Ивайло Нойзи Цветков: Преходът започна на 10 януари 1997, а не на 10 ноември 1989 г.
Интервюто е препечатано от " Тоест ". То е в подтекста на идното отбелязване на 10 ноември и е част от серия диалози, оповестени в подкаста на медията " Паралели и меридиани " с водещ Александър Детев. Ивайло Нойзи Цветков е един от основателите на списание " Егоист " (1996-2006) и първият основен редактор на българския " Плейбой ".
Надали има по-добър метод да съобщавам диалога си с Ивайло Нойзи Цветков от това да изтъквам обичания му Хайдегер, който споделя: " Езикът е домът на истината за Битието ". Започнах тази поредност от диалози, с цел да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) метафизичен взор към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е взел участие и директно.
Интересно ми беше да схвана по какъв начин един човек, за който висотата на езика и комплексността на изрече са на толкоз високо равнище в ценностната система, че с придържането към тях е подготвен от време на време да звучи неясно за мнозина, възприема наклонността от ден на ден високи постове в страната да бъдат заемани от хора, които са неспособни да образуват даже едно комплицирано кохерентно изречение. Чудех се не води ли до обезсърчение това да се уповаваш на метафизичен тези в общество, в което отводът от популизъм и от опростяване на изрече, държанието, маниерите даже при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, " жълтопаветничество ", заплатен активизъм или просто отживялост.
След диалога ми с Нойзи сигурно не мога да заключа, че той е задоволен от заобикалящата го среда или от развиването на по този начин бленуваните независимост и народна власт, само че ме изненада какъв брой жива е вярата у него. След тезата, че с цел да доближи Мойсеевото ни странство своя благополучен свършек, очевидно би трябвало да се смени още едно потомство, отвърнах с въпроса " Наистина ли решението е да чакаме? ", той изрично ми сподели " не " и колкото и неоптимистично да описваше сегашната обстановка, желанието да се работи въпреки всичко се прокрадваше в думите му.
Как се промени методът, по който сътворяваме герои и злодеи в нашето общество? Как мина еволюцията на това създаване?
– Аз не следя кой знае каква еволюция и това е казусът. Ако не броим цифровата гражданска война. Същите неща, които ни изтезаваха в социокултурен проект в късния социализъм, съгласно мен до някаква степен ни изтезават и сега. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична просвета, т.е. конструктивен индивидуализъм по-рядко се следи. Работи се, несъмнено, има някакъв напредък в тази посока, само че това са надълбоко вкоренени културни кодове, които ние даже за 30 години не можем да избегнем. Това пък надлежно се отразява на целия ни мироглед, който е източен от отвесен вид. Като наследници на източни империи или живели наоколо, или пък пъшкали под тях, няма по какъв начин да не сме възприели тоя модел на отношение към властта от горната страна надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и надлежно вътре в себе си не я считаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към правилата на Просвещението – един от тях е точно равенството.
Същите неща, които бих ги споделил през ноември 1989 година, и в този момент в някаква степен важат. Ще прибавя единствено нещо значимо – в случай че първоначално, най-малко на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим народна власт (която тогава още не се наричаше либерална) Тук ще напомня прибързаната наслада на Фукуяма за това, че историята е свършила и демократичната народна власт е победила – през днешния ден виждаме, че все по-малко е по този начин Та в случай че тогава това ни беше някаква свръхзадача, даже и на думи, ненапълно може да се каже, че сме съумели да я реализираме, и то най-много след 1997 година Смятам, че така наречен български преход стартира на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година Това бяха едни изгубени седем години, които бяха като мъка на постсоца или нещо сходно. За страдание, по-късно ние не можахме да надградим над първото действително демократично държавно управление на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за доста малко.)
Правителството на ОДС имаше серия достижения, само че несъмнено, имаше и доста неща, за които също би трябвало да дава отговор. Но в случай че приемем, че там бяха първите ни същински демократични достижения, то по-късно някак си не надградихме над тях заради ред девиации освен на мисленето, само че и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.
Като недостиг на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие?
– Не може да се персонализира виновността. Тук можем да приказваме за трупани от епохи наред културни кодове, толкоз към този момент вкоренени на рудиментарно равнище в мисленето, че няма по какъв начин за 30 години да бъдат отстранени. Има по какъв начин, в случай че би трябвало да дадем някаква вяра – в случай че най-младите, поколението, което в този момент навлиза в живота, в някаква степен заради космополитността си, заради отново цифровата гражданска война, се включи. Друг е въпросът за каква част от това потомство приказваме и дали те са някаква сериозна маса. Иначе във връзка с поколенията, които са към този момент по-възрастни, там се видя, че няма сериозна маса и че те се оказаха прекомерно елементарно манипулируеми.
Ако отговорът е да чакаме, това очакване към този момент продължава 30 години
– Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било допустимо, главно посредством медиите, съм се опитвал принудително да доведа модерността в България. Много постоянно споделям, може би малко пресилено, че всичките тези старания са били съвсем цялостен неуспех, гледайки сега какво е ситуацията.
В никакъв случай не настоявам, че би трябвало да се чака, само че няма нужното равнище на съзряване за процесите и за това какво би трябвало да се направи. Необходимото равнище на самоорганизация, което пък е обвързвано с неналичието на нужното равнище на гражданско мислене и гражданска интензивност, както и съзнанието, че ти не би трябвало да