Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Историята на Съединени американски щати помни имената на доста забележителни персони – президенти, бизнесмени, учени и писатели. Въпреки че войната в никакъв случай не е била съществена цел в съществуването на Съединени американски щати, Америка води забележителен брой спорове, в които се сблъсква с по-голямата част от страните по света под една или друга форма. В тези войни също се демонстрират поредност забележителни американци – някои елементарни бойци, а други – изтъкнати офицери. Въпреки това, в случай че би трябвало да се разлистят страниците на американската военна история и да се даде един образец за най-популярен мъж в униформа за цялата история на Съединени американски щати, то това безспорно би бил Дъглас Макартър.

Войната тече във вените на Макартър още от раждането му. Той проплаква в казармената постройка на военната база Литъл Рок в Арканзас на 26-ти януари, 1880 година Баща му – Артър Макартър Младши е капитан във военното отделение и боец от кариерата. Дядо му – Артър Макартър Старши е шотландски правист, който мигрира в Съединени американски щати през първата половина на XIX век и се издига до редица висши правосъдни постове във Вашингтон и даже става губернатор на щата Уисконсин.

Успехите на дядото вършат фамилията уважавано и с висок обществен статус, което ще даде опция на дребния Дъглас да получи достъп до най-качественото обучение за това време. Според американския диалект, Макартър е „ военно отроче “ – дете, израснало по казармите, където най-малко един от родителите му кара постоянната си военна работа. Семейството му обикаля от отделение на отделение в Дивия запад, следвайки назначенията на татко му – воин от Гражданската война и притежател на „ Медал на достойнството “. Любопитен факт е, че защото рода на Дъглас по майчина линия произлиза от Вирджиния и двамата му вуйчовци се борят за Конфедерацията, те отхвърлят да участват на сватбата на сестра си, която се дами за един „ янки “.

През 1889 година, времето на семейство Макартър в прерията свършва, само че в спомените си Дъглас отбелязва, че изискванията за живот са били такива, че се е научил да язди и стреля преди да може да написа и чете. Същевременно, единия от по-големите му братя – Матю, умира от шарка което се трансформира в покруса за фамилията. Дъглас е признат в влиятелно учебно заведение в Столицата, а татко му стартира развиването във военната си кариера, достигайки в последна сметка до чин генерал-лейтенант.

През 1893 година, фамилията се мести в Тексас, където Дъглас постъпва в Западно-тексаската военна академия и приключва с отличие като отличник на випуска с триумф 97.7 от 100. За достижението си отличен със златен орден. След несполучлив опит да се издейства президентска стипендия за образование във висшата военна школа Уест Пойнт, Макартър минава натоварен курс на подготовка при Гертруд Хъл – една от най-прочутите възпитателки в тогавашна Америка. Добре подготвен и квалифициран, Дъглас самичък кандидатства за стипендия посредством един от тогавашните конгресмени и с резултат 93.3 от 100 е признат в Уест Пойнт. Тук вършим уточнението, че с цел да се влезе в Уест Пойнт, претендентът би трябвало да бъде номиниран или от президента на Съединени американски щати, или от вицепрезидента или чрез някой конгресмен или сенатор – академията няма общоприета процедура за кандидатстване, а изисква гаранция на върховен държавен чиновник за младите си кадети.

Упорит в трудолюбието си, нахален в своята военна аристократичност и неотстъпчив в устрема си към съвършенство, Макартър приключва като отличник на своя випуск – общо 93 кадети, постигайки успеваемост от 98.14% – третият най-хубав резултат в историята на академията. Отличният триумф му носи предопределение като младши лейтенант в инженерния корпус на армията на Съединени американски щати. През 1905 година, Дъглас е избран като адютант на своя татко Артър по време на огромна визите на американска военна делегация в Япония, Китай, Индия и Югоизточна Азия. В продължение на две години, татко и наследник обикалят Изтока, а съвременник написа за тях – „ Не бях срещал по тесногръд и високомерен човек от Артър Макартър до момента в който не се срещнах със сина му. “

Първият миг, в който уменията на Макартър се демонстрират на дело във война идва през 1914 година, когато президентът на Съединени американски щати Удроу Уилсън заповядва американските сили да окупират основното мексиканско пристанище Веракрус, боейки се  че Мексико може да се намеси в Първата международна война. Макартър е измежду зачислените за задачата офицери. С оглед влошеното доставяне, съобразителният офицер взема решение, че би трябвало да провежда композиции от влакове, които да оказват помощ с доставките на храна. Оказва се, че в града няма нито един локомотив и сдобивайки се с вагонетка, Макартър без да пита се насочва към прилежащо Железопътно депо с цел да намери машини.

Блъфирайки с локалните, той съумява да спазари три локомотива за 150$ и да уговори тяхното предаване на американската войска. На връщане към своята част, вагонетката е атакувана поредно от три разбойнически банди на коне, които считат че Дъглас и придружителите му носят злато в себе си. Макартър прострелва общо шест души от ок. 20 нападатели при три поредни офанзиви, като най-малко 5 патрона пронизват облеклата му, само че нито един не го визира. След този опасен епизод, Дъглас е препоръчан за „ Медал на достойнството “, само че кандидатурата е отхвърлена, защото е упрекнат в неуважение на издадена заповед от собствен висшестоящ. Въпреки това, през 1915 година не му е отказано покачване в чин майор, след което е причислен като началник на осведомителното бюро на Министерство на защитата. Именно на тази позиция го заварва включването на Съединени американски щати в Първата международна война.

По предложение на Макартър, който е непосредствен до военния министър на Съединени американски щати – Нютън Бейкър, първата дивизия, изпратена от Америка на европейските фронтове е формирана от наборници от няколко разнообразни елементи на страната, с цел да не бъде упрекнато държавното управление, че дава преференция на някой от щатите. Тази пъстра дивизия е наречена „ Дъга “ поради разнообразието от бойци в нея, макар че формалното й наименование е 42-ра пехотна. Макартър е назначен като шеф щаб на дивизията под командването на ген. Уилям Ман. По мотив това предопределение, Дъглас е нараснал в чин полковник.

Американците идват на фронтовата линия в средата на февруари, 1918 година Макартър скоро се прочува с дръзките си участия във фронтови офанзиви против германците – при една от тях съумява да плени няколко противников бойци. За тези му дейности е награден с „ Военен кръст “ от френската войска и получава „ Сребърна звезда “ от американската. На 9-ти март още веднъж е в челните редици при щурма, осъществен от 168-ми пехотен полк, към който се причислява. Отново демонстрира подвиг в багра и е награден с „ Кръст за изключителни заслуги “ – второто по авторитет военно отличие на Съединени американски щати.

Няколко дни по-късно, откакто постоянно санкционира бойците си за не носене на противогаз, самият той не взема своя и е обгазен при вражеска офанзива, само че се възвръща сполучливо няколко дни по-късно. Звездният му момент идва през лятото на 1918-та, когато е нараснал в чин бригаден военачалник и му е зачислена 84-та пехотна бригада. С нея, Макартър взе участие във Втората борба при Марна. В рамките на към месец и половина с дръзки разследващи рейдове, съответно командване на войските си в защита и при контраофанзивата на Антантата, Макартър си печели още три Сребърни звезди, още един френски „ Военен кръст “ и става джентълмен на „ Ордена на почетния легион “ – най-висшето военно отличие на Франция.

