Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

През XIX в., Русия играе Голямата игра – фамозна партия шах с Англия. Тази игра стартира през 1826 година в Гърция и приключва през 1907 година с окончателното образуване на Антантата. В тази игра на великани, българският народ е просто едно от джуджетата, криещи се в титаничните сенки на играчите. Играта се играе на всички равнища – стопанска система, дипломация, политика, просвета, просвета. Играчите са едни от най-забележителните и образовани хора на епохата – те дружат с писатели, които през днешния ден изписваме със златни букви в аналите на класическата литература.

Те пият шампанско с артисти и композитори, които карат сърцата на милиони да трепват и до през днешния ден. Те беседват с хора, чийто сан и родословие могат да се проследят епохи обратно до остарели и потвърдили се семейства. Често, самите играчи съчетават качества, които ги слагат на равни нога с учени, историци, поети и музиканти. Те са дръзки курсанти от топ военни академии и ученици на елитни колежи, чийто имена и до през днешния ден са в топ 50 на международното обучение. В тази плеяда от герои изпъква един човек, останал в спомените на епохата като недодялан, пряк и принципен човек, обладаващ грамадно его и възприятие за предимство над близките – граф Николай Павлович Игнатиев.

Името на граф Игнатиев стана съвременно още веднъж в българската общност във връзка обвиняванията, че бил подсигурил гибелта на Васил Левски по време на процеса от януари, 1873 година Каква тъкмо е ролята на Игнатиев в този развой по този начин и не излиза наяве от съществуващите и оповестени все още източници. В желанието си да се демонизира фигурата на Игнатиев, той е представян като персонален зложелател на Апостола на Свободата – още веднъж тази прословута българоцентричност. В реалност, Игнатиев не познава персонално Левски и в най-хубавия случай е осведомен единствено най-общо за делото му на въстаник и зложелател на османските управляващи. Най-вероятно за Игнатиев, Левски е следващата луда глава, която буни раята – едно досадно стеснение в надалеч по-сериозната игра, която той играе в Истанбул. И въпреки всичко, кой е граф Николай Игнатиев?

Николай Павлович Игнатиев е роден на 29-ти януари, 1832 година в Санкт Петербург. Бъдещият граф е наследник на Павел Игнатиев – съветски военачалник от пехотата, боен шеф на Белорусия и Санкт Петербургска губерния, шеф на висшето военно Пажерско учебно заведение в съветската столица и де факто министър ръководител на Русия сред 1872-1879 година Родът Игнатиеви произлиза от болярина Фьодор Акинфеевич Бяконт, упоменат за първи път в изворите през 1335 година като чиновник на тогавашния московски княз Иван I Калита (1325-1340 г.). От тогава, родът Игнатиеви (името идва от Игнатий Русин, живял по времето на Иван IV Страшни – б.а.) непроменяемо участва по върховете на съветското дворянство, въпреки да не носи блясъка на великите княжески семейства, в чийто жили тече кръвта на Рюрикови.

Знатният генезис и високата им обществена позиция е доказана през 1741 година, когато Игнатиеви се снабдяват с формален герб.  Бащата на Николай – Павел, се ориентира добре във висшето общество, а бракът му с Мария Малцова е колкото политически, толкоз и стопански преференциален. Малцови са също остарял дворянски жанр – издигат се в края на XVI век. От времето на Петър I, те се изявяват като водещи индустриалци и бизнесмени в империята – наклонност която се резервира и през XIX в. Дядото на Николай Игнатиев – Иван Малцов, е един от най-богатите хора в Русия. Не бива да ни изненадва тогава, че кръстник на детето е не какъв да е, а престолонаследникът – великият княз Александър Николаевич (бъдещият Александър II  – б.а.)

С сходен фамилен подтекст, животът на Игнатиев е предопределен да премине в благоденствие, а пред него са отворени безчет благоприятни условия за кариерно развиване. Въпреки това, в грамадната империя е цялостно с хора, които имат неговия, че и по-висок сан, както и не по-малко връзки и благоприятни условия. Освен пари е нужен прочут гений и Николай стартира да го демонстрира още в ученическите си години. Той учи в кадетския Пажерски корпус, приключва с цялостно отличие, а името му е сложено на почетно място, паралелно с останалите първенци на випуските.

