Иван Габеров е доктор на общественокомуникационните и информационни науки с

Иван Габеров е лекар на общественокомуникационните и осведомителни науки с дисертационен труд " Психологическата абсурдност на историята в богомилски кон­т­екст " ; лекар по логика на психиката с дисертационен труд " Отвъд християнската визия за само­же­ртвата " ; магистър по история.

Автор е на 22 книги, като последната - " Подслушан живот ", е алманах с разкази и новели, разказани от името на кварталния полицай на девет села в Търновско - бай Руси.

А това са пет истории, въодушевени от ужаса на войната в Украйна, довел в България хиляди обезверени майки и техните деца. Част от тях приютени от самия Габеров в хотелски комплекс във великотърновското село Емен.

 

1. За децата

Големи и тъжни сини очи. Главичка, защипана в профил с две топли плюшени лапички от наушници, надянати на розов полу­обръч. Няколко бледи лунички по нослето и... тънки крачета, не­естест­вено дъл­­ги за късата шарена шубка на тялото. Момичен­це.

До него някак второстепенно и даже като че ли инцидентно чернее мом­чеш­­ка глава с къ­са тъмна косичка и уши, които по никакъв начин не се съоб­­ра­зяват с ова­ла на лицето.

И двамата тихи като кукли на зас­пало в креватчето си де­те.

Маша и Льоша. Близнаци, на към ос­ем го­динки. От Одеса.

Струваше ми се сякаш са неми. А може би инту­и­тивно търсеха ти­шината, до неотдавна лишени от нея. Представих си гърмежите над укритието в жилището им, след това истеричната олелия по бежанските ко­рдони и съвсем седмичното лашкане по пъ­тищата на бягството от ужаса на войната...

Аз също при­тихнах, даже онемях от неведение по какъв начин да пос­тъпя. Посрещнах ги единствено с усмивка. И ги прегърнах безгласен.

 

2. За българската реалност

Добре, че се появи " господин Риж­ко ". Голямата му оранжева глава, фриволно изцапана по рож­де­ние, с няколко бели петна, сякаш извърши вниманието на де­цата. Връхлетяха го с гуш­кане и милувки. Странно бе единствено това, че не издаваха тон. Едно предостатъчно котешко мъркане се чуваше единствено измеж­ду телата им.

Рижко беше фронтовак. Задният му ляв крайник бе ампу­тиран преди две години. Не борбите с други котаци му нат­ресоха контузията. Насъсканото куче на злобни и завистливи съ­седи свър­ши тая подривна работа. Отнесе го Рижко вместо иг­раещите то­гава наоколо деца... Животните страдат от време на време вместо нас. А в действителност - първи постоянно и наложително се мъчат децата ни.

На нас, българите, агресор не ни е необходим. Ядем се сами за щяло и нещяло. И който въпреки всичко оцелее - дефинитивно го довърш­ва българската страна. Да не приказваме за войната по пътищата ни, съпоставима по жертви с спора в Украйна... От война бягат и на война попадат мигрантите тука.

- А он тоже был на фронте? - промълви Льоша.

- Нет, он из Болгарии, местный он - отвърна майка му.

 

3. За безконечното другарство

Инна беше родена няколко часа след жена ми - Мирослава, рускиня от Украйна, в същия родилен дом на Одеса. И неза­висимо че 30 го­дини не се бяха виждали, пред­почете да избави децата си от вой­ната при нас.

Жената доста бързо вкара порядък в дните си. Дори продължи да ра­боти през компютъра си за някаква компания в Ук­райна. Гледа­ше си умерено де­чицата, пома­гаше и на нас, а от време на вре­ме коментирахме събитията. За нея войната не бе­ше от седмици, а продължаваше към този момент 8 години. И започ­на всичко с наживо изго­ре­ните от националистите мир­ни хора - на 2 май 2014 година в Одеса.

