Как глобалният молец ми изяде чемшира
Иван Бакалов
e-vestnik.bg
Чемширът зад къщата на прародител ми е на към 150 години. Посаден е до остаряла къщичка още по турско. После до нея е издигната новата къщурка, а остарялата е съборена. Та в този момент откъм гърба седи чемширът, най-старото нещо от рода ни. Връстник на прабаба ми, която умря на 105 година Тя е очевидец на Освобождението от турско иго. Била на 7 години, като бягали турците (в Троянско имало доста турски села), тук-там имало разграбване, кръвопролитие. Скрили детето, т.е. прабаба ми, под едно дървено корито за пране на двора до плевнята. И й споделили да лежи там, да не мърда, до момента в който се разбере, че турците са се изнесли от селото.
Та чемширът, висок над човешки растеж, е разклонен като дърво. Проправям си път през обраслата пътека към къщата и стигам до него откъм гърба. По-точно каквото е останало от него. Онзи гнусен молец, довеян у нас от някой завършек на света, го е опустошил изцяло. Глобализацията не е единствено в културата и търговията. Има и експорт-импорт на болести, насекоми... И чемширът в този момент е като хербарий, сухи клонки, няма едно листенце зелено. Само допреди две години беше зелен. И дребният чемшир начело, и на другата къща в двора, също са изядени. Някои из село са си избавили чемширите, пръскат нагъсто с някакъв специфичен препарат, че множеството инсектициди не оказват помощ. Докога ли ще ги опазят...
Майка ми като пенсионерка изкарваше тук от ранна пролет до късна есен, беше посадила към 300 лалета. Нищо не се вижда от тях. Загубили са се. Бурени и буренак на всички места.
По ябълковите дървета в градината се повишават повет, бръшлян, и всякакви увивни растения, към този момент не знам кое какво е. Чистих, рязах в предходни години, но не мога да надделея. "Зеленото вилнеене " на природата, както споделя Радичков. Сигурно в Амазонската джунгла няма такива гъсти шубраци и пълзяща растителност. По-рано градината (има 60-70-годишни ябълки, да се чудиш), беше чиста, просторна, в този момент е шубрак. Навремето съседът дядо Мичо косеше да храни кравата, събираше опадали ябълки. Пускаше от време на време 2-3 овце да пасат. Сега няма дядо, няма животни. Джунглата настава.
Мерата нагоре над село представляваше хубави зелени поляни, стада от овце и крави пасяха. Сега е драки и плевели, не може да се мине, няма кой да пасе и поддържа ливадите.
На 2-3 километра от село, край един дребен язовир в гората, имаше кошара. Към 300-400 овце на текезесето и като минеш оттова, те олайваха 3-4 кучета. Далекопровод с железни стълбове прокаран до такава степен, имаше ток. Идваше ветеринар да следи стадото, караха фураж зимата. В единия завършек на кошарата под същия покрив две-три стаи. Там живееше овчарят, ром, с жена си и малко дете.
С ликвидацията раздадоха овцете на наследници и останалите ги изклаха. И наследниците дадоха за кръвопролитие върнатото - нямаше кой да ги гледа. Кошарата я събориха, тухли и керемиди отнесени, единствено основите й се виждат. Металните стълбове на електропровода са отрязани за скрап, ромът от дълго време е останал без работа и без покрив и кой знае къде се е запилял с жена и дете.
Язовирът е източен, не го поддържа никой, нещо станало ли е, не се знае. По дъното му тече едно поточе. Едно време ловяхме риба тук, и кленове, и шарани.
