Италиански баскетболист написа емоционално писмо до Коби Брайънт
Италианският баскетболист Федерико Биаджини написа доста прочувствено писмо до Коби Брайънт, който загуби живота си в злополука с хеликоптер преди няколко дни, написа Dsport.bg.
Той пусна в обществените мрежи фотография, на която са той и, тогава 12-годишният Коби, по време на летен шампионат в Италия.
_%20650x%20507.jpg )
Ето и писмото на Федерико до Коби:
" Здравей, хлапе. Аз съм индивидът с белия потник на тази фотография. Отне ми няколко дни да осмисля какво тъкмо се е случило.
Здравей, хлапе...това споделях. За мен ти постоянно ще останеш това момче от шампионата за трофей " Пиатели ", който се игра в Монтекатини през 1989 година - кльощавото дете с най-дългите крайници, изпълнените с живот очи и усмивка, която, по-късно, очароваше целия свят - освен този на баскетбола.
Ти си това хлапе, което една вечер, преди 30 години, направи нещо неповторимо и неповторимо - излезе на паркета, дружно с татко си Били Джо и " огромните " във финалите на летния шампионат. Екипът ти стигаше до коленете, а ти, едвам на 11 години, даже не сподели, че се срамуваш - нещо, което подхожда единствено на първенците. Ти опита да оставиш своята диря върху мача, да бъдеш основния воин, а освен допълнение. Така, както го направи след това в кариерата си.
Финалът на летния шампионат, може би един от най-важните по това време, се игра в Монтекатини. Това бяха едни от най-хубавите години за баскетбола в Тоскана. На паркета бяха единствено " възрастни " - от Серия А, Серия Б, Серия С и Серия D. Те бяха от Монтекатани, Пистоия, Ливорно, Сиена и Флоренция. Никой не искаше да загуби, беше толкоз значимо...Все отново това бе шампионат, в който на карта бяха заложени локалните вражди и достойнството на хората - неща от италианските покрайнини. Но, с невероятния си гений, ти донесе усеща и страстите, които бяха присъщи на тези - " зад Океана ".
" А, дете на паркета. Колко сладко! ", си мислеха тогава над хилядата души, които бяха по трибуните, включително и майка ти, която те гледаше като че ли изпаднала в транс. Играчите пък си мислеха: " Дете на терена, каква досада ". " Какво пък би трябвало да върша в този момент? " си мислеше индивидът, който би трябвало да те пази. За положително или зло, този човек бях аз. Средностатистически баскетболист от долните дивизии на Тоскана. Хлапето поема топката... Аз си споделям: " Недей да мърдаш, не прави нищо...той е единствено хлапе ".
Хлапето стреля от тройката...Кош, тълпата пощурява. Моите съотборници ме гледат с отрицание. В идната офанзива хлапето отново взима топката...мисля си: " Приближи се, само че не вдигай ръце...той е единствено дете ". Хлапето обаче, непоколебимо стреля още веднъж от тройката. Отново вкарва. Тълпата отново избухва, съотборниците ми пък са още по-ядосани. Треньорът ми, който не искаше да загубим (то, никой не искаше) викна таймаут и ми сподели да играя по-здраво в отбрана. Върнахме се на паркета. Отново хлапето беше с топката. Цялата зала го подканяше да стреля и го окуражаваше. Съотборниците ми пък желаеха да играя крепко в отбрана и викаха: " Не го оставяй да стреля! ".
Аз си помислих: " Мамка му, какво да върша в този момент? ". Приближих се до него и с очи пробвах да му кажа: " Моля те, не го прави още веднъж ". Никакъв късмет. В неговите очи се четеше само свирепа увереност (мамба-манталитетът към този момент бе там). Публиката пък бе отвън надзор: " Стреляй, стреляй ". Аз подвигам ръце без даже да виждам към хлапето. Както и преди, той поема топката, която бе по-голяма и по-тежка от него, и стреля. Без да желая, и без да знам по какъв начин, препречвам изстрела. Помислих си: " Какво ли ще си каже майка му за мен? ". Феновете започнаха да викат с отчаяние в гърлата си. Съотборниците ми пък продължиха да играят като че ли нищо не се бе случило. Аз започнах да се дръзвам на тази трагикомична обстановка и споделих на треньора: " Или ме остави на пейката, или ела ти да пазиш това хлапе ".
Да...хлапето...Това хлапе, което след няколко години щеше да донесе на баскетбола толкоз страсти, колкото никой не можеше да си показа, в това число и най-хубавото любовно писмо. Това бе най-хубавото прощаване, което някой в миналото е писал. Сбогом, хлапе. Сега ти ще накараш и ангелите да се влюбят в баскетбола: " Всеки панер е дело на възвишен проект ". Може би, един ден, още веднъж ще играем 1 на 1. Без никакво подозрение ще ми върнеш за оня смехотворен блок, до момента в който щерка ти ни гледа и се смее.
5...4...3...2...1
Сбогом, Коби. Бе прелестно! ".
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието последните вести - такива, каквито са, от Света, България и Варна!
Изпращайте вашите фотоси на [email protected] когато и да е на дежурния редактор!