- И потом началась жосткая зачистка. Выдавливание иной точки ина­комислия. Терор и боязън... Восем лет так... Мы восем лет жили в етого пъкъла... - споделяше тя.

 

4. За войната

Инна не приема нито националистите, нито това, което спо­ле­тя Украйна след Майдана. Рускиня от Украйна ще каже­те. Не, украинка. Но такива са множеството хора там. А в действителност Украйна е основана с присъединяване на бъл­гарс­кия евреин Хаим Рейковер, откраднал от бесарабс­ки преподавател името Кръстьо Ра­ко­в­ски... Такъв е първият Председател на Ук­раинската съ­ветска ре­публика. Ни българин, ни украинец, ни руснак.

Говорим за един народ, разкъсван в няколко страни от пришълци.

...А децата играеха тъкмо като близнаци - не можеха едно без друго. Дори тихите им кавги по-скоро бяха вик за вни­мание, от­правен с очакване към другия. Обиждаха се от любов.

Колко неуместна е войната сред родни братя и сестри...

Пристигат посетители. Едни познати, други - по-малко. Ис­кат да по­­могнат на бежанците. Въпроси задават, отзиви дискутират, бръмчат и жу­жат, чак препират...

- Кой е прав? - питат.

- Путин подобен и онакъв... - споделят.

- Актьорчето президент в Украйна - инакъв си бил...

- На нарко­ман май наподобява... - подмятат.

- Фалшивко отвред!

- И къде е салдото, докторе? - питат. - Какъв ориентир пред­лагаш, че да не се изгубим в пропагандата? Нали една кръв са и украинци, и руси! Кръвни братя и сестри не са ли?

- А ето къде! - споделям им. - У Левски е салдото.

Забравихте ли Апостола на свободата ни - " баш те­рорист " в Ос­манската империя - спо­ред новата мяра на про­атлантическите учебникари.

За " килъра на ратая от Ловеч ", за " кръ­во­ло­ка " - Васил Иванов Кунчев не си ли спомняте? Осъденият на гибел Дякон от Кар­ло­во. Презрян даже и от бъл­гари, в турския съд - като крими­нален прес­тъп­ник. Метнат в клупа на бесилката накрай София - за нази­дание...

Именно Левски слага чер­тата сред нужното и правил­ното. Още тогава, през робст­вото. Защото свободата е из­­бор, а изборът - отговорност. Кого да избави - ратая, подготвен да го пре­даде за нищо на госпо­даря си, а той - на по­робителя, или да опази гра­дената с кървава пот ре­волюционна ор­га­ни­зация на бъл­га­рите против робството? Честта или Родината?

 

5. За избора и отговорността

А всъщ­ност отго­ворът е явен.

Пред всеки от нас времето вади по един аргатин, който тряб­ва да бъде погубен. Ако ориста е бла­госклонна - ра­таят, на­рочен за ритуал­на жер­т­ва, е в самите нас. Съшит от персонални стра­хове и от ин­тимни спънки, с цел да вреди на на­шето ве­личие.

Ако обаче сме с по-сложна орис - ратаят е някой насреща. С живи очи и мощни ръце, които гневно блъс­кат. Има и семейство, и родова история. А в жи­лавото му, готово на всичко, с цел да съ­ще­с­твува тяло, тече топла родна кръв.

Но снагата му заприщва пътеката на спасението.

Не персоналната, а общата. На Отечеството.

Тогава, както се случва с Апостола Васил Левски, излизаме от геометрията на редното и вли­за­ме в мистерията, наричана грях. И дей­ст­вието ни става все­ленски проб­лем. Брат води война до кръв и до гибел с брата. А в сумрака на съм­­не­нията ракур­сите от тази амо­рал­на обстановка ваят от сенките зап­лаши­телно чу­до­ви­ще, стават уж­а­сна диле­ма и мятат в лицето противен позор.

Дали величието се родее с престъпното?