Дали обаче този триумф не се дължи на обстоятелството, че шеф на кадетското учебно заведение по това време е татко му? Доказателство за това, че триумфът не е подарен само поради позицията на татко му, е дадена през 1851 година Тогава Игнатиев се дипломира с отличие от Висшата военна „ Николаевска “ академия, получавайки сребърен орден – извънредно рядко достижение за курсантите, представители на най-знатните съветски семейства. Същевременно, Игнатиев изкарва наложителната си военна работа в хусарския лейб-гвадейски полк, в който е причислен през 1849 година Следва няколко назначения в интендантските служби на съветските войски в Балтика в подтекста на Кримската война.

През 1856 година, Игнатиев за първи път се сблъсква с българския въпрос, като в същото време и стартира своята дипломатическа кариера. Той е причислен към съветската дипломатическа задача, която урежда изискванията на Парижкия мир сред победената Руска империя и обединението на Англия, Османската империя, Франция и Сардиния, към които се причислява като наблюдаващ и Австрия. Таланта за договаряния, операции и измами на Игнатиев е подложен на тестване в подтекста на начертаването на границата в Бесарабия. Съюзниците са решени да отдалечат Русия оптимално от делтата на р. Дунав. Австрийците са изключително целеустремени в желанието си да преобладават огромната река и да лимитират съветските владения в Бесарабия. За българската идея това значи огромен брой български изселнически селища да преминат в състава на Румъния, откъсвайки се по този метод от цялостната бесарабска общественост, която се образува през първата половина на XIX век.

Игнатиев е едвам на 24 – млад и зелен по стандартите на дипломацията, да не приказваме че образованието, което получава, никога не може да се назова „ интернационалните връзки “. Въпреки това, новоизлюпеният посланик работи уверено и съумява да осуети австрийските комбинации, издействайки оптимално удобна за Русия граница. Руската историография не пропуща да изтъкне хода като демонстрация на милосърдие към локалните българи, само че е малко евентуално етническия въпрос да е бил водещ в главата на Игнатиев – постоянно прекомерно прагматичен и невъзмутим в своите страсти и пристрастия. За заслугата си в договарянията, Николай Игнатиев е награден с медал „ Св. Станислав “, 2-ра степен – отличие, непокътнато най-много за отличаване на служители от кариерата в Руската империя. По-голямото самопризнание идва през май, същата 1856 година

Игнатиев е причислен като военно аташе в посолството на Русия във Англия. По този метод той де факто оглавява съветското военно разузнаване на територията на най-големия конкурент на неговата татковина – Англия. По това време, Британия излиза от Кримската война като първостепенна международна мощ, съумяла да надхитри и надвие Русия. Позицията на Игнатиев е деликатна и изисква деликатен метод. Престоят в Лондон оказва помощ на дипломата да се запознае обширно с опциите и способите на английската войска и дипломация, а също да следи от близко и дейностите на другата огромна европейска мощ – Франция. От донесенията, които изпраща в Петербург в края на 1856 и началото на 1857 година, проличава че Игнатиев планува експлоадирането на огромно въстание в Индия. Именно това се случва на 10-ти май, 1857 година – така наречен Индийски протест от 1857 година Това знаково въстание поставя завършек на ръководството на Източноиндийската комерсиална компания в Индия и води до окупирането на Субконтинента от английската централна администрация, която пренарежда цялостната конструкция на ръководство.

Игнатиев предлага да се ускори съветската поддръжка за Персия в подтекста на въстанието и даже се спряга за дипломат на Русия в Техеран, само че до фактическо предопределение по този начин и не се стига. Провалът в дипломатическото израстване не отхвърля Николай Игнатиев и той провежда обиколка на Източна и Централна Европа, чиято цел е да разшири познанията му за локалното население и проблемите на балканските провинции и близкоизточните владения на Османската империя, както и обитаемоте със славяни елементи на Австрия. Именно в Прага той се среща с представителите на водещите славянофилски кръгове, които по това време оформят така наречен панславистка идеология – концепцията за сливане на всички славяни в единна просвета, а по опция и политическа общественост.

