавен музей му изплаща картина за първи път, когато е на 60 години и има международна известност. Притеснявам се, че не вземам участие в всеобщото мисловно изкривяване, наречено ФАСЕ БООК. Не намирам за обикновено човешкият краниум (черепната кутия) да бъде сменена с пластмасова и то непринудено. Многу съ тормозя, та чак шъ съ спукам!


Фотосесия „ Графикатурата индивидите подбира” с Кръстьо Лафазанов, III 2005 година

- С какво ще запомните Радой Ралин и Борис Димовски?
- С двамата бях доста непосредствен в продължение на десетки години. Бяха хора и създатели от висок диаметър. С Димовски се срещнах през 1964-а, когато бях възхитен карикатурист. Тогава не бяха на мода всякакви „ Ателиета на млади художници”, „ Млади карикатуристи” и всякакви други тоталитарни капризи. Бяхме единствено двама напълно млади карикатуристи с Живко Янчев и ни канеха понякога на седмичните разисквания (летучки) в редакцията на „ Стършел”. Димовски постоянно ходеше по редакциите на вестниците в страната. През едно лято в Ямбол ненадейно посетил моите родители, които останали шокирани, като им се показал. Казал: „ Искам да видя къде е израсло това момченце, дето може да рисува крава и коза, без да ги е виждал.” (т.е градско чедо). Когато преди 10 години обсъждахме първия албум за графикатурата, той ми сподели с емблематичната си философска подигравка: „ Графикатурата е тъпанът в оркестъра” и добави напълно тъмно: „ Ти си самурай”, тъй като добре му беше към този момент известна самотната тъжна орис на самостоятелния художник.
През 1981-а година Радой Ралин ме убеди да обрисувам илюстрациите на неговата книга – преводи на международни сатирични поети „ Смей се палАчо”, 500 страници – поръчана от издателство „ Народна култура”. Изработих 50 обобщаващи епохите илюстрации и той беше доста удовлетворен... досега, когато дойде една вечер в стаята ми (на ул. „ Неофит Рилски”) и обезпокоен сподели, че книгата е спряна без пояснение, само че не от издателството. Поредният злостен удар против Радой... През есента на 1982-ра Димовски и Радой откриха галерия с илюстрациите в Дома на киното в София, а през ноември – в Дома на хумора и сатирата в Габрово, открита от именития създател на Дома и първи шеф Стефан Фъртунов.
През 1988-а Радой откри първата ми независима галерия „ Графикатура” на ул. „ Раковски” 125 (сега изложба Райко Алексиев). През 1989-а Радой беше възнамерявал издаването на мой албум от издателство „ Български художник” и за тази цел посещаваше ателието ми съвсем всеки ден – 2 месеца напролет и лятото, като записахме на магнетофон разговор-интервю като подготовка за албума. Получи се изявление от 243 въпроса без аналог за нашето изкуствознание. Мисля, че по-важни бяха въпросите, в сравнение с отговорите. Радой беше в стихията си и с знания за всички изкуства. Когато се разчу за „ Клуба за гласността и преустройството”, разбрах, че след края на срещите ни в ателието Радой отивал на среща в Клуба в Университета. Един ден си разреших да го попитам: „ Защо не ми казваш за Клуба? Може и аз да желая да участвам” А той отговори: „ Как ще ти кажа? Че това е загадка. Аз и на брат си няма да кажа!”... Албумът не излезе, а от издателството „ невинно” се оправдаха като споделиха, че нямало хартия. По-късно, през 2005-та разгласих изявлението от 70 страници в сборника „ ОТ и ЗА Иван Газдов”... Общуването с захласнати от изкуството е изтощително прекарване. Те „ не са от мира сево”!!! Без ястие, без пиянство, тръгваш си от срещите унищожен като от фитнес, единствено че с особеното възприятие на достолепие. Очарователно, необяснимо и възторжено, и насърчително!

- Защо не пишете нещо мъдро, а всякакви „ Бестсмислици “. Цитирайте обичаната си?
Ето една bestсмислица: Когато някой каже „ баф!” / подрипвам самоуверено. / Правя се, че сякаш съм желал / да прескоча някакво затруднение. / Така е! / Шпорите в живота са невидими, / до момента в който скоците сияят героично.

Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР