Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

В края на XVIII век, Европа минава през интервал на бурно политическо, обществено и икономическо развиване, което стъпва на основите на така наречен Просвещение. В тази ера се ускорява устрема на елементарните хора да получат достъп до познание, богатства, пари и по-добър живот. В гонене на тези цели, мнозина раздират оковите на векуващия закостенял ред. Героите на епохата се заемат да пренапишат публичния контракт и да основат нов ред, който да дава по-равни права на народа и да удовлетвори устрема на новата генерация за независимост и тъждество. Това е ера на мислители, философи, политици, стожери на духа и либерализма.

Но измежду тях съумяват да се повдигнат и хора, които нито са философи като Емануел Кант, нито са политици като абат Сийес, нито са просветени духовници като Томас Малтус. Това са хора, които са привикнали да грабят от живота с цялостни шепи и които не могат да си разрешат просто да изпаднат в тези глухи страници на историята, които никой не прелиства. Особено място измежду тях заема един мъж, който в живота си съумява да е боец, корсар, контрабандист, опортюнист, бунтовник, военачалник и даже херцог. Той е едно от най-славните деца на Френската Революция – Шарл-Пиер Ожеро.

Пиер Франсоа Шарл Ожеро, предстоящ победител в десетки борби и маршал на Френската империя, се ражда на 21 октомври 1757 година в Париж. Както и през днешния ден, и тогава Париж е един от най-големите градове в целия свят. Както и през днешния ден, френската столица съставлява чудноват контрастност сред голям брой гета и едни от най-бляскавите здания, строени в човешката история. Град на дворци, катедрали и коптори, Париж е гръмък, замърсен и вселенски, населяван от към 400 000 души.

По тесните му, средновековни улици се гонят деца, улични кучета, котки и несъмнено плъхове. Ожеро се ражда в разгара на най-скъпия и огромен спор в дотогавашната история – Седемгодишната война (1757-1763 г.), което значи, че първите му седем години са белязани от съпътстващата финансова рецесия, новините от фронта и общата бедност. Няма точни сведения какво съответно работи бащата на Пиер. Според едни източници е лакей, съгласно други – зарзаватчия.

Трети източници показват, че майка му се занимава с продажба на зеленчук, до момента в който бащата е зидар. При всяко състояние фамилията е релативно оскъдно, претрупано от работа, а Ожеро израства на улицата самичък, измежду локалните банди гаменчета, което и слага основите на неговия натруфен манталитет. Расте див, несдържан, с пиперлив език и подготвен да оголи стоманата и при най-малката засегнатост. Една специфичност на израстването му е, че майка му, която е родена в Мюнхен, съумява д аго научи да приказва порядъчен немски.

Нищо чудно, че родителите му, които колкото да смогват да му обезпечат главно обучение, бързат да го пратят да служи в армията при първа опция. Още на 17 Ожеро към този момент е доброволец в кралската армия и се записва в един от пехотните полкове. Полкът с еползва с особена известност – води се ирландски, само че в него се събират хпра от всевъзможни краища на Франция, постоянно с нежелана известност.

Оказва се че младежът има хъс, „ топки “ и огромна физическа мощ – в тогавашната войска се събира отпадъка на обществото, хора, които са нежелани на никое място, даже в личните си домове. Ожеро съумява дотам да впечатли и надвие останалите в частта си, че бързо, с юмруци и псувни, се издига в йерархията. Скоро дръзкият юноша е видян от рекрутиращи офицери от кавалерията и е признат в един от драгунските полкове.

По това време, драгуните съставляват лека конница, натоварена със задания по гонене и очистване на разрушени противников елементи. Драгуните нормално са хора с ясно изразен характер, склонни да вземат решение проблемите си със сабя в ръка и уважаващи единствено тези командири, които с делата си заслужат респекта на бойците.

Именно от неналичието на почит стартират и проблемите за Пиер. Недоволен от това по какъв начин капитана на ротата му командва частта си, Ожеро се конфронтира със своя висшестоящ и е извикан на двубой. Младият парижанин се оказва извънредно добър фехтовач, надделява капитана си и го убива. Да спечелиш в двубой е едно. Да убиеш командващия си офицер – напълно друго. Срещу Ожеро е стартирано правосъдно разследване, което евентуално ще докара до смъртна присъда. Решен да не чака пасивно горчивия край, Шарл-Пиер бяга от Франция и отпътува зад граница, с цел да опита шанса си в други страни.

Според личните му разкази, цялостни с неистини и пресиления, Ожеро на първо време отпътува за Швейцария, където се наема при семейство часовникари. Като част от тяхна комерсиална група, Пиер отпътува за Балканите и там се разделя с работодателите си, с цел да се запише доброволец в съветската войска. Твърди, че взел участие в обсадата на Измаил, ръководена от Суворов, само че тя е през 1790 година, а Пиер би трябвало да е бил по Дунав към 1778 година, когато Русия и османската империя към този момент не водят война. Въпреки това, съветските управляващи в Украйна наемат всеки вероятен доброволец за погранична работа, тъй че като нищо Пиер изкарва там един сезон. В следствие дезертира и отпътува за прилежаща Прусия, където още веднъж се цани за боец.