В тези концепции Русия играе водеща роля и заради това панславизма е насърчаван от съветското имперско държавно управление. Като цяло, задачата на тази политика е реабилитиране на съветските позиции на Балканите и в Централна Европа посредством подкопаване на османското и австрийското въздействие над локалните славянски общности. Реалната цел е изваждане на Русия от политическата изолираност след загубата на Кримската война и основаване на лост за оказване на напън върху враждебните на съветските ползи империи. Игнатиев е изцяло наясно с тази идея и ще употребява персоналните си познанства за добиване на оптимални облаги за своята татковина.

Веднага след обиколката, Игнатиев получава ново предопределение – би трябвало да замине за Централна Азия и да издейства, по опция, подписване на търговски контракти с владетелите на Хива и Бухара. Същевременно, тайната задача на посланическата задача е да картографира региона на р. Амударя. Русия има желание да потърси уголемение в Централна Азия и самият Игнатиев е измежду последователите на по-дръзка политика, която да компенсира за загубата на авторитет в Кримската война. Като лидер на дипломатическата задача, той надзирава активността както на военните представители, по този начин и на научния контингент, който изследва животните, растенията и географските специфики.

Руснаците са посрещнати враждебно в Хива и Игнатиев е поканен да напусне и да се завърне назад в Русия. Непреклонен и инатлив в своите планове, той пренебрегва прикритата опасност на хиванския хан и под претекст, че следва заповедите му, в последния миг променя маршрута на експедицията си и продължава към Бухара. По пътя, групата му е атакувана неколкократно от локални племена, само че съумява да доближи наред основната си цел. В Бухара Игнатиев съумява да завоюва по този начин мечтаното комерсиално споразумение, след което да се завърне назад в Оренбург през 1858 г, разсейвайки плъзналите из Русия клюки за гибелта му. Успехът му носи ново самопризнание под формата на медал „ Св. Ана “ 2-ра степен и предопределение като пълномощен представител на Русия в Китай.

По това време, Поднебесната империя е въвлечена в така наречен Втора опиумна война (1856-1860 г.) против Франция и Англия. Целта на Русия е да получи ратификация на подписания по-рано Айгунски контракт, който поправя руско-китайската граница по р. Амур, предавайки във притежание на Русия днешния Приморски край – крайбрежието на Тихия океан, което дотогава е притежание на империята Цин, а през днешния ден е част от Руската федерация. Игнатиев би трябвало да лавира сред китайското държавно управление, което по това време е враждебно към всички чужденци и представителите на останалите Велики сили, които съзират в съветските дипломатически ходове опит за добиване на изгоди на гърба на задграничната намеса – както е и в реалност. В продължение на няколко напрегнати седмици, Игнатиев показва виртуозните си умения.

Той води по едно и също време договаряния и с Китай, и с европейците, лъжейки най-нагло всяка от двете страни, че работи като акредитиран медиатор на другата, до момента в който в последна сметка това не е в действителност прието публично. Игантиев рискува неведнъж да минава през зоните на военни дейности с цел да омайва персонално водачите на враждуващите страни. В последна сметка, точно в съветското посолство в Пекин се подписва примирието сред европейци и китайци, а  Игнатиев издейства в града да не остане нито един европейски боец – той се опасява че европейските военни могат да надушат договарянията, които Русия води зад тила на техните държавни управления. Всички старания и опасности си заслужават – китайците, вярвайки че Игнатиев е изходатайствал за тях най-хубавите условия, ратифицират контракта и дипломатът, по това време 28 годишен, остава в историята, като индивидът, обезпечил Приморския край за Русия – една от най-стратегическите й придобивки в Тихоокеанския регион. Дипломатическата победа му носи два нови медала – медал „ Св. Станислав “ 1-ва степен и медал „ Св. Владимир “ 2-ра степен, както и покачване в чин генерал-адютант.

