Проф. Пламен Павлов: В РСМ има българско мнозинство, не малцинство! Това показва историята
Историкът проф. Пламен Павлов пред Радио „ Фокус”
- Вселенската патриаршия е признала Православната черква на Република Северна Македония под името Охридска, оповестява тя на интернет страницата си. Това е станало с решение на съвещание на Светия Синод под председателството на Вселенския патриарх Вартоломей. За нас като народ и нация събитието е от голяма важност, тъй като в годините обратно за оцеляването на българите като нация и нематериалност основна роля е изиграла точно Българската архиепископия в Охрид. Тя е и най-дълго съществувалата църковна институция – близо 750 години. С това решение на Вселенската патриаршия получи ли се по този начин, че Скопие открадна от България и Българската Охридска архиепископия? Въпросът е към историка проф. Пламен Павлов.
- Въпросът ви е състоятелен, защото сходен акт явно не е изработен от изключително положително възприятие към православните в Република Северна Македония, а следва своите далечни политически ползи. От друга страна обаче самата Македонска православна черква е отправила сходно искане към Цариградската патриаршия – тя е наричана Вселенска от позиция на клира, а не тъй като е аналог на папството, както доста хора мислят, в това число и у нас. Тя има своето достолепие като сан, само че никога не дефинира развиването на нещата в православния свят. Въпреки всичко, съгласно молбата на самия македонски Свети Синод, Цариградската или Константинополската, или Вселенската патриаршия е дала отговор и в някакъв смисъл е била даже длъжна да го стори. Тук има забавни особености, които ние би трябвало въпреки всичко да разясняваме, въпреки и в резюме.
- Кои са те?
- Църквата в Република Северна Македония е приета като Охридска, единствено че аз не видях да се споделя „ архиепископия “. Предполагам, че просто се дължи на някакви недоизказани неща в медиите. Предполагам, че ще бъде или е приета тъкмо като Охридска архиепископия, само че не и като Македонска черква. Това, несъмнено, има своето пояснение, доколкото Цариградската патриаршия пази гръцката теза върху монополните права на името Македония. В този смисъл македонци са гърците от Южна Македония, изобщо наследниците на Александър Велики и на Елинистическата ера.
Но това е станало и ние можем единствено да го установяваме и да се усещаме наранени от непоследователната и дори на процедура отсъстваща позиция на Българската православна черква, която отхвърля деен разговор с Охридската македонска така наречен „ черква “, когато тя изиска точно от Българската черква да поеме функционалността на църква-майка – нещо, което съгласно мен, беше допустимо, само че знаем, че нашият Свети Синод го отхвърли.
- Безспорно е, че признаването на Охридската архиепископия е геополитическо решение. Но то поврежда ли националните ползи на България и най-важното – българската идея в Македония?
- Не, то не поврежда българската идея в Македония. Макар че, в случай че е поредна позиция на Вселенската патриаршия, там трябваше доста ясно да бъде декларирано, че става дума за средновековна българска черква, защото от 1019 година, след като са грамотите на Василий II в интерес на тази черква, до 1767 година, когато тя е ликвидирана от фанариотите, тя постоянно е наричана Църква на Охрид или на Лихнида, както е остарялото име на Охрид, и „ На цяла България “. Това може да бъде прочетено в „ Св. Богородица Перивлепта “ в Охрид, където има един прелестен надпис, доста добре непокътнат. И освен там – и върху известната плащаница, която Андроник II подарява на тогавашния охридски архиепископ – там той е наименуван „ пастирю на българите “, и на описанието на самите охридски архиепископи, които постоянно държат на това, че са български архиепископи. Даже един подобен популярен в Средновековието теолог и литератор, какъвто е Теофилакт Охридски, той постоянно се подписва като Теофилакт Български. Ние го назоваваме Охридски, той самият постоянно – Български, по този начин са издадени и неговите съчинения. Така че става дума за българска черква.
Има нещо друго, което мога да насочва като рецензия към Цариградската патриаршия и към патриарх Вартоломей – това не е нова черква. Тази теза, която се прокарва в Македония, която се споделя и на други места, не е точна. В 1019 година след завладяването на България през 1018 година, Василий II не основава нова черква, той на процедура признава автокефалния статут на тогавашната българска черква, като самият се базира на това, което е ставало при българските царе Петър и Самуил – той категорично го споделя. Запазени са същите епископи, назначен е архиепископ българин в лицето на Йоан Дебърски, който е тъкмо от тези най-югозападни български земи. Тоест, в никакъв случай не е оспорвана нейната българска природа. Даже когато Димитър Хоматиан, различен прочут охридски архиепископ, коронясва Теодор Комнин за император, споделят византийските създатели, че: „ Ти имаш право да коронясваш български цар, а не василевс на ромеите “. Така че българската им същина е ясна и това доста добре се знае и в Константинопол, и в Скопие, само че не се признава, както виждаме.
- Много значимо е да забележим можем ли в тази обстановка да се възползваме от решението, както се споделя, да превърнем дефекта в резултат?
- Да, или вредата в изгода, в обща изгода и за нас, и за нашите събратя в Македония.
- В обща изгода – това е смисълът. И да потърсим общия знаменател от едно такова деяние, което може и да ни не харесва на първи прочит.
- Доколкото аз съм историк, не мога да не продължа с още един, уповавам се къс исторически коментар. Не става дума, както споделих, за нова черква, както дори в това решение се прокрадва такава концепция, а става дума за църквата на Първото българско царство. И това е казано и Дюканжовия лист на архиепископите – дело на един византийски представител на ръководещата династия Комнини – Йоан Комнин в XII век, и на доста други места. Тази черква е приета към този момент един път от Константинопол на 4 март 870 година като черква с център Плиска и като българска черква. По време на войните на Византия с България, на Българската епопея, както я назоваваме, на цар Самуил в битката за спасението на България, се постанова още в 971 година патриарх Дамян да бяга в Средец, в днешна София. След това по чисто военно-политически аргументи центърът на Патриаршията се мести в още няколко градове – в Мъглен, в Преспа, във Воден даже за известно време и най-сетне в Охрид, и в действителност там я заварва завоеванието.
Но на процедура Охридската архиепископия е Българската патриаршия. Даже това, което постоянно ние споделяме, е, че тя е намалена в сан. То не е напълно правилно, защото по принцип и цариградският патриарх се подписва като „ архиепископ на Константинопол, и нашия Пимен се подписва като „ архиепископ на Търново и патриарх на всички българи”, а пък и до през днешния ден папата се посочва непретенциозно „ свещеник на Рим “. Така че на процедура е непокътната тази черква, тъй че на процедура още един път Цариград признава Българската черква. Всичко това ние би трябвало да го използваме в нашите диалози с нашите събратя в Македония, и най-много би трябвало да го прави нашата черква, защото корените и на нашата черква в Република България, и на тази в Република Северна Македония са едни и същи. Те са прекратени брутално, когато сърбите окупират Вардарска Македония. Тогава екзархийските владици още по време на Балканските войни са пропъдени, само че като цяло това пояснение, което дава Руската православна черква пък, подкрепяйки несъмнено Сърбия – че Македония би трябвало да търси правата в договаряния с Белград, това е безусловно несъстоятелно, защото на процедура това са завладени земи, с принуждение са изгонени владиците. На процедура историческата правдивост е на страната на българите от двете страни на днешната граница. А към този момент ние можем да го използваме, като организираме този разговор и изваждаме нашите събратя, в това число и представители на тамошната черква от заблудите, в които живеят, и които не престават да ги карат да мислят, че те са някаква небългарска черква. Тоест, към този момент ние можем да изведем изгода от вредата, точно тъй като падна схизмата, падат всички ограничавания, които се създават от нашия Свети Синод за общо служби, въпреки че такива служби са правени, и то нееднократно, и може да се засилва, и то в оптималната степен разговорът сред двете църкви. Това нашият Свети Синод е задължен да го направи.
- Защо нашият Свети Синод и Българската православна черква някак странят от взаимоотношение с Охридската архиепископия?
- Не всички странят. Има хора, в това число и Негово светейшество патриарх Неофит, които постоянно са били в положителни връзки с тази черква. Същото може да се каже в миналото за патриарх Кирил, който без значение от доста по-тежките времена спрямо през днешния ден, продължава да търси контакти със свещениците отвъд границата, и то във времето на Титовия режим.
Но през днешния ден тази бездейност за мен е необяснима и тя демонстрира, за голямо страдание, известни зависимости – вземане предвид с позицията на Московската патриаршия, с това да не се подразни Цариградската патриаршия, и най-много за мен, грях ми е на душата, в случай че бъркам, само че някаква незаинтересованост по тази тематика. А това просто е дълг на нашата черква да се грижи за всички хора в своя диоцез.
Тъй като в самия статут на нашата черква, в нейния Устав се споделя, че тя е наследница и на патриаршията на Средновековна България, и на Българския екзархия. Така че в тази ситуация всякакво бягство от разговор и от дейна, и то доброжелателна, братска активност в християнски дух не може да бъде оправдана. Трябва да има интензивност, би трябвало да има разговор и нашата черква би трябвало да бъде основател на този разговор. Тъй като когато по-младото потомство владици от Македонската православна черква желаеха сплотяване с България, видяхме, че нашата черква се измъкна с всевъзможни канонични пояснения. Сега, тя може да има право от позиция на някои дадености, само че ние не можем да трансформираме Ньойския контракт в канон, защото признавайки, намерено или не, че надали не Северна Македония е в областта на въздействие на Белград, ние на процедура решаваме, че вместо каноните работи Ньойския контракт. Това, сама разбирате, че е цялостен парадокс.
- Стана ясно, че се учредява Общобългарски комитет за отбрана на националния интерес в Македония. Предложението е да носи комитетът името „ Национален кръг за Македония “, а вие сте един от учредителите, от основателите. Бихте ли ни разказали повече за тази концепция?
- Тази концепция, тя се роди в общественото пространство и това разбиране – „ комитет “, което някъде излезе, аз изрично не мога да го възприема, изключително в тая дефиниция, тъй като подухва едни реминисценции към остарели времена, с които аз нямам нищо общо.
Става дума за една платформа, казано по този начин, макар че и тая дума беше много изхабена, за един в действителност народен кръг, за една на процедура даже не организация, а по-скоро за една общественост от хора, които да показват избрани позиции, и то позиции за Македония. Фактически в основата на това, което считаме да вършим, сме проф. Ана Кочева от Института по български език към Българската академия на науките, проф. Николай Овчаров – задоволително прочут български археолог и историк, с цел да го представям, и моя благосклонност. Ние постоянно сме били на твърди позиции за отстояване на историческата истина и за нашите национални ползи, а въпреки това, сме от хората, които постоянно са мечтаели, както и вие, както и всички естествени хора в България, за приобщаване на Република Северна Македония към Европейския съюз и изобщо към цивилизования свят. Но това, което се случва напоследък – тези заигравания, този напън, който идва или не идва от Запад, натискът от Изток, който се премълчава, само че на процедура ние виждаме, че дори и в тая обстановка, за която говорихме доскоро, Москва поддържа Белград и в действителност работи срещу истината, срещу естествените връзки на Балканите. Така че ние желаеме да изразим тези свои позиции и за благополучие сме подкрепени от доста хора, основно сътрудници от интелектуалните среди, и то желая да подчертая – хора, които не са партийно обвързани, които са от най-широк набор, политически, умствен и професионален.
Мисля, че би трябвало да има сходна платформа, която да дава отзиви. Ние сме го правили тримата нееднократно, и освен ние – и доста други хора, които се подписаха под първичната декларация. Надяваме се по този метод да издигнем един глас на гражданското общество към нашите политици, пък и в последна сметка да се види от нашите съседи в Скопие, най-много от техните политици, че в България има ясна, доброжелателна, само че задоволително безапелационна позиция, че би трябвало да се отстояват универсалните човешки права, в това число правата на болшинството в Македония, защото болшинството е българско. Аз по тази причина отново ще възразя и в сряда (бел. Ред. - изявлението е взето във вторник, преди учредяването в сряда, 11 май), и доста пъти съм го правил, употребявам и вашия ефир още веднъж да стачкувам, с отвращение даже от това, че наши политици, публицисти, хора, които от време на време не внимават какво приказват, споделят „ българско малцинство “ в Република Северна Македония. В Република Северна Македония има българско болшинство. Това демонстрира историята, това демонстрира всичко. Това, че хората там могат да имат някакво друго съзнание, е техен персонален въпрос. Или пък колективен, на фамилии и така нататък Обаче ние за това настояваме и сме солидарни с тази позиция, изразена от нашите институции, че в Конституцията на Република Северна Македония българите би трябвало да бъдат записани дружно с другите нации, които съставляват тази мултинационална страна, и отводът те да бъдат записани, в това число и от господин Буяр Османи тук преди няколко дни или отлагането, увъртането нямат никакво опрощение.
- Или слагането на условия като президентът Пендаровски, който пък споделя „ Това да бъде последното искане на българите, друго да няма “, което е унизително и за двете страни.
- Разбира се, че е унизително, да.