Първо постъпва на работа в фамозния пехотен полк на принц Хайнирх Хоенцолерн, а по-късно, отново по негови думи, служи в гвардейските полкове на Фридрих Велики. При всяко състояние, престоят му в пруската войска се отразява добре на прекомерно бурния му и неизпълнителен темперамент. Същевременно,  Ожеро има опция да черпи опит от най-успешната войска в тогавашна Европа.

Някъде към 1780 година, на Ожеро му писва и пруската работа, в следствие от което, взема решение да избяга. Това обаче не е елементарна задача. За да се борят с дезертьорите, пруските управляващи заплащат на селяните, живеещи към казармите великодушни награди за всеки хванат дезертьор. След като не може да бяга самичък, Ожеро си образува цяла рота дезертьори, въоръжават се и си пробиват път с пердах до саксонската граница. Вече на саксонска земя, Ожеро отпътува за Дрезден, където се захваща да е преподавател по танци и фехтовка.

През 1781 година, по случай раждането на принц Луи, крал Луи XVI афишира прошка. Ожеро се възползва и от Саксония се завръща във Франция. Знаем, че през 1784 година към този момент служи в Кралския Бургундски полк, а две години по-късно заема подофицерска позиция в Кралския карабинерски полк. През тези години се доусъвършенства като фехтовач и усвоява всички тънкости на етикета и калиграфското писане, оформяйки грациозен и даже придирчив почерк. Вероятно по същото време уголемява и общата си просвета, изграждайки си облика на грамотен и навирен кавалерист, поробител на не едно или две женски кревати и сърца.

През 1786 година Ожеро отпътува за Неапол, където крал Фердинанд VI желае да реформира армията си и моли Франция за инструктори. Дали Ожеро е командирован или в типично собствен жанр просто бяга от полка си и се показва за формален сътрудник на крал Луи – това няма по какъв начин да разберем. Във всеки случай, след евентуална проява на уменията си, се хваща като инструктор по фехтовка в неаполитанската войска.

В Неапол Пиер реализира това, което не е успявал до този миг – влюбва се. Обект на възприятията му е доста по-младата от него Габриела Грах – щерка на гръцки търговец. Когато желае ръката й, татко й, безспорно предвидлив мъж, му декларира че е негодяй и шарлатанин, и за брак и дума не може да става. Габриела има своя визия за нещата и бяга дружно с Пиер. Двамата се качват на транспортен съд и отпътуват за Лисабон, където живеят дружно три години, отдавайки се на пристрастености, случки и живот на ръба, години, определяни от самия Ожеро като безпределно приятни.

През 1790 година, след експлоадирането на Революцията във Франция, Ожеро е хванат от Инквизицията на Португалия и прекарва няколко месеца в подземията на техния затвор. Габриела употребява целия си сексапил и наличните им средства, с цел да убеди един френски търговец да се застъпи за Пиер и Ожеро е освободен в края на годината.

Двойката бърза да замине за Франция, а Ожеро се записва доброволец в Националната армия – новосформираната спомагателна армия, набирана от граждани-доброволци за отбрана на френските територии. Скоро откакто се захваща с войнишкия поминък за трети път във Франция, Ожеро се трансферира на постоянна работа в Германския легион – поделение, формирано от най-различни чужденци, в което познанията му по немски бързо влизат в деяние, а той скоро се издига до младши офицер. Не се минава доста време и Ожеро се оказва още веднъж зад решетките, този път за съмнителни дейности, противоречащи на офицерския морал.

Поради острия дефицит на офицери е освободен скоро по-късно и за малко служи в 11 хусарски полк, след което е трансфериран към интендантската работа на Рейнската войска, сражаваща се против австрийци и прусаци по поречието на р. Рейн. Там попада под командването на печално известния военачалник Русиньол, прочут с това, че щабът му пътувал със лично поделение проститутки. Покрай шмекерлъците на Русиньол, Ожеро усвоява занаята с обогатяването на командващия офицер за сметка на локалното население. Досегът с Росиньол се оказва прекален даже за Ожеро и скоро си урежда да бъде нараснал в полковник и пратен да води война с испанците на фронта в Пиренеите (по това време Франция води война по едно и също време с цяла Европа – б.а.)