Отново по-важно от ордените самопризнание е идващото му предопределение. През 1861 година, Игнатиев е изпратен като представител на Руската империя в Истанбул. Той идва в точния момент с цел да поздрави султан Абдул Азиз (1861-1876 г.) за възкачването му на трона. Същата година е подложен отпред на Азиатския отдел на съветското Външно министерство, а през 1864 година е публично назначен за дипломат на Русия в Османската империя. Последвалия му мандат е пояснен по следния метод от съветския посланик Ю. Карцов:

„ Николай Павлович Игнатиев ръководеше всички каузи на нашето посланичество в Константинопол в продължение на цели 12 години. Канцлерът Горчаков (тогавашния външен министър – б.а.) се интересуваше малко от турските каузи, тъй че Игнатиев стана всемогъщ господар…В Константинопол, където заемаше длъжността си, скоро той се трансформира в най-важния човек. Наричаха го „ вице-султана “ и в доста случаи сходен прякор му прилягаше изцяло – турските министри се бояха от него и непрекъснато търсеха благоволението му. Основна цел на игнатиевската политика беше заличаването на Турция и замяната й с християнски, по опция славянски страни. Игнатиев не беше прекомерно изчерпателен в своя метод – решаваше проблемите непосредствено и безогледно. Неговия мироглед бе лишен от историческа дълбочина.  Веднъж, във връзка на българския църковен въпрос му загатнаха, че съветското православие идва от Византия, а той дал отговор „ Съвсем не, идва от славянските първоучители Кирил и Методий “. Игнатиев се опияняваше от личното си политическо значение и в своите очи изглеждаше като закичен с ореола на държател на цялото славянство. “

Именно в подтекста на неговото издигане в Османската империя, Игнатиев преплита ориста си с тази на българите. Причината е финалният стадий от религиозният въпрос на българския народ, който се бори за равноправност от Цариградската патриаршия. Руската позиция е елементарно обяснима – Константинополският патриарх е скъп съдружник на империята, защото може посредством него да се оказва въздействие върху цялата православна общественост. От друга страна, славянофилската наклонност, към която спада и Игнатиев, диктува да се поддържат балканските славяни за сметка на Австрия и Османската империя. Задачата е комплицирана – Русия би трябвало по едно и също време да остане огромен брат и настойник на славяните и дружно с това да резервира позициите си в Османската империя. Между 1867 и 1871 година, Игнатиев е инстанция в разногласието сред гръцкото духовенство и българските представители.

С него се съвещават както патриарх Генадий IV, по този начин и българския представител Гаврил Кръстевич. Игнатиев се пробва да лавира сред устрема за цялостна автономия на българите и желанието за най-благоприятен надзор на гърците. Дава ясно да се разбере, че българите би трябвало да получат някаква автономност, само че въпреки това се стреми да резервира контрола на Патриаршията, който е в интерес на самата Русия. На първо време напъните му дават резултат и наподобява че ферманът, направен по плана на Гаврил Кръстевич и утвърден от великия везир Али паша, удовлетворява и двете страни. Патриаршията обаче е прекомерно неотстъпчива, изключително с оглед опцията за разширение на българската Екзархия посредством плебисцит измежду вярващите. През 1872 година, Цариградската патриаршия постанова схизма на Екзархията. Русия се отдръпва от разногласието, без да поддържа нито една от двете страни в опит да остане чиста и в положителни връзки и с българи и с гърци.

Следващият значим стадий от активността му в Османската империя идва към Априлското въстание, Босненската рецесия и последвалата Османо-сръбска война (1876 г.) Събитията от пролетта и лятото на 1876 година изпреварват проектите на Русия. Империята минава през сложен стадий на вътрешни промени, армията й също се преструктурира – чака се процесът да приключи ок. 1883-5г. В този подтекст е естествена позицията на Русия, че на Балканите не трябва да се случва нищо фрапантно, преди Северната империя да е подготвена да реагира. От друга страна, локалните революционери по своите хрумвания прекомерно припомнят на терористите от Народна воля, най-малко що се касае до съветските управляващи. В този смисъл, недоверието и даже неприязънта, които империята и българските революционери изпитват едни към други, е прекомерно естествена и предстояща. Империята желае да управлява изцяло процесите измежду локалните славяни и отношението на Игнатиев е естествено продължение на това предпочитание. За него, българските ползи имат значение единствено дотогава, до когато обслужват съветските.

