Хаос в политиката към сънародниците ни в чужбина
Истината за българската геополитика
Очакваше се на 30 януари Министерство на правораздаването да качи на своята страница за публично разискване създадения план за изменение и допълнение на Закона за българското поданство. Промените бяха готвени съвсем година, само че станаха изключително наложителни след разкриването на корупционните схеми в Държавната организация за българите в чужбина (ДАБЧ), свързани с удостоверяването на българския генезис.
Оказа се обаче, че разискването на плана се отсрочва. Защото наред с несъмнено потребните и нужни промени, да вземем за пример – отпадането като съображение за приемане на българско поданство на тъй наречените „ бързи вложения “, изразяващи се основно в закупуването на държавни скъпи бумаги – има и противоречива част, която визира лицата от български генезис.
В съответните претекстове за това отсрочване личи целият безпорядък, в който се намира държавната ни политика към сънародниците ни зад граница в годините на преход, който пък е завещан от интервала на народен нихилизъм, почнал още през 1944 година
Според Министерството на правораздаването изясняването на бъдещата орис на институцията, която ще организира бъдещата държавна политика към българите в чужбина, би трябвало да предхожда промените в закона за българското поданство. До някъде аргументът е верен, само че в сходна обстановка каруцата също се впряга преди коня. Защото на първо време би трябвало да се формулират стратегическите цели на държавната политика към българите в чужбина, а едвам по-късно да се пристъпи към тяхното институционално обезпечаване. Само при решаването на тези две условия може да се откри и приложи инструментариума, който да докара до сполучливата реализация. Или казано по-ясно – първо би трябвало да се сътвори рамката, а по-късно тя да се извърши със наличие. Иначе бихме възпроизвели остарелия модел с ДАБЧ, която бе призвана да организира държавната политика към българите в чужбина, само че заради ниския си сан не можеше да образува такава политика. Това сътвори усложнения при реализирането на нейната координиращата роля сред обособените държавни органи, раздробеност и размиване на отговорностите на институциите при провеждането на цялостната политика в това направление, припокриване на функционалности, неприпознаване на тематиката и от време на време неглижиране на действия.
При деликатния разбор на обстановката с българското поданство няма по какъв начин да не се установи, че до този миг липсва стратегически документ, който да дефинира какви цели преследва страната посредством даването му на лица от български генезис. Липсват и критерии за инспекция на успеваемостта на тази политика – по този начин кашата стана цялостна. Резултатът бе използването на количествен метод въз основата на покриването на официални критерии, без да се обяснява дали сред претендента и България е налична устойчива връзка.
За страдание болшинството от работната група, подготвила плана за изменение, минаха от една прекаленост в друга и сведоха концепцията за поданството, като устойчивата връзка на човек с страната, до обвързване на претендентите за поданство да имат работа и приход в страната, и да владеят български език. Това на процедура значи фрапантно ограничение на даването на българско поданство.
Разбира се, че владеенето на български език от българските жители би трябвало да бъде дълготрайна цел. Но за нейното реализиране българската страна би трябвало да сътвори нужните условия. Българските задгранични общности са разнообразни и се намират на разнообразни стадии на развиване. Например, огромна част от бесарабските българи, само че за жалост надалеч не всички, имат опция да учат актуалния български литературен език. Банатските българи пък имат своя лична книжовна норма – палкенска, която е друга от българския литературен език у нас. Българите в Сърбия официално учат български, само че са подложени на асимилация, като от 1953 до 2011 година са намалели с 69,17%. В Албания пък българската общественост е приета едвам от година, само че към момента не е публично преброена. В същото време там няма български учебни заведения. Още по-сложен е казусът с Република Македония, където освен че няма учебни заведения на литературен български език, само че и българската общественост не е приета. А това е най-голямата историческа българска общественост зад граница.
Предлаганият метод не регистрира обстоятелството, че има лица със заслуги към българската идея, включително и репресирани, поради своето българско съзнание. Тези хора живеят в своите исторически обитания, някои от които са част от българското землище. Там те имат свои парцели и занаят, заради което имигрирането им в България не е еднопосочно. В такива случаи българският народен интерес диктува представителите на тези задгранични общности да останат по родните си места, а не да ги обезбългаряват, т.е. да не се позволява по-нататъшно свиване на българското социо-културно пространство зад граница. Само тогава те могат да бъдат действителен инструмент в българската геополитика. За да се реализира сходна цел обаче, България би трябвало да построи устойчиви и трайни връзки с тези свои сънародници, като приемането на българско поданство да бъде един от финалните детайли на този развой. Той никога не би трябвало да бъде самоцел, нито пък да се мери само с установяването в страната.
За да се преодолее изоставането, би трябвало да се разработят подходи, съобразени със спецификата на всяка обособена българска общественост. Крачка в тази тенденция може да бъде заменянето на количествения метод по официални критерии с първокласен. Това може да стане посредством определянето на годишни квоти за даване на българско поданство, съобразени с действителния административен потенциал на институциите и въвеждането на точкова система за оценка и класиране на претендентите. При този метод владеенето на литературен български език или на негова диалектна форма, пребиваването вътре или отвън страната и така нататък, може да носи друг брой точки по съответния индикатор, само че в последна сметка лицата от български генезис няма да бъдат лишавани от правото си да аплайват за българско поданство.
Когато се разисква бъдещия държавен орган, неговото равнище и неговите пълномощия, би трябвало да се гледа през призмата на общата политика по миграция – с ясна взаимна обязаност сред емиграцията и българските общности в чужбина, и демографската политика, и политиката по имиграцията и интеграцията на жители на трети страни и бежанци, и политиката по даване на българско поданство.