И до каква степен свето­ст­та на копнежа за независимост и за волна Ро­дина опрощава прегрешението на насилието?

Можем ли както Левски да вдигнем свободата в фетиш, а от жи­ва­та топка мрачни подозрения да изтръгнем къл­бо свет­­лина, което да озарява пътя ни?

Защото тъкмо посредством саможертвата в избора си - сред " мен " и Родината, " насилникът " Васил Иванов Кун­чев, става све­ти Дякон Левски. Не противоположното. Но и ратаят от Ловеч се прев­ръ­ща в нацио­на­лен ге­рой като съу­частник в тази велика мис­те­рия. Защото саможертвата освещава и жертвата. Толкова свята е тя, че обръща в светлина на вярата мрака на страданието.

Чудото не става без кръв и без жертва. Но тази алхимия не мо­же да бъде елементарно осъж­дана, ни обругавана. А участ­ниците в нея не може да бъдат дамго­сани. Особено единият за сметка на другия.

Защото са от разнообразни равнища на случването.

Това са разнообразни при­каз­ки за делата на един на­роден ге­р­ой, с всяка от трите глави на Ламята, наречена избор...

Нищо, че кръвта им е една.

На 19 февруари сечем главата на страха. На 3 март - режем врата на робството, а остава вирната физиономията на самодоволството. Нашата - третата глава. Тя чака брадвата на лич­ната ни са­мо­жертва. И кръвта ни... Свещената, топла, жива, не­п­­режалима и персонално наша кръв.

Но чудото на Трети март е заченато и с кръвта на оня ловешки аргатин, който трябваше да почине. Дори и той - за свободата.

Както и Господ трябваше да почине разп­нат на Кръста Си, подбуждайки към ритуално изменничество, великия Си другар Юда. За да се сбъдне писаното. Преди и двамата да се възнесат - всеки на мястото си.

Нека оставим онази топла, жива, персонална, обична и свещена кръв на героите ни, да беседва с днешната ни травмирана и смачкана от изтощение душeвност. Нека дадем заслуженото на жерт­ва­та и да приемем саможертвата на ежедневните си показа, с цел да вървим напред - както стори Свети Дякон Левски.

Нека почетем и костите на ло­вешкия аргатин, на който не знам името, само че без съпротивата на който Дяконът нямаше лъвски да надскочи своята Голгота и да се пре­върне в национален Све­тец.

Една кръв са украинците и русите, даже повече - наша кръв са. Но ратаи станаха и украинците, а и русите ненапълно, на Запада. Украйна бе превърната в анти-Русия. Русия дълго време бе анти-свят. Забра­виха, сякаш, държавните им мъже братството и одобриха ратайството пред международния ред в името на гешефта. Затова кръвта им през днешния ден цена няма...

Затова в нас сред Левски и Сан Стефано зас­тана 24 февруари. Ето го и салдото. Но той в действителност е чертата на разделянето. Граница е в живота ни оттук нататък тази дата. Едни - с Апостола, за независимост над всичко, други с Момона-Рейковер - за кяр макар всички. Това е от­гово­рът.

А желаеме ли да продължим да сме ратаи? И какво сме го­тови да създадем, с цел да не останем такива?

Докъде да стигнем в това - да надзърнем оттатък лакейското слугуване или да разперим крилете на вярата, като че ли сами сме се разпнали до висотата на персоналната си всеотдайност? Утеха в уюта на бита или посредством вярата независимост желаеме да реализираме?

Големи и тъжни сини очи. До тях остригана момчешка гла­вичка. Очакват да създадем нещо. За нас и за тях.

Докога, до каква степен и с кого?

" Времето е в нас ", споделя Левски, а в действителност май ние сме времето...

 А то е като сгъвана салфетка - смалява се, понижава и изчезва.

 Дотук " то нас променяше ", само че ден пристигна през днешния ден - ние да го изменим.