За реклама виж - https://petel.bg/advertising-rates.html
--> --> --> --> 
рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУКНапиши коментарИме:Коментар:
Последни вести 
рекламаФорумФорум--> --> 
реклама
реклама За Петел|Рекламни тарифи|Условия за ползване|Правила|КонтактиВсички права непокътнати © 2011 - 2020 Petel.bg Изработка и техническа поддръжка Дот Медиа 
затвори X×За да продължите, би трябвало да се регистрирате в уеб страницата
Той пусна в обществените мрежи фотография, на която са той и, тогава 12-годишният Коби, по време на летен шампионат в Италия.
Ето и писмото на Федерико до Коби:
" Здравей, хлапе. Аз съм индивидът с белия потник на тази фотография. Отне ми няколко дни да осмисля какво тъкмо се е случило.
Здравей, хлапе...това споделях. За мен ти постоянно ще останеш това момче от шампионата за трофей " Пиатели ", който се игра в Монтекатини през 1989 година - кльощавото дете с най-дългите крайници, изпълнените с живот очи и усмивка, която, по-късно, очароваше целия свят - освен този на баскетбола.
Ти си това хлапе, което една вечер, преди 30 години, направи нещо неповторимо и неповторимо - излезе на паркета, дружно с татко си Били Джо и " огромните " във финалите на летния шампионат. Екипът ти стигаше до коленете, а ти, едвам на 11 години, даже не сподели, че се срамуваш - нещо, което подхожда единствено на първенците. Ти опита да оставиш своята диря върху мача, да бъдеш основния воин, а освен допълнение. Така, както го направи след това в кариерата си.
Финалът на летния шампионат, може би един от най-важните по това време, се игра в Монтекатини. Това бяха едни от най-хубавите години за баскетбола в Тоскана. На паркета бяха единствено " възрастни " - от Серия А, Серия Б, Серия С и Серия D. Те бяха от Монтекатани, Пистоия, Ливорно, Сиена и Флоренция. Никой не искаше да загуби, беше толкоз значимо...Все отново това бе шампионат, в който на карта бяха заложени локалните вражди и достойнството на хората - неща от италианските покрайнини. Но, с невероятния си гений, ти донесе усеща и страстите, които бяха присъщи на тези - " зад Океана ".
" А, дете на паркета. Колко сладко! ", си мислеха тогава над хилядата души, които бяха по трибуните, включително и майка ти, която те гледаше като че ли изпаднала в транс. Играчите пък си мислеха: " Дете на терена, каква досада ". " Какво пък би трябвало да върша в този момент? " си мислеше индивидът, който би трябвало да те пази. За положително или зло, този човек бях аз. Средностатистически баскетболист от долните дивизии на Тоскана. Хлапето поема топката... Аз си споделям: " Недей да мърдаш, не прави нищо...той е единствено хлапе ".
Хлапето стреля от тройката...Кош, тълпата пощурява. Моите съотборници ме гледат с отрицание. В идната офанзива хлапето отново взима топката...мисля си: " Приближи се, само че не вдигай ръце...той е единствено дете ". Хлапето обаче, непоколебимо стреля още веднъж от тройката. Отново вкарва. Тълпата отново избухва, съотборниците ми пък са още по-ядосани. Треньорът ми, който не искаше да загубим (то, никой не искаше) викна таймаут и ми сподели да играя по-здраво в отбрана. Върнахме се на паркета. Отново хлапето беше с топката. Цялата зала го подканяше да стреля и го окуражаваше. Съотборниците ми пък желаеха да играя крепко в отбрана и викаха: " Не го оставяй да стреля! ".
Аз си помислих: " Мамка му, какво да върша в този момент? ". Приближих се до него и с очи пробвах да му кажа: " Моля те, не го прави още веднъж ". Никакъв късмет. В неговите очи се четеше само свирепа увереност (мамба-манталитетът към този момент бе там). Публиката пък бе отвън надзор: " Стреляй, стреляй ". Аз подвигам ръце без даже да виждам към хлапето. Както и преди, той поема топката, която бе по-голяма и по-тежка от него, и стреля. Без да желая, и без да знам по какъв начин, препречвам изстрела. Помислих си: " Какво ли ще си каже майка му за мен? ". Феновете започнаха да викат с отчаяние в гърлата си. Съотборниците ми пък продължиха да играят като че ли нищо не се бе случило. Аз започнах да се дръзвам на тази трагикомична обстановка и споделих на треньора: " Или ме остави на пейката, или ела ти да пазиш това хлапе ".
Да...хлапето...Това хлапе, което след няколко години щеше да донесе на баскетбола толкоз страсти, колкото никой не можеше да си показа, в това число и най-хубавото любовно писмо. Това бе най-хубавото прощаване, което някой в миналото е писал. Сбогом, хлапе. Сега ти ще накараш и ангелите да се влюбят в баскетбола: " Всеки панер е дело на възвишен проект ". Може би, един ден, още веднъж ще играем 1 на 1. Без никакво подозрение ще ми върнеш за оня смехотворен блок, до момента в който щерка ти ни гледа и се смее.
5...4...3...2...1
Сбогом, Коби. Бе прелестно! ".
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието последните вести - такива, каквито са, от Света, България и Варна!
Изпращайте вашите фотоси на [email protected] когато и да е на дежурния редактор!
За реклама виж - https://petel.bg/advertising-rates.html
--> --> --> --> рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУКНапиши коментарИме:Коментар:
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