- Не зная дали президентът си дава сметка за това, което приказва, че е унизително и за него самия. Но аз желая нещо друго дави кажа, проф. Павлов, приемете към хората, които поддържат вашата идея, и нашите скромни старания, на Радио „ Фокус “. Ние постоянно сме подкрепяли тази идея за Македония. И ще стоим зад нея.
- Знам това и не мога да не ви благодаря в ефир. Аз съм сигурен, че 99,99% от хората, които слушат вашето прелестно предаване, са на същото мнение. Още един път желая да кажа, че никой от нас, изобщо от нас, хората в България, не е срещу това Македония да поеме един естествен европейски, цивилизован път, само че да позволяваме в Европейския съюз един резерват, един оазис на „ Титовия парадайс “ е още един троянски кон в НАТО и в Европейския съюз – споделям го с голямо оскърбление. Не мисля, че е редно и мисля, че България има дори и някакво обвързване пред сътрудниците от Европейския съюз да не позволява сходно нещо. И несъмнено, говорът на омразата – за жалост, самият президент Пендаровски дава звук в тези и други такива спекулации. Да речем за Иван Михайлов, който беше наименуван какъв ли не, а става дума за човек, който целия си живот е посветил на свободата на Македония. Мисля, че Северна Македония е извънредно време да се излекува от тези тежки комплекси и от тези тежки зависимости, от каквито зависимости би трябвало да се излекуват, несъмнено, и някои кръгове в България. Зависимости на първо място към външни сили, които сега водят война с другарска, прилежаща в някакъв смисъл страна.
- И да се опитаме да оправдаваме думата „ комитет “ – тя не е обвързвана единствено с Комунистическите партийни комитети отпреди 30 години.
- Разбира се, че не.
- Това са комитетите на Левски. Аз бих приела вашата самодейност, вашето възвание като на хора, които желаят да пробудят духовността, да пробудят силата за битка за връщане на нашата нематериалност, да си отвоюваме назад нашата нематериалност – това, което комитетите на Левски са правели с задачата да си отвоюваме свободата на България.
- Ние не можем да се съизмерваме по този начин лековато с Левски, въпреки че това, което казвате, е прелестен образец. Ние го нарекохме „ кръг “, тъй като имаме кръг „ Мисъл “ – може би отново е нескромно и това да кажем, само че по-скоро да бъде една мисловна платформа, а не да сътворяваме структури, нови партии, нови придвижвания, защото станаха прекомерно доста така и така в България. По-скоро, както ви споделих, една платформа. А особено моето неспокойствие, което може би трябваше да обясня с две думи повече, е че имаше един Общонароден комитет и други такива комитети, които знаем, че навяват други мемоари. Разбира се, самата комитетска концепция е велика, комитетите на самото Вътрешна македонска революционна организация, създавани от Даме Груев и от Гоце Делчев с книга в ръка, със „ Записки “ на Захарий Стоянов и биографията на Левски в действителност са показателни. Но това, което желая в умозаключение да кажа, е, че ние би трябвало по всякакъв начин да оказваме помощ на Македония, в това число и като не вършим безпринципни отстъпки, тъй като в случай че създадем такива безпринципни отстъпки, на кого оказваме помощ?
Ние вредим на самите наши хора в Македония, тъй като те ще не престават да живеят в неистина, ще продължава в учебниците да написа всевъзможни антибългарски изказвания и структури, а това е безусловно неефикасно и нездравословно най-много за нашите сънародници в самата Република Северна Македония и за всички хора, които живеят там, без значение дали са българи по кръв или са албанци, или някакви други.
- И ще не престават там да фалшифицират историята, което не е ли най-голямото изменничество към предишното и към бъдещето?
- Ами ето, примерно казусът с Йоаким Кърчовски преди няколко дни. Издигат, и то от Македонската православна черква, концепцията Йоаким Кърчовски да бъде канонизиран. Прекрасно – той заслужава да бъде канонизиран, само че не като пръв македонски просветник. Самият Кърчовски на всички места написа, че превежда на „ булгарски “ език, спомоществователите му са както от днешна Македония, по този начин и от Дупница, и от други места в днешна България, самият той постоянно се е считал за българин. И най-много не е първият.
Първият сходен просветник е отец Паисий от Банско, който споделя „ О, неразумни юроде! Поради що се срамиш да се наречеш Болгарин? “, което виждаме, че има своето настоящо звучене даже и през днешния ден, 300 години след неговото рождение.