В центъра на селото е къщата на попа. Беше от най-хубавите преди време, два етажа, с спретнат двор, градинка, с табелка "Образцов дом ". Първо умря попът, след това попадията. Наследниците продадоха къщата. Дойде някакъв мераклия, потегна я, поддържаше градинката, цветя. Във вътрешния двор имаше огромна сграда, той й смени покрива, нови греди, дъски, с непромокаемо асфалтово покритие и от горната страна подреди каменни плочи, като на старите къщи в селото. Да резервира стила, но да не мокри, в случай че тече сред плочите. Отдолу имаше камина, на маса сядаше с ракийка. После индивидът изчезна, къщата запустя, купи я една циганка от други села някъде, с две момчета. Поживяха някоя друга година, стана запуснато, градинката буреняса. Циганчетата отраснаха. Циганката отпътува да работи по Италия, пращаше им пари наподобява. После момчетата й също изчезнаха. И къщата стартира да се разрушава, зейнаха прозорци. Преди година отнякъде се появиха отново младите роми и смъкнаха плочите от постройката във вътрешния двор. Да са ги продали за стотина лв.. Предишният притежател несъмнено е дал 2 хиляди лв. да направи подобен покрив. Сега се вее окъсаното покритие, останало под плочите, дъждът и снегът ще довършат останалото. От циганката няма и диря, споделиха, че умряла в Италия. Няма изпратен смъртен акт, наследниците не знаят къде и по какъв начин да го търсят, не могат да продадат къщата. И прозорците й на горния етаж зеят отворени, някои без стъкла. И тази къща е пасажер, баш на центъра.
Друга къща наоколо и тя изоставена, петима наследници, двама от тях в чужбина, един в Щатите, различен в Испания, някои съвсем не се познават. Единият има дял една четвърт, умрял някъде в Чикаго, разведен. Сега не знаят къде са синът му и щерка му, никой не ги е виждал, там са от дребни деца и не се обаждат, не се връщат, към този момент са американци. Наследниците не могат нито да продадат, нито да разделят. Щели да я получават напълно по някаква процедура, откакто 10 години са я стопанисвали и плащали налози. Само че какво ти стопанисване. Къщата е затворена, човек не е влизал от години.
На наследниците в село са им върнали земеделска земя по 25-30 декара, колкото е имал приблизително всеки локален селяндур. И нивите не са на едно място - 20-30 декара са пръснати на двайсетина части. Така е в предбалкана, тук не е Добруджа. Едно парче е било градина край реката - покрай водата, да може да се полива. Друго парче декар и нещо е лозе на южния хълм, трето е равнища край пътя. Само половината земя е под аренда, рентата за 20-ина декара е към 200 и нещо лв. годишно. Другите части земя са ливади и ниви по баирите, към този момент потънали в драки, никой не ги ще. Напоследък един купил няколко такива, тъй като, с цел да взима дотации за отглеждане на животни, трябвало да има не знам си какъв брой декара ливади и пасища. Цената на земята тук е към 400 лева за декар - 40 стотинки на кв. метър. Найлон за парник коства по-скъпо. Понеже е на ниска цена, наследниците някак се оправят да си разделят нивите, другояче кой знае какви каузи за подялба ще стартират.
Старият дърводелец умря. Правеше хубава изпипана дървена дограма за прозорци, с тези дребни прозорчета, като за старите къщи. Каквото искаш от дърво, можеше да ти направи - порти, маси, столове.
Сега има един-единствен занаятчия, по-млад, си е турил табела на Едноличен търговец на една къща в центъра, само че дограма не може да прави, единствено подготвена инсталира... И шарлатанин, ще те завлече - плащаш му на половина в задатък да ти направи желязна врата или ограда, след това го търсиш цяла година да си свърши работата.
Дърводелецът си отиде, а дърво в близост има доста. Дъбовата гора на дядо ми я осякоха. Казали на майка ми - продай я, че те и по този начин и по този начин ще я осекат. И тя я продала, т.е. дървения материал. Сега ще порастат нови дъбове след 30-40 години. От горите слизат секачи с катъри, натоварени с дърва, по-долу някъде ги чакат остарели руски камиони с висока проходимост, товарят ги с дърва и отпътуват незнайно закъде.
Някогашният горски на селото, като го видях за последно, беше над 80-годишен. По негово време такава сеч не е имало. Горският постоянно ходеше в зелена униформа, даже като се пенсионира караше с нея, единствено беше махнал пагоните с дъбови листа. Стар и все по този начин ухилен разправяше нещо за внука си, който живеел в Щатите.
Читалището имаше киносалон, с дребна сцена, в миналото, доста от дълго време, въртяха филми два пъти седмично. Киното завърши още при соца, хората понижиха, киномашините се скапаха. На горния етаж имаше библиотека с библиотекарка, която идваше в избрани дни и часове, записваше на едни картони кой каква книга е взел. И това завърши от дълго време. Никой не се интересува какво е станало с книгите, те в този момент не са полезност. На долния етаж направиха механа, след това и тя затвори.
