Италианският журналист Якопо Сторни, кореспондент на Corriere Fiorentino и Corriere

Италианският публицист Якопо Сторни, сътрудник на Corriere Fiorentino и Corriere della Sera, идва в България особено за премиерата на книга от Тициано Терцани.
На 22 май (сряда) 2019 година от 18:30 ч. в хартиен център „ Гринуич “ ще чуете историята за това по какъв начин един татко споделя на сина си огромното странствуване из живота.
Събитието се организира със специфичното присъединяване на Луиджина Педди, шеф на Италианския културен институт, и журналиста Якопо Сторни. Водещ на събитието е Георги Тошев. Ще участва и Пенка Манолова, преводач на „ Краят е моето начало “. Премиерата е проведена взаимно с Италианския културен институт в София.
Преди премиерата на книгата беседва в извънредно изявление с Якопо Сторни.

Аз съм публицист и имам вяра като Терцани, че публицистиката би трябвало да умее доста добре да опише събитието, стигайки чак до душата на обстоятелствата. Журналистиката на Терцани правеше постоянно тъкмо това. Той бе муден публицист, муден в смисъл на бездънен. Журналист, който не се ограничаваше в това да написа единствено хроника на обстоятелствата, а дълбаеше надълбоко в историята, в антропологията, в душата на самите обстоятелства. Преди да отпътува за своите задачи в чужбина (подобно на един различен негов полски сътрудник Капузински), Терцани изчиташе цялостен куп книги за историята на страната, в която отиваше. Стараеше се да я разбере, да има същинска визия за нея, за това по какъв начин се е стигнало - исторически и културно - до това положение, което в сегашното се постанова да разкажем.
В " Един вещател ми сподели " - една от неговите най-известни и най-хубави книги - Терцани споделя за избора си да не се качва на аероплан цяла една година и за света, който среща по пътя си. Чрез забавеността, която се трансформира в дълбочина на описа, съумява да разкрие за следващ път пред очите ни един друг свят, който другите средства за всеобща информация не описват. Ето за какво през днешния ден Тициано Терцани липсва толкоз доста на публицистиката.

Книгата е обръщение, удостоверение, което един татко оставя на сина си, само че освен на своя наследник. Това е обръщение към всички синове и дъщери, към всички младежи, с вярата да ги окуражи да не се предават, когато се сблъскат с компликациите на живота, на работата. Това е доста настоящо обръщение в днешното спешно време, чийто смисъл е съсредоточен в следната мисъл на Терцани: " Това е нещо, на което държа доста. Държа да схванеш, че това, което направих аз, не е неповторимо, че не съм изключение. Аз този мой живот си го измислих не толкоз от дълго време, не преди 100 години. Всеки може да го направи. Иска се храброст, целеустременост, и схващане за себе си, само че не в ограничавания смисъл на кариера и пари, а схващане, че си част от нещо превъзходно, което напълно те заобикаля. Бих желал това да е химн на разновидността, на опцията да си това, което искаш да си ".

Ако през днешния ден съществуват толкоз " мъдреци ", които се пробват да ни продават предписания за благополучен живот, значи, че това благополучие не е по този начин публикувано. Ето за какво изобилстват продавачите на благополучие, които доста постоянно са самообявили се мъдреци без никаква културна дарба да разрешат споровете на човешката душа. Живеем във времена на рационална рецесия, където цифровото общество ни подари нови хоризонти, само че парадоксално - ограничи хоризонтите на рационалността. Хората са такива, тъй като са сами. Старите хора във все по-старата Европа са все по-стари. Ала доста постоянно и младежите усещат това положение на самотност, на недоумение, на дискомфорт. Много от тези отрицателни усеща се раждат от неналичието на разговор, на схващане, на съчувствие, на шерване. Издаването на " Краят е моето начало " е значимо за всички, тъй като придвижва посланието на вяра, което се съдържа в него. Когато чета и прелиствам книгите на Терцани, се усещам обзет от предпочитание да върша, да върша, да върша, да се задвижвам, да включа в активност мозъка и тялото си, с цел да направя нещо революционно, потребно за света. Книгите на Тициано са противоотрова на депресията.

Винаги са хубави пътуването и срещата с други хора. Опознаването на нови култури отваря мозъка. Аз съм любопитен да схвана какво от Терцани подхожда на българските читатели и да съпоставя нашите хрумвания.

На никого не е прелестно да почине, това би трябвало да се каже. Поне аз по този начин мисля, въпреки към момента да не съм покрай гибелта (надявам се!). Смъртта обаче може да е облекчена, да е призната по-малко трагично, да е по-блажена. Аз да вземем за пример намирам за велика следната мисъл на Терцани: " Земята, по която вървим, в реалност е едно огромно гробище. Едно огромно, голямо гробище, цялостно с всичко това, което е било. Ако почнем да копаем, на всички места ще намерим кости, трансформирали се към този момент в прахуляк, останки от живот. Представяш ли си милиардите милиарди, милиарди същества, които са умрели върху тази земя? Всички са в нея! Ние непрекъснато вървим върху едно голямо гробище. Странно е, тъй като гробищата, както ние ги схващаме, са места на болежка, на страдалчество, на рев, обградени с черни кипариси. Докато в действителност огромното земно гробище е хубаво, тъй като е природа. Върху него порастват цветя, тичат мравки, слонове ".
Това е една доста красива мисъл, където личната гибел се трансформира в зародиш на покълването на нови животи, където индивидуализмът се разпада на части, където материализмът се разпада на части. И Тициано стига до огромното осъзнаване, че гибелта може да бъде забелязана като част от процеса на живота, като едно с това, което ще се роди и ще ни продължи. Затова краят, личният край може да бъде началото на нещо друго, началото на живота на другите.
Якопо Сторни e флорентински публицист, написа за Corriere.it, " Флорентински пощальон " и " Социален редактор ". Ангажира се със обществени тематики като изключително внимание отделя на имиграцията, на която е посветил две книги: " Засреляйте ги! Нови плебеи в Италия " (2011) и " Италия - това сме ние. Истории за съумели имигранти " (Кастелвеки, 2016). В 2015 печели премията за проучвателен журнализъм " Роберто Гинети ", премията " Лучано Де Майо " и получава особено споменаване на премията " Енио Макони ". В 2016 година печели първото издание на " Социален публицист на годината ", проведено от Cesvot (център за доброволни услуги в Тоскана), Voltonet (мрежа на тосканските доброволци), и Compagnia delle opere (дружество на делата).