Първата му задача е да образова новобранци. Остава в спомените на мнозина с изрядната си униформа, спретнатата прическа и огнения си характер, с който бързо смазва всеки опит за дебелоглав и твърдоглавие. Започват да го назовават „ Големия Прусак “ поради височината и методите му на образование. Скоро бойците, тренирани от Ожеро се показват най-добре спрямо останалите и това му печели уважението на неговия главнокомандващ – военачалник Марбо. Скоро следва и покачване в чин генерал-майор. Получава команда на 6000 души, с които няколко седмици по-късно съумява да разгроми изцяло два пъти по-многочислена испанска дивизия. В следствие съумява да пробие една от най-сериозните отбранителни линии на испанците в Пиренеите.

През 1795 година отпътува за Италия, където се бори паралелно с генералите Масена, Лан и Перен против австрийците. Мъжете на Ожеро го боготворят – той е от водачите, които викат „ След мен! “, а не „ Напред! “. В Италия взе участие в няколко основни победи и с образеца си и прецизното командване, се трансформира в кумир на Армията на Италия. Няколко месеца по-късно, отпред на Армията на Италия е изпратен Наполеон Бонапарт, тогава също генерал-лейтенант и протеже на политическите водачи в Париж. Ожеро е много песимистичен към Бонапарт като човек, само че скоро е заставен да признае военния му талант.

Ожеро се популяризира с офанзивата си против австрийските войски в борбата при Кастильоне, която де факто взема решение изхода от цялото стълкновение. В следствие към храбростта му се прибавя и печалната популярност на изедник. Ожеро се облагодетелства непрестанно за сметка на локалното население, не щади нито храмове, нито манастири, нито градските общини в Италия. Скоро персоналният му обоз получава прозвището „ Съкровищницата “.

Проблемите с характера и кражбите на Ожеро са толкоз съществени, че Наполеон употребява всеки вероятен мотив, с цел да го праща на задачи в Париж. През 1797 година Ожеро се връща в Париж в ролята си на страж на държавното управление. Наполеон го е предложил като подобаващ за смазване на роялистки метежи и Ожеро не изневерява на стила си. Импозантен, пряк и застрашителен в гнева си, генералът се оказва извънредно сполучлив за заплашване на роялистите и опазване на Директорията отпред на Франция.

През 1798 година Ожеро е пратен от Директорите да командва войска в Германия, само че скоро войските му са разпусната, а  той е пратен на почетна, само че безполезна позиция на испанската граница. С идването на Наполеон на власт през 1799 година, Ожеро получава ново командване, този път в Холандия, а по-късно се бори в Германия през 1800 година превземайки Вюрцбург. През 1804 година за заслугите си е нараснал в чин маршал на Франция, откакто Наполеон взема трона през септември.

Облечен във власт и благосъстояние, синът на магазинерите се оказва един от най-важните хора във Франция.  единствената сянка, която помрачава живота му е гибелта на неговата все по-тежко болна Габриел, която умира през 1806 година, до момента в който Ожеро командва френски войски в Германия. Скръбта му е споделена от целия му щаб, защото Габриел е добре позната на офицерите и е всеобща фаворитка със своя огнен манталитет и остри смешки, изцяло в синхрон с възприятието за комизъм на Ожеро.

Между 1808 и 1813 година, Ожеро служи първо в Испания, а по-късно в Германия, главно като пълководец на поддържащи корпуси и като инструктор за новобрански полкове. Новата  му брачна половинка – претенциозна и обедняла аристократична дама, не му оказва изключително положителна роля. Ожеро губи сили и сила, евентуално измъчен от продължителен ревматизъм и други неизлекувани болежки, натрупали се през дългата му работа. През 1813 година се бори „ като едно време “ в борбата при Лайпциг. Макар французите да са бити, Ожеро избавя своя корпус от погром и с опитност и тактическа съобразителност, съумява да измъкне множеството си бойци невредими.

През 1814 година Ожеро се опозорява в очите на Франция като предава Наполеон и отхвърля да образува армията, която му е поверена в Лион, за да отреже пътя за оттегляне на нахлуващите през Рейн австрийци. Заради това изменничество, след абдикацията на Наполеон, Ожеро резервира купите и оценките си, само че си печели презрението на мнозина съвременници. По време на Стоте дни Ожеро прави опит да мине на страната на Наполеон, само че Бонапарт го афишира за изменник и го изключва от замислите си. В следствие, поради опита да подкрепи Наполеон, Луи XVIII също му лишава всички трофеи и владения. В опит да седне на два стола, Ожеро се озовава на земята.

Две години по-късно, самичък и отлъчен, маршалът-вагабонтин умира от някаква форма на едема. Така, отлъчен си отива един от най-великите тактици измежду наполеоновите маршали. Човек по едно и също време смел в багра и слаб в моралните избори, великодушен към бедните и слабите, само че лаком за пари и плячка, грижлив за близки и другари, само че и избухлив, самолюбив и недодялан. Ожеро е без подозрение един от най-противоречивите наполеонови генерали.

Днес паметта му е почетена с имената на няколко основни булеварда, а името му е измежду тези, изписани на почетно място по фасадата на Триумфалната арка.