Къщата на дядо ми я събориха. Голяма, двуетажна, строил я 1920 година с двете си ръце - беше издирван занаятчия строител. Помагали му съселяни. Зимно време, като стана към 80-годишен, живееше в София. И до момента в който го няма, циганчетата от село чупеха с камъни прозорците откъм улицата. Той искаше да търси учителя да им каже да не вършат по този начин. Но няма кой да им каже, закриха учебното заведение.
Вятър и сняг нахлуваше из къщата. Напролет слагах нови прозорци. На другата година отново. После заковах найлон. Вятърът го скъса. Покривът, с тези остарели плочи, се размести, протече, къщата се разкриви. Кметът сподели да я съборим, че другояче той ще я събори. На майка ми се падна достойнството да наеме хора да я съборят. Родена в същата къща. Да я ремонтира щеше да излезе горе-долу едвам построи нова. Нямаше по какъв начин. Тя се придвижи да кара лятно време в дребната къща на дядо си и баба си. В двора след събарянето остана една голяма греда от древен бук, дълга над 7 метра. Беше нещо като гръбнак на къщата. Не можаха да я поместят, подпряха я на един каменен дувар. Минаха някакви от Троян и я купиха за 70 лева, откараха я с огромен камион, щели да я инсталират като атракция в интериора на някаква кръчма.
Но има живот в село, някои поддържат къщи като вили. Към 300 поданици е, към момента много оживено, тъй като е на 7 км от Троян. Отдалечените са напълно обезлюдени. Селата покрай градове се крепят, там някои живеят, пък работят в града. Или някой открие завод. И на село има два цеха, единият грънчарски, единствено че и там нещо не се вижда живот, никой не влиза, не излиза. И дърводелският в другия завършек на селото (или де да го знам какъв е към този момент на негово място), седи затворен, не се вижда придвижване там. Нямало хора за работа, дори в Троян затварят магазини, че се обезлюдило.
Не знам за световния молец, дето ми изяде чемшира, но какъв беше тоя народен молец, дето ни изяде акъла да се случи по този начин с България…
.jpg )
.jpg )
.jpg )
.jpg )
e-vestnik.bg
Чемширът зад къщата на прародител ми е на към 150 години. Посаден е до остаряла къщичка още по турско. После до нея е издигната новата къщурка, а остарялата е съборена. Та в този момент откъм гърба седи чемширът, най-старото нещо от рода ни. Връстник на прабаба ми, която умря на 105 година Тя е очевидец на Освобождението от турско иго. Била на 7 години, като бягали турците (в Троянско имало доста турски села), тук-там имало разграбване, кръвопролитие. Скрили детето, т.е. прабаба ми, под едно дървено корито за пране на двора до плевнята. И й споделили да лежи там, да не мърда, до момента в който се разбере, че турците са се изнесли от селото.
Та чемширът, висок над човешки растеж, е разклонен като дърво. Проправям си път през обраслата пътека към къщата и стигам до него откъм гърба. По-точно каквото е останало от него. Онзи гнусен молец, довеян у нас от някой завършек на света, го е опустошил изцяло. Глобализацията не е единствено в културата и търговията. Има и експорт-импорт на болести, насекоми... И чемширът в този момент е като хербарий, сухи клонки, няма едно листенце зелено. Само допреди две години беше зелен. И дребният чемшир начело, и на другата къща в двора, също са изядени. Някои из село са си избавили чемширите, пръскат нагъсто с някакъв специфичен препарат, че множеството инсектициди не оказват помощ. Докога ли ще ги опазят...
Майка ми като пенсионерка изкарваше тук от ранна пролет до късна есен, беше посадила към 300 лалета. Нищо не се вижда от тях. Загубили са се. Бурени и буренак на всички места.
По ябълковите дървета в градината се повишават повет, бръшлян, и всякакви увивни растения, към този момент не знам кое какво е. Чистих, рязах в предходни години, но не мога да надделея. "Зеленото вилнеене " на природата, както споделя Радичков. Сигурно в Амазонската джунгла няма такива гъсти шубраци и пълзяща растителност. По-рано градината (има 60-70-годишни ябълки, да се чудиш), беше чиста, просторна, в този момент е шубрак. Навремето съседът дядо Мичо косеше да храни кравата, събираше опадали ябълки. Пускаше от време на време 2-3 овце да пасат. Сега няма дядо, няма животни. Джунглата настава.