През есента на 1918 година печели още две Сребърни звезди за присъединяване си в боевете при Сен Михиел (12-15 септември). През октомври, американската 42-ра дивизия взема ефективно присъединяване в Маас-Аргонската атака. В хода на офанзивата, по време на разследващ рейд, цялото му поделение е избито след обстрел с артилерия и картечници, като оцелява само той. В следствие през ноември взе участие в решителните стадии на офанзивата и печели още една Сребърна звезда, с което общо получава 7. За следващ път номинацията му за „ Медал на достойнството “ е отхвърлена, само че е награден с втори „ Кръст за изключителни заслуги “. В края на войната, за общите си достижения, получава трети „ Кръст за изключителни заслуги “.

Поради блестящата си работа, незабавно след войната Дъглас е назначен за суперинтендант (т.е. ректор) на военната академия „ Уест Пойнт “. Уверен че Съединени американски щати се нуждае от по-модерно и съответно военно образование, Макартър стартира поредност радикални промени. Времето, в което американците окупират земи в Рейнланд убеждава бригадния военачалник, че американските офицери не са готови за политическите, културни и стопански задания, които мирновременния живот слага пред военните. За задачата, той реформира образователната стратегия, добавяйки и цивилни предмети.

Заменя образованието по пукотевица в старите кадетски лагери и изпраща кадетите да се образоват при сержанти-ветерани, служили по фронтовете в Европа. Вместо нормалното довеждане докрай на летните лагери с пътешестване до Уест Пойнт, Макартър задължава кадетите да извървят дистанцията на марш с цялостно снаряжение. Разширява спортните клубове на академията и обръща особено внимание на физическата подготовка. Успява да възвърне и остарялата дължина на образователния цикъл – 4 години, понижени на три по време на Световната война. Реформите на Макартър са посрещнати остро от университетския съвет и кадетите. След като напуща поста си през 1922 година, доста от тях са в началото анулирани. С времето обаче, идващите ректори се връщат към концепциите му и огромна част се осъществят в дълготраен проект.

През 1922 година, Макартър се дами за Луиза Кромуел Бруукс – милионерка от Ню Йорк, ухажвана и от най-важният човек в американската войска – военачалник Пършинг. Според слуховете, пуснати и от самата Луиза, ядосаният Пършинг урежда Макартър да бъде освободен от поста си в Уест Пойнт и да бъде пратен като пълководец на част от американските сили във Филипините. Каквато и да е истината, Дъглас се открива в Манила и прекарва там идващите 6 години.

Завързва необикновени за това време връзки с локалните филипински бойци и даже се пробва да се пребори за по-добро възнаграждение и обществени права за тях, само че напъните му са парирани от расовите предубеждения на американските управляващи и преднамерено поддържания невисок бюджет, заделян за локалните войски. През 1927 година, Макартър за малко се връща в Съединени американски щати с цел да готви тима на Америка за идната Олимпиада в Амстердам, откакто Дъглас е определен за ръководител на Олимпийския комитет на Съединени американски щати. Олимпиадата се оказва сполучлива за Щатите – нещо, което не може да се каже за брака на Макартър – Луиза го напуща още през 1927 година, а през 1929 година се развеждат публично. С разочарованието идва и огромна персонална победа – създаден е в чин генерал-майор – най-младият в цялата дотогавашна история на Съединени американски щати.

През 1930 година, Макартър се завръща в Съединени американски щати и скоро е назначен за шеф на Генералния щаб на Съединени американски щати. Ексцентричен и благороден, Дъглас бързо се трансформира в обект на внимание в столицата. Всеки ден в обедната си отмора язди до дома на майка си за обяд, а в офиса си стои облечен в японско кимоно, разхлажда се с китайско ветрило и пиши от цигаре, инкрустирано с диаманти. Вечерите се отдава на военно-историческа литература. Винаги суетлив за своя обществен имидж, Макартър наема личен пи-ар екип, който да построи облика му пред американското общество. Привърженик на по-крайно десните хрумвания в Републиканската партия, Макартър има вяра че в Съединени американски щати не трябва да се позволява появяването на комунисти, а в случай че такива съществуват, те би трябвало да бъдат смачкан с желязна ръка. Воден от тези си хрумвания, той заповядва бруталното потушаване на протеста на военните ветерани през 1932 година