Автор: Цоня Събчева
Източник: Агенция " Фокус "
- Вселенската патриаршия е признала Православната черква на Република Северна Македония под името Охридска, оповестява тя на интернет страницата си. Това е станало с решение на съвещание на Светия Синод под председателството на Вселенския патриарх Вартоломей. За нас като народ и нация събитието е от голяма важност, тъй като в годините обратно за оцеляването на българите като нация и нематериалност основна роля е изиграла точно Българската архиепископия в Охрид. Тя е и най-дълго съществувалата църковна институция – близо 750 години. С това решение на Вселенската патриаршия получи ли се по този начин, че Скопие открадна от България и Българската Охридска архиепископия? Въпросът е към историка проф. Пламен Павлов.
- Въпросът ви е състоятелен, защото сходен акт явно не е изработен от изключително положително възприятие към православните в Република Северна Македония, а следва своите далечни политически ползи. От друга страна обаче самата Македонска православна черква е отправила сходно искане към Цариградската патриаршия – тя е наричана Вселенска от позиция на клира, а не тъй като е аналог на папството, както доста хора мислят, в това число и у нас. Тя има своето достолепие като сан, само че никога не дефинира развиването на нещата в православния свят. Въпреки всичко, съгласно молбата на самия македонски Свети Синод, Цариградската или Константинополската, или Вселенската патриаршия е дала отговор и в някакъв смисъл е била даже длъжна да го стори. Тук има забавни особености, които ние би трябвало въпреки всичко да разясняваме, въпреки и в резюме.
- Кои са те?
- Църквата в Република Северна Македония е приета като Охридска, единствено че аз не видях да се споделя „ архиепископия “. Предполагам, че просто се дължи на някакви недоизказани неща в медиите. Предполагам, че ще бъде или е приета тъкмо като Охридска архиепископия, само че не и като Македонска черква. Това, несъмнено, има своето пояснение, доколкото Цариградската патриаршия пази гръцката теза върху монополните права на името Македония. В този смисъл македонци са гърците от Южна Македония, изобщо наследниците на Александър Велики и на Елинистическата ера.
Но това е станало и ние можем единствено да го установяваме и да се усещаме наранени от непоследователната и дори на процедура отсъстваща позиция на Българската православна черква, която отхвърля деен разговор с Охридската македонска така наречен „ черква “, когато тя изиска точно от Българската черква да поеме функционалността на църква-майка – нещо, което съгласно мен, беше допустимо, само че знаем, че нашият Свети Синод го отхвърли.
- Безспорно е, че признаването на Охридската архиепископия е геополитическо решение. Но то поврежда ли националните ползи на България и най-важното – българската идея в Македония?
- Не, то не поврежда българската идея в Македония. Макар че, в случай че е поредна позиция на Вселенската патриаршия, там трябваше доста ясно да бъде декларирано, че става дума за средновековна българска черква, защото от 1019 година, след като са грамотите на Василий II в интерес на тази черква, до 1767 година, когато тя е ликвидирана от фанариотите, тя постоянно е наричана Църква на Охрид или на Лихнида, както е остарялото име на Охрид, и „ На цяла България “. Това може да бъде прочетено в „ Св. Богородица Перивлепта “ в Охрид, където има един прелестен надпис, доста добре непокътнат. И освен там – и върху известната плащаница, която Андроник II подарява на тогавашния охридски архиепископ – там той е наименуван „ пастирю на българите “, и на описанието на самите охридски архиепископи, които постоянно държат на това, че са български архиепископи. Даже един подобен популярен в Средновековието теолог и литератор, какъвто е Теофилакт Охридски, той постоянно се подписва като Теофилакт Български. Ние го назоваваме Охридски, той самият постоянно – Български, по този начин са издадени и неговите съчинения. Така че става дума за българска черква.
Има нещо друго, което мога да насочва като рецензия към Цариградската патриаршия и към патриарх Вартоломей – това не е нова черква. Тази теза, която се прокарва в Македония, която се споделя и на други места, не е точна. В 1019 година след завладяването на България през 1018 година, Василий II не основава нова черква, той на процедура признава автокефалния статут на тогавашната българска черква, като самият се базира на това, което е ставало при българските царе Петър и Самуил – той категорично го споделя. Запазени са същите епископи, назначен е архиепископ българин в лицето на Йоан Дебърски, който е тъкмо от тези най-югозападни български земи. Тоест, в никакъв случай не е оспорвана нейната българска природа. Даже когато Димитър Хоматиан, различен прочут охридски архиепископ, коронясва Теодор Комнин за император, споделят византийските създатели, че: „ Ти имаш право да коронясваш български цар, а не василевс на ромеите “. Така че българската им същина е ясна и това доста добре се знае и в Константинопол, и в Скопие, само че не се признава, както виждаме.