*Институт за проучване на популацията и индивида (ИИНЧ) при БАН
Очакваше се на 30 януари Министерство на правораздаването да качи на своята страница за публично разискване създадения план за изменение и допълнение на Закона за българското поданство. Промените бяха готвени съвсем година, само че станаха изключително наложителни след разкриването на корупционните схеми в Държавната организация за българите в чужбина (ДАБЧ), свързани с удостоверяването на българския генезис.
Оказа се обаче, че разискването на плана се отсрочва. Защото наред с несъмнено потребните и нужни промени, да вземем за пример – отпадането като съображение за приемане на българско поданство на тъй наречените „ бързи вложения “, изразяващи се основно в закупуването на държавни скъпи бумаги – има и противоречива част, която визира лицата от български генезис.
В съответните претекстове за това отсрочване личи целият безпорядък, в който се намира държавната ни политика към сънародниците ни зад граница в годините на преход, който пък е завещан от интервала на народен нихилизъм, почнал още през 1944 година
Според Министерството на правораздаването изясняването на бъдещата орис на институцията, която ще организира бъдещата държавна политика към българите в чужбина, би трябвало да предхожда промените в закона за българското поданство. До някъде аргументът е верен, само че в сходна обстановка каруцата също се впряга преди коня. Защото на първо време би трябвало да се формулират стратегическите цели на държавната политика към българите в чужбина, а едвам по-късно да се пристъпи към тяхното институционално обезпечаване. Само при решаването на тези две условия може да се откри и приложи инструментариума, който да докара до сполучливата реализация. Или казано по-ясно – първо би трябвало да се сътвори рамката, а по-късно тя да се извърши със наличие. Иначе бихме възпроизвели остарелия модел с ДАБЧ, която бе призвана да организира държавната политика към българите в чужбина, само че заради ниския си сан не можеше да образува такава политика. Това сътвори усложнения при реализирането на нейната координиращата роля сред обособените държавни органи, раздробеност и размиване на отговорностите на институциите при провеждането на цялостната политика в това направление, припокриване на функционалности, неприпознаване на тематиката и от време на време неглижиране на действия.
При деликатния разбор на обстановката с българското поданство няма по какъв начин да не се установи, че до този миг липсва стратегически документ, който да дефинира какви цели преследва страната посредством даването му на лица от български генезис. Липсват и критерии за инспекция на успеваемостта на тази политика – по този начин кашата стана цялостна. Резултатът бе използването на количествен метод въз основата на покриването на официални критерии, без да се обяснява дали сред претендента и България е налична устойчива връзка.
За страдание болшинството от работната група, подготвила плана за изменение, минаха от една прекаленост в друга и сведоха концепцията за поданството, като устойчивата връзка на човек с страната, до обвързване на претендентите за поданство да имат работа и приход в страната, и да владеят български език. Това на процедура значи фрапантно ограничение на даването на българско поданство.
Разбира се, че владеенето на български език от българските жители би трябвало да бъде дълготрайна цел. Но за нейното реализиране българската страна би трябвало да сътвори нужните условия. Българските задгранични общности са разнообразни и се намират на разнообразни стадии на развиване. Например, огромна част от бесарабските българи, само че за жалост надалеч не всички, имат опция да учат актуалния български литературен език. Банатските българи пък имат своя лична книжовна норма – палкенска, която е друга от българския литературен език у нас. Българите в Сърбия официално учат български, само че са подложени на асимилация, като от 1953 до 2011 година са намалели с 69,17%. В Албания пък българската общественост е приета едвам от година, само че към момента не е публично преброена. В същото време там няма български учебни заведения. Още по-сложен е казусът с Република Македония, където освен че няма учебни заведения на литературен български език, само че и българската общественост не е приета. А това е най-голямата историческа българска общественост зад граница.
Предлаганият метод не регистрира обстоятелството, че има лица със заслуги към българската идея, включително и репресирани, поради своето българско съзнание. Тези хора живеят в своите исторически обитания, някои от които са част от българското землище. Там те имат свои парцели и занаят, заради което имигрирането им в България не е еднопосочно. В такива случаи българският народен интерес диктува представителите на тези задгранични общности да останат по родните си места, а не да ги обезбългаряват, т.е. да не се позволява по-нататъшно свиване на българското социо-културно пространство зад граница. Само тогава те могат да бъдат действителен инструмент в българската геополитика. За да се реализира сходна цел обаче, България би трябвало да построи устойчиви и трайни връзки с тези свои сънародници, като приемането на българско поданство да бъде един от финалните детайли на този развой. Той никога не би трябвало да бъде самоцел, нито пък да се мери само с установяването в страната.
За да се преодолее изоставането, би трябвало да се разработят подходи, съобразени със спецификата на всяка обособена българска общественост. Крачка в тази тенденция може да бъде заменянето на количествения метод по официални критерии с първокласен. Това може да стане посредством определянето на годишни квоти за даване на българско поданство, съобразени с действителния административен потенциал на институциите и въвеждането на точкова система за оценка и класиране на претендентите. При този метод владеенето на литературен български език или на негова диалектна форма, пребиваването вътре или отвън страната и така нататък, може да носи друг брой точки по съответния индикатор, само че в последна сметка лицата от български генезис няма да бъдат лишавани от правото си да аплайват за българско поданство.
Когато се разисква бъдещия държавен орган, неговото равнище и неговите пълномощия, би трябвало да се гледа през призмата на общата политика по миграция – с ясна взаимна обязаност сред емиграцията и българските общности в чужбина, и демографската политика, и политиката по имиграцията и интеграцията на жители на трети страни и бежанци, и политиката по даване на българско поданство.
*Институт за проучване на популацията и индивида (ИИНЧ) при БАН
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