През същата година, Съединени американски щати към този момент има нов президент – остарелият познайник на Дъглас – Франклин Рузвелт. Макартър и Рузвелт имат много различия по политическите въпроси, само че се почитат взаимно. Въпреки това постоянно прехвърчат искри, като в един от случаите, когато Рузвелт заплашва Макартър със редуциране на военния бюджет с 51%, генералът декларира „ Искам когато загубим идната война и някое прецакано американско момче издъхва в калта с разпран от противников щик стомах и противников ботуш на гърлото, то да изплюе последното си проклинание не с името Макартър, а с името Рузвелт “. Въпреки напрежението, президентът удължава периода на работа на Макартър с една година до 1935-та. Като заключителен венец на своя егоцентризъм, Макартър от този интервал, Макартър реализира трансформацията на остарелия Медал за военни заслуги в новия „ Пурпурно сърце “. Тъй като му се поставя да бъде награден с новото отличие, той урежда да бъде първия награден и на неговия орден да е изписан като сериен номер №1.

През същата 1935 година, Филипините получават статут на полу-независима територия от Съединени американски щати и първият президент на страната – Мануел Кезон, го кани да надзирава основаването на филипинската войска. Кезон и Макартър са близки другари към този момент над 30 години, още от времето когато бащата на Дъглас е военно аташе във Филипините. Винаги придирчив към почестите, Макартър урежда да бъде създаден в чин фелдмаршал (единствен в историята на Филипините) и да получава двойна заплата – като фелдмаршал и като пълководец на американския корпус военни съветници в Манила.

По пътя към Филипините, на борда на лайнера „ Президент Хуувър “, Макартър се среща с 37-годишната необвързана дама Джийн Мери Феърклот. Връзката им се развива бурно и бързо и две години по-късно,  двамата се женят. Феърклот остава с Макартър до гибелта му, а самата тях доживява до преклонните 101 години и умира през 2000-та. От брака им се ражда единствения правоприемник на Макартър – Артър Макартър IV – енигматична персона в актуалната американска история, за който не се знае нищо друго, като се изключи че към момента живее в най-луксозните елементи на Ню Йорк.

Но да се върнем на Дъглас. Въпреки опитите му да сътвори боеспособна войска за Филипините, неналичието на пари и прекомерно остарялата техника, обезпечена от Съединени американски щати вършат задачата невъзможна за реализиране. Макартър се пенсионира с почести от дейна работа през 1938 година, минавайки в запаса. Междувременно, от Филипините за Съединени американски щати отпътува неговия пръв асистент и шеф щаб – Дуайт Айзенхауер, чиято кариера ще го води до върха на военното командване на Съединени американски щати, а в следствие и до президентското кресло. Макартър няма да не помни да припомня на Айк, че кариерата му е тръгнала нагоре точно под крилото на Дъглас.

Когато Съединени американски щати се оказват на прага на Втората международна война през лятото на 1941 година президентът Рузвелт връща Макартър на военна работа и го назначава за пълководец на американските войски в Далечния Изток с чин генерал-майор. Ден по-късно е нараснал в генерал-лейтенант, а след офанзивата против Пърл Харбър и цялостното включване на Съединени американски щати в спора – в военачалник (т.е. военачалник с  4 звезди). Повишението идва на време с цел да съвпадне с най-безславния епизод в кариерата на Макартър. Японската инвазия против Филипините е изцяло проспана от американското командване, а Макартър не съумява на време да провежда силите си за съответна отбрана.

В последна сметка, през февруари, 1942 година, той бяга към Австралия, изоставяйки обкръжените американски войски на полуостров Батаан. Пристигайки в Мелбърн на 20-ти март 1942 година, Дъглас декларира „ Преминах през вражеските линии и ще се завърна “. От прес-службата на американската войска го молят да перифразира изявлението си на „ Ще се върнем “, само че в типично собствен жанр, Макартър отхвърля. Междувременно, напускайки Филипините, Дъглас прибира със себе си пари в размер половин милион тогавашни $, дадени му от президента Кезон.