- Много значимо е да забележим можем ли в тази обстановка да се възползваме от решението, както се споделя, да превърнем дефекта в резултат?
- Да, или вредата в изгода, в обща изгода и за нас, и за нашите събратя в Македония.
- В обща изгода – това е смисълът. И да потърсим общия знаменател от едно такова деяние, което може и да ни не харесва на първи прочит.
- Доколкото аз съм историк, не мога да не продължа с още един, уповавам се къс исторически коментар. Не става дума, както споделих, за нова черква, както дори в това решение се прокрадва такава концепция, а става дума за църквата на Първото българско царство. И това е казано и Дюканжовия лист на архиепископите – дело на един византийски представител на ръководещата династия Комнини – Йоан Комнин в XII век, и на доста други места. Тази черква е приета към този момент един път от Константинопол на 4 март 870 година като черква с център Плиска и като българска черква. По време на войните на Византия с България, на Българската епопея, както я назоваваме, на цар Самуил в битката за спасението на България, се постанова още в 971 година патриарх Дамян да бяга в Средец, в днешна София. След това по чисто военно-политически аргументи центърът на Патриаршията се мести в още няколко градове – в Мъглен, в Преспа, във Воден даже за известно време и най-сетне в Охрид, и в действителност там я заварва завоеванието.
Но на процедура Охридската архиепископия е Българската патриаршия. Даже това, което постоянно ние споделяме, е, че тя е намалена в сан. То не е напълно правилно, защото по принцип и цариградският патриарх се подписва като „ архиепископ на Константинопол, и нашия Пимен се подписва като „ архиепископ на Търново и патриарх на всички българи”, а пък и до през днешния ден папата се посочва непретенциозно „ свещеник на Рим “. Така че на процедура е непокътната тази черква, тъй че на процедура още един път Цариград признава Българската черква. Всичко това ние би трябвало да го използваме в нашите диалози с нашите събратя в Македония, и най-много би трябвало да го прави нашата черква, защото корените и на нашата черква в Република България, и на тази в Република Северна Македония са едни и същи. Те са прекратени брутално, когато сърбите окупират Вардарска Македония. Тогава екзархийските владици още по време на Балканските войни са пропъдени, само че като цяло това пояснение, което дава Руската православна черква пък, подкрепяйки несъмнено Сърбия – че Македония би трябвало да търси правата в договаряния с Белград, това е безусловно несъстоятелно, защото на процедура това са завладени земи, с принуждение са изгонени владиците. На процедура историческата правдивост е на страната на българите от двете страни на днешната граница. А към този момент ние можем да го използваме, като организираме този разговор и изваждаме нашите събратя, в това число и представители на тамошната черква от заблудите, в които живеят, и които не престават да ги карат да мислят, че те са някаква небългарска черква. Тоест, към този момент ние можем да изведем изгода от вредата, точно тъй като падна схизмата, падат всички ограничавания, които се създават от нашия Свети Синод за общо служби, въпреки че такива служби са правени, и то нееднократно, и може да се засилва, и то в оптималната степен разговорът сред двете църкви. Това нашият Свети Синод е задължен да го направи.
- Защо нашият Свети Синод и Българската православна черква някак странят от взаимоотношение с Охридската архиепископия?
- Не всички странят. Има хора, в това число и Негово светейшество патриарх Неофит, които постоянно са били в положителни връзки с тази черква. Същото може да се каже в миналото за патриарх Кирил, който без значение от доста по-тежките времена спрямо през днешния ден, продължава да търси контакти със свещениците отвъд границата, и то във времето на Титовия режим.
Но през днешния ден тази бездейност за мен е необяснима и тя демонстрира, за голямо страдание, известни зависимости – вземане предвид с позицията на Московската патриаршия, с това да не се подразни Цариградската патриаршия, и най-много за мен, грях ми е на душата, в случай че бъркам, само че някаква незаинтересованост по тази тематика. А това просто е дълг на нашата черква да се грижи за всички хора в своя диоцез.