През 1877 година, незабавно след несполучливата Цариградска конференция, Игнатиев извършва следващата си дипломатическа задача. Целта му е да получи единодушието на останалите Велики сили да запазят неутралитет при положение на Руско-османска война. Облягайки се на договарянията в Истанбул и на подписаната в Райхщад конвенция с Австро-Унгария, Русия съумява да подпише Лондонския протокол с Англия – прекомерно нежно и неразбираемо заричане за невмешателство от английска страна. Преговорите с Англия обаче не са дело на Игнатиев, а на неговия неприкрит политически конкурент граф Пьотр Шувалов. В следствие, Игнатиев е отзован от Истанбул и включен непосредствено в  Държавния съвет – висшият консултативен орган на Русия. Позицията е резонна в подтекста на оповестената война на Османската империя. За заслугите си, Николай Игнатиев е повдигнат в граф на 12-ти декември, 1877 година на специфична гала в Петербург. В същия ден графско достолепие получава и татко му Павел, де факто настоящ като министър ръководител на Русия.

През февруари 1878 година, точно Игнатиев управлява съветската посланическа работа в Османската империя. Следвайки своите лични хрумвания за преразпределение на Балканите, Игнатиев начертава границите от Санстефанския мир. Решението е скандално и хвърля в ступор съветската и европейската дипломации. Игнатиев за следващ път се държи  като своеволен сатрап и стопанин на имперската политика, а границите, които постанова на Портата са в абсурден прорез с всички задължения, поети от Петербург пред останалите Велики сили. Действията му първо са възнаградени с предоставяне на нов, върховен боен чин – военачалник от пехотата, само че в следствие са разтълкувани като изменничество на съветската политика в Петербург и той е отзован и изпратен в почетно изгнание в провинциалните си имения през май, 1878 година Неговият главен конкурент граф Шувалов поема кормилото на съветската дипломация в Берлин.

За последно, името на Игнатиев изпъква през 1881 година, когато заема поста министър на вътрешните работи. Тогава неговите анти-семитски хрумвания взимат връх над здравия разсъдък, което води до обостряне на поредицата погроми, осъществени против евреите в няколко губернии. На всичкото от горната страна, Игнатиев упреква самите евреи, наричайки ги експлоататори на бедния съветски народ – много скандално изказване, имайки поради обстоятелството, че в Русия, евреите са като цяло представители на най-бедното население поради множеството антисемитски закони, които работят в империята. След претърпяното вътрешнополитическо крушение, Игнатиев е заставен да подаде оставка (1882 г.) и да се отдръпна от дейна световна работа, заемайки до края на живота си поредност почетни длъжности. Игнатиев се отдръпва в забележителните си фамилни владения – неговата брачна половинка Екатерина, е наследница на княжеските родове Голицин и Толстой, и донася в фамилията обилни поземлени владения.

Двамата имат общо осем деца. Единият от внуците му –  Николай Игнатиев, роден през 1909 година се бори във френската войска и опозиция по време на Втората международна война, работи като публицист в „ Монд “ и „ Фигаро “, а през 1947 година се реалокира да живее в България. Под давление на Съюз на съветските социалистически републики, Игнатиев е вкаран в трудови лагери сред 1956 и 1968 година, след което е оправдан от Българска комунистическа партия във връзка 90-годишнината от Освобождението на страната. Друг Николай Игнатиев – наследник на графът, бяга в България през 1920 година в хода на Гражданската война и живее през остатъка от живота си в София, работейки в Националната библиотека. Правнук на граф Игнатиев е и Майкъл Грант Игнатиев – водач на канадската Либерална партия и ректор на Централноевропейския университет от 2016 година

Снимки: Wikipedia