Този факт става обществено прочут едвам през 1979 година, което в допълнение задълбочава отрицателните краски, които петнят името му към филипинската акция. В опит да очистят името на своя най-титулуван военачалник в Пасифика, Рузвелт и военния консултант ген. Маршал, вземат решение да наградят Дъглас с „ Медал на достойнството “ – парадоксално, Макартър получава премия не за своите действителни подвизи в Първата международна война, а с цел да се резервира реномето на американската войска в тежките моменти на японската атака.

През парил, 1942 година, Макартър е назначен за висш главнокомандващ на Съюзническите войски в Югозападния Пасифик. Той бързо отстранява назначените под него генерали, които не му харесват и ги заменя с правилните си хора от щаба, с който е напуснал Филипините няколко седмици по-ран. Вечно жлъчната към Макартър демократическа преса ги назовава „ Бандата от Батаан “. Макартър създава концепцията за контраатака против японците, която се осъществя в интервала 1943-44 година Поредица от кървави триумфи на австралийските и американските войски под негово командване,  печелят на Макартър забележителна популярност, подхранвана от персоналния му пи-ар екип.

През 1944 година се заговаря за негова възможна кандидатура от името на Републиканската партия за идните президентски избори, само че той отхвърля, заявявайки че е заречен да се върне във Филипините и че няма да напуща полесражението преди да удържи на думата си. Битката за Филипините е кървава и изтощителна, като макар някои положителни тактически решения, Макартър позволява и съществени неточности в устрема си към бърза победа. Като главнокомандващ на целия боен спектакъл в Югоизточна Азия, той е създаден в новосъздадения чин Армейски военачалник (5 звезди) в края на 1944 г, трансформирайки се в един от общо 5 души, удостоени с този най-голям сан. Превърнал се в поп-културна икона до края на войната, точно Макартър е почетен с достойнството да одобри окончателната капитулация на Япония през август, 1945 година, персонално от император Хирохито.

След подписването на мира, Макартър е подложен отпред на американската окупация на Япония, трансформирайки се в де факто стопанин на островната империя. Дъглас взема императора под своя защита, воден от концепцията, че Съединени американски щати не трябва да позволяват десакрализацията на императорската институция, защото това би довело до колапс на цялата страна. Вместо това, Макартър подрежда цялата виновност за военните закононарушения и разпалването на Световната война да бъде трансферирана на японските генерали и част от политиците.

Този съюз сред император и военачалник основава комфортна база за създаване на следвоенна Япония, само че води до съществено подменяне на историята на Втората международна война, най-малко що се отнася до японската вероятност за спора. През 1947 година, Макартър се трансформира в проектант на настоящата и до през днешния ден конституция на Япония. Сред нещата, за които се бори и реализира е унищожаване на икономическите картели и монополи, цялостното разрушение на остарялата наследствена аристокрация и преразпределянето на земята измежду малоимотното население. Тези промени, както и налагането на по-добри обществени и цивилен права за дамите, дават опция на Япония да рестартира своето икономическо развиване и да реализира обилни триумфи под опеката на Съединени американски щати след 1950 година Това съдействие се задълбочава още повече предвид на избухналата в Корея война.

С експлоадирането на спора в Корея, Макартър застава отпред на съюзническите войски, проведени от Съединени американски щати под егидата на ОН. Въпреки възраженията на изтъкнати военни, измежду които и сътрудника му Омар Брадли, Макартър провежда дръзка интервенция по суша и море против Инчън, за която мнозина считат че е невъзможна. Планът на Макартър, както споделят американците, се оказва задоволително откачен че да проработи. Успешният десант разрешава на Съединени американски щати да възвърне контрола над Сеул. По време на боевете, Дъглас, типично в собствен жанр, излиза на предните линии с цел да прегледа няколко танка Т-34, обезвредени от Морската пехота. Около него свистят противников патрони, а той още веднъж не носи каска. Спира за миг обхода си, с цел да показа със своя екип, че този епизод предизвика у него единствено отрицателни оценки по отношение на уменията на севернокорейските снайперисти.