Тъй като в самия статут на нашата черква, в нейния Устав се споделя, че тя е наследница и на патриаршията на Средновековна България, и на Българския екзархия. Така че в тази ситуация всякакво бягство от разговор и от дейна, и то доброжелателна, братска активност в християнски дух не може да бъде оправдана. Трябва да има интензивност, би трябвало да има разговор и нашата черква би трябвало да бъде основател на този разговор. Тъй като когато по-младото потомство владици от Македонската православна черква желаеха сплотяване с България, видяхме, че нашата черква се измъкна с всевъзможни канонични пояснения. Сега, тя може да има право от позиция на някои дадености, само че ние не можем да трансформираме Ньойския контракт в канон, защото признавайки, намерено или не, че надали не Северна Македония е в областта на въздействие на Белград, ние на процедура решаваме, че вместо каноните работи Ньойския контракт. Това, сама разбирате, че е цялостен парадокс.
- Стана ясно, че се учредява Общобългарски комитет за отбрана на националния интерес в Македония. Предложението е да носи комитетът името „ Национален кръг за Македония “, а вие сте един от учредителите, от основателите. Бихте ли ни разказали повече за тази концепция?
- Тази концепция, тя се роди в общественото пространство и това разбиране – „ комитет “, което някъде излезе, аз изрично не мога да го възприема, изключително в тая дефиниция, тъй като подухва едни реминисценции към остарели времена, с които аз нямам нищо общо.
Става дума за една платформа, казано по този начин, макар че и тая дума беше много изхабена, за един в действителност народен кръг, за една на процедура даже не организация, а по-скоро за една общественост от хора, които да показват избрани позиции, и то позиции за Македония. Фактически в основата на това, което считаме да вършим, сме проф. Ана Кочева от Института по български език към Българската академия на науките, проф. Николай Овчаров – задоволително прочут български археолог и историк, с цел да го представям, и моя благосклонност. Ние постоянно сме били на твърди позиции за отстояване на историческата истина и за нашите национални ползи, а въпреки това, сме от хората, които постоянно са мечтаели, както и вие, както и всички естествени хора в България, за приобщаване на Република Северна Македония към Европейския съюз и изобщо към цивилизования свят. Но това, което се случва напоследък – тези заигравания, този напън, който идва или не идва от Запад, натискът от Изток, който се премълчава, само че на процедура ние виждаме, че дори и в тая обстановка, за която говорихме доскоро, Москва поддържа Белград и в действителност работи срещу истината, срещу естествените връзки на Балканите. Така че ние желаеме да изразим тези свои позиции и за благополучие сме подкрепени от доста хора, основно сътрудници от интелектуалните среди, и то желая да подчертая – хора, които не са партийно обвързани, които са от най-широк набор, политически, умствен и професионален.
Мисля, че би трябвало да има сходна платформа, която да дава отзиви. Ние сме го правили тримата нееднократно, и освен ние – и доста други хора, които се подписаха под първичната декларация. Надяваме се по този метод да издигнем един глас на гражданското общество към нашите политици, пък и в последна сметка да се види от нашите съседи в Скопие, най-много от техните политици, че в България има ясна, доброжелателна, само че задоволително безапелационна позиция, че би трябвало да се отстояват универсалните човешки права, в това число правата на болшинството в Македония, защото болшинството е българско. Аз по тази причина отново ще възразя и в сряда (бел. Ред. - изявлението е взето във вторник, преди учредяването в сряда, 11 май), и доста пъти съм го правил, употребявам и вашия ефир още веднъж да стачкувам, с отвращение даже от това, че наши политици, публицисти, хора, които от време на време не внимават какво приказват, споделят „ българско малцинство “ в Република Северна Македония. В Република Северна Македония има българско болшинство. Това демонстрира историята, това демонстрира всичко. Това, че хората там могат да имат някакво друго съзнание, е техен персонален въпрос. Или пък колективен, на фамилии и така нататък Обаче ние за това настояваме и сме солидарни с тази позиция, изразена от нашите институции, че в Конституцията на Република Северна Македония българите би трябвало да бъдат записани дружно с другите нации, които съставляват тази мултинационална страна, и отводът те да бъдат записани, в това число и от господин Буяр Османи тук преди няколко дни или отлагането, увъртането нямат никакво опрощение.
- Или слагането на условия като президентът Пендаровски, който пък споделя „ Това да бъде последното искане на българите, друго да няма “, което е унизително и за двете страни.
- Разбира се, че е унизително, да.