Мерата нагоре над село представляваше хубави зелени поляни, стада от овце и крави пасяха. Сега е драки и плевели, не може да се мине, няма кой да пасе и поддържа ливадите.
На 2-3 километра от село, край един дребен язовир в гората, имаше кошара. Към 300-400 овце на текезесето и като минеш оттова, те олайваха 3-4 кучета. Далекопровод с железни стълбове прокаран до такава степен, имаше ток. Идваше ветеринар да следи стадото, караха фураж зимата. В единия завършек на кошарата под същия покрив две-три стаи. Там живееше овчарят, ром, с жена си и малко дете.
С ликвидацията раздадоха овцете на наследници и останалите ги изклаха. И наследниците дадоха за кръвопролитие върнатото - нямаше кой да ги гледа. Кошарата я събориха, тухли и керемиди отнесени, единствено основите й се виждат. Металните стълбове на електропровода са отрязани за скрап, ромът от дълго време е останал без работа и без покрив и кой знае къде се е запилял с жена и дете.
Язовирът е източен, не го поддържа никой, нещо станало ли е, не се знае. По дъното му тече едно поточе. Едно време ловяхме риба тук, и кленове, и шарани.
В центъра на селото е къщата на попа. Беше от най-хубавите преди време, два етажа, с спретнат двор, градинка, с табелка "Образцов дом ". Първо умря попът, след това попадията. Наследниците продадоха къщата. Дойде някакъв мераклия, потегна я, поддържаше градинката, цветя. Във вътрешния двор имаше огромна сграда, той й смени покрива, нови греди, дъски, с непромокаемо асфалтово покритие и от горната страна подреди каменни плочи, като на старите къщи в селото. Да резервира стила, но да не мокри, в случай че тече сред плочите. Отдолу имаше камина, на маса сядаше с ракийка. После индивидът изчезна, къщата запустя, купи я една циганка от други села някъде, с две момчета. Поживяха някоя друга година, стана запуснато, градинката буреняса. Циганчетата отраснаха. Циганката отпътува да работи по Италия, пращаше им пари наподобява. После момчетата й също изчезнаха. И къщата стартира да се разрушава, зейнаха прозорци. Преди година отнякъде се появиха отново младите роми и смъкнаха плочите от постройката във вътрешния двор. Да са ги продали за стотина лв.. Предишният притежател несъмнено е дал 2 хиляди лв. да направи подобен покрив. Сега се вее окъсаното покритие, останало под плочите, дъждът и снегът ще довършат останалото. От циганката няма и диря, споделиха, че умряла в Италия. Няма изпратен смъртен акт, наследниците не знаят къде и по какъв начин да го търсят, не могат да продадат къщата. И прозорците й на горния етаж зеят отворени, някои без стъкла. И тази къща е пасажер, баш на центъра.
Друга къща наоколо и тя изоставена, петима наследници, двама от тях в чужбина, един в Щатите, различен в Испания, някои съвсем не се познават. Единият има дял една четвърт, умрял някъде в Чикаго, разведен. Сега не знаят къде са синът му и щерка му, никой не ги е виждал, там са от дребни деца и не се обаждат, не се връщат, към този момент са американци. Наследниците не могат нито да продадат, нито да разделят. Щели да я получават напълно по някаква процедура, откакто 10 години са я стопанисвали и плащали налози. Само че какво ти стопанисване. Къщата е затворена, човек не е влизал от години.
На наследниците в село са им върнали земеделска земя по 25-30 декара, колкото е имал приблизително всеки локален селяндур. И нивите не са на едно място - 20-30 декара са пръснати на двайсетина части. Така е в предбалкана, тук не е Добруджа. Едно парче е било градина край реката - покрай водата, да може да се полива. Друго парче декар и нещо е лозе на южния хълм, трето е равнища край пътя. Само половината земя е под аренда, рентата за 20-ина декара е към 200 и нещо лв. годишно. Другите части земя са ливади и ниви по баирите, към този момент потънали в драки, никой не ги ще. Напоследък един купил няколко такива, тъй като, с цел да взима дотации за отглеждане на животни, трябвало да има не знам си какъв брой декара ливади и пасища. Цената на земята тук е към 400 лева за декар - 40 стотинки на кв. метър. Найлон за парник коства по-скъпо. Понеже е на ниска цена, наследниците някак се оправят да си разделят нивите, другояче кой знае какви каузи за подялба ще стартират.