Нещата в Корея навлизат в най-тежката си фаза през зимата на 1950 година Китай се включва във войната на страната на Северна Корея. Многобройните китайски войски прекатурват хода на акцията и Макартър стартира да обмисля заповеди за потребление на атомни бомби против войските на Пекин. Подобно решение граничи с полуда – Съюз на съветските социалистически републики и Китай са подписали конвенция за взаимна защита – в случай че Съединени американски щати нападат Китай непосредствено, това би означавало Трета международна война. Впоследствие, американските управляващи схващат, че Макартър в загадка преписка с непознати посланици е обещавал, че ще докара Съединени американски щати до открита война с Китай.

Действията му са преценени като рискови за националната сигурност и президентът Труман е заставен д аго освободи от служба, въпреки това да провокира стихия от сериозни реакции в Съединени американски щати, където Макартър е празнуван като най-големия боен воин на Пасифика. Десетилетие по-късно, в изявление за Тайм, Труман декларира „ Уволних Макартър за непокорство, а не тъй като е тъп кучи наследник, въпреки в действителност да беше подобен. Да си тъп кучи наследник обаче не е закононарушение, изключително за генералите. Ако беше закононарушение, три-четвърти от тях щяха да са в пандиза “.

След завръщането си в Съединени американски щати, Макартър се явява в Конгреса за финално чуване и дефинитивно преустановяване на своята военна кариера. По този мотив, в добре готова тирада, той декларира: „ Приключвам военната си кариера, траяла 52 години. Когато станах част от армията, още преди началото на този век, тази стъпка без реализация на всичките ми детински фантазии. Светът се завъртя доста пъти откогато поставих военна клетва в полето край Уест Пойнт и всички мечти и очаквания от дълго време се изпариха. Въпреки това, аз още помня рефрена на остарялата войнишка ария – „ Старите бойци не умират, те бавно избледняват “. И ето аз, като един остарял боец, завършвам кариерата си и не загивам, а бавно избледнявам. Един остарял боец, който се опита да извърши дълга си толкоз добре, колкото Бог му даде сили да опита. Сбогом! “ Речта му е прекратена 40 пъти за овации.

Макартър и фамилията му прекарват последните му години в лукса на апартамент в хотел Уолдорф-Астория. По мотив на 80-тата му годишнина, през 1960 година, Дъглас е почетен от Япония с тяхното най0високо отличие – Орденът на Изгряващото слънце. Година по-късно, Макартър поучава Кенеди да не вкарва Съединени американски щати в цялостно огромна война във Виетнам, предсказвайки злополука. След убийството на Кенеди, престарелият и болен военачалник насочва същото предизвестие и към Линдън Джонсън. Дъглас Макартър умира на 5-ти април, 1964 година от цироза.

Със заповед на президента Джонсън му е отредено държавно заравяне с цялостни почести, а общо 150 000 души вземат участие в последното поклонение пред тленните му остатъци, нареждайки се на гигантска опашка. Поклонението продължава 12 часа. Погребан е в Макартъровия мемориал в Норфък, Вирджиния, следвайки личната му воля. Мемориалът е построен особено, с ротонда по средата, в чийто център има два мраморни саркофага. Дъглас е положен в единия, а през 2000-та година, до него са положени останките на брачната половинка му Джийн. През годините, обликът му е изигран от някои от най-великите артисти – Хенри Фонда, Грегъри Пек, сър Лорънс Оливие, Томи Лий Джоунс, Майкъл Айрънсайд и Лиъм Нийсън.

Снимки: Wikipedia