- Не зная дали президентът си дава сметка за това, което приказва, че е унизително и за него самия. Но аз желая нещо друго дави кажа, проф. Павлов, приемете към хората, които поддържат вашата идея, и нашите скромни старания, на Радио „ Фокус “. Ние постоянно сме подкрепяли тази идея за Македония. И ще стоим зад нея.
- Знам това и не мога да не ви благодаря в ефир. Аз съм сигурен, че 99,99% от хората, които слушат вашето прелестно предаване, са на същото мнение. Още един път желая да кажа, че никой от нас, изобщо от нас, хората в България, не е срещу това Македония да поеме един естествен европейски, цивилизован път, само че да позволяваме в Европейския съюз един резерват, един оазис на „ Титовия парадайс “ е още един троянски кон в НАТО и в Европейския съюз – споделям го с голямо оскърбление. Не мисля, че е редно и мисля, че България има дори и някакво обвързване пред сътрудниците от Европейския съюз да не позволява сходно нещо. И несъмнено, говорът на омразата – за жалост, самият президент Пендаровски дава звук в тези и други такива спекулации. Да речем за Иван Михайлов, който беше наименуван какъв ли не, а става дума за човек, който целия си живот е посветил на свободата на Македония. Мисля, че Северна Македония е извънредно време да се излекува от тези тежки комплекси и от тези тежки зависимости, от каквито зависимости би трябвало да се излекуват, несъмнено, и някои кръгове в България. Зависимости на първо място към външни сили, които сега водят война с другарска, прилежаща в някакъв смисъл страна.
- И да се опитаме да оправдаваме думата „ комитет “ – тя не е обвързвана единствено с Комунистическите партийни комитети отпреди 30 години.
- Разбира се, че не.
- Това са комитетите на Левски. Аз бих приела вашата самодейност, вашето възвание като на хора, които желаят да пробудят духовността, да пробудят силата за битка за връщане на нашата нематериалност, да си отвоюваме назад нашата нематериалност – това, което комитетите на Левски са правели с задачата да си отвоюваме свободата на България.
- Ние не можем да се съизмерваме по този начин лековато с Левски, въпреки че това, което казвате, е прелестен образец. Ние го нарекохме „ кръг “, тъй като имаме кръг „ Мисъл “ – може би отново е нескромно и това да кажем, само че по-скоро да бъде една мисловна платформа, а не да сътворяваме структури, нови партии, нови придвижвания, защото станаха прекомерно доста така и така в България. По-скоро, както ви споделих, една платформа. А особено моето неспокойствие, което може би трябваше да обясня с две думи повече, е че имаше един Общонароден комитет и други такива комитети, които знаем, че навяват други мемоари. Разбира се, самата комитетска концепция е велика, комитетите на самото Вътрешна македонска революционна организация, създавани от Даме Груев и от Гоце Делчев с книга в ръка, със „ Записки “ на Захарий Стоянов и биографията на Левски в действителност са показателни. Но това, което желая в умозаключение да кажа, е, че ние би трябвало по всякакъв начин да оказваме помощ на Македония, в това число и като не вършим безпринципни отстъпки, тъй като в случай че създадем такива безпринципни отстъпки, на кого оказваме помощ?
Ние вредим на самите наши хора в Македония, тъй като те ще не престават да живеят в неистина, ще продължава в учебниците да написа всевъзможни антибългарски изказвания и структури, а това е безусловно неефикасно и нездравословно най-много за нашите сънародници в самата Република Северна Македония и за всички хора, които живеят там, без значение дали са българи по кръв или са албанци, или някакви други.
- И ще не престават там да фалшифицират историята, което не е ли най-голямото изменничество към предишното и към бъдещето?
- Ами ето, примерно казусът с Йоаким Кърчовски преди няколко дни. Издигат, и то от Македонската православна черква, концепцията Йоаким Кърчовски да бъде канонизиран. Прекрасно – той заслужава да бъде канонизиран, само че не като пръв македонски просветник. Самият Кърчовски на всички места написа, че превежда на „ булгарски “ език, спомоществователите му са както от днешна Македония, по този начин и от Дупница, и от други места в днешна България, самият той постоянно се е считал за българин. И най-много не е първият.
Първият сходен просветник е отец Паисий от Банско, който споделя „ О, неразумни юроде! Поради що се срамиш да се наречеш Болгарин? “, което виждаме, че има своето настоящо звучене даже и през днешния ден, 300 години след неговото рождение.
Автор: Цоня Събчева
Източник: Агенция " Фокус "
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