Старият дърводелец умря. Правеше хубава изпипана дървена дограма за прозорци, с тези дребни прозорчета, като за старите къщи. Каквото искаш от дърво, можеше да ти направи - порти, маси, столове.
Сега има един-единствен занаятчия, по-млад, си е турил табела на Едноличен търговец на една къща в центъра, само че дограма не може да прави, единствено подготвена инсталира... И шарлатанин, ще те завлече - плащаш му на половина в задатък да ти направи желязна врата или ограда, след това го търсиш цяла година да си свърши работата.
Дърводелецът си отиде, а дърво в близост има доста. Дъбовата гора на дядо ми я осякоха. Казали на майка ми - продай я, че те и по този начин и по този начин ще я осекат. И тя я продала, т.е. дървения материал. Сега ще порастат нови дъбове след 30-40 години. От горите слизат секачи с катъри, натоварени с дърва, по-долу някъде ги чакат остарели руски камиони с висока проходимост, товарят ги с дърва и отпътуват незнайно закъде.
Някогашният горски на селото, като го видях за последно, беше над 80-годишен. По негово време такава сеч не е имало. Горският постоянно ходеше в зелена униформа, даже като се пенсионира караше с нея, единствено беше махнал пагоните с дъбови листа. Стар и все по този начин ухилен разправяше нещо за внука си, който живеел в Щатите.
Читалището имаше киносалон, с дребна сцена, в миналото, доста от дълго време, въртяха филми два пъти седмично. Киното завърши още при соца, хората понижиха, киномашините се скапаха. На горния етаж имаше библиотека с библиотекарка, която идваше в избрани дни и часове, записваше на едни картони кой каква книга е взел. И това завърши от дълго време. Никой не се интересува какво е станало с книгите, те в този момент не са полезност. На долния етаж направиха механа, след това и тя затвори.
Къщата на дядо ми я събориха. Голяма, двуетажна, строил я 1920 година с двете си ръце - беше издирван занаятчия строител. Помагали му съселяни. Зимно време, като стана към 80-годишен, живееше в София. И до момента в който го няма, циганчетата от село чупеха с камъни прозорците откъм улицата. Той искаше да търси учителя да им каже да не вършат по този начин. Но няма кой да им каже, закриха учебното заведение.
Вятър и сняг нахлуваше из къщата. Напролет слагах нови прозорци. На другата година отново. После заковах найлон. Вятърът го скъса. Покривът, с тези остарели плочи, се размести, протече, къщата се разкриви. Кметът сподели да я съборим, че другояче той ще я събори. На майка ми се падна достойнството да наеме хора да я съборят. Родена в същата къща. Да я ремонтира щеше да излезе горе-долу едвам построи нова. Нямаше по какъв начин. Тя се придвижи да кара лятно време в дребната къща на дядо си и баба си. В двора след събарянето остана една голяма греда от древен бук, дълга над 7 метра. Беше нещо като гръбнак на къщата. Не можаха да я поместят, подпряха я на един каменен дувар. Минаха някакви от Троян и я купиха за 70 лева, откараха я с огромен камион, щели да я инсталират като атракция в интериора на някаква кръчма.
Но има живот в село, някои поддържат къщи като вили. Към 300 поданици е, към момента много оживено, тъй като е на 7 км от Троян. Отдалечените са напълно обезлюдени. Селата покрай градове се крепят, там някои живеят, пък работят в града. Или някой открие завод. И на село има два цеха, единият грънчарски, единствено че и там нещо не се вижда живот, никой не влиза, не излиза. И дърводелският в другия завършек на селото (или де да го знам какъв е към този момент на негово място), седи затворен, не се вижда придвижване там. Нямало хора за работа, дори в Троян затварят магазини, че се обезлюдило.
Не знам за световния молец, дето ми изяде чемшира, но какъв беше тоя народен молец, дето ни изяде акъла да се случи по този начин с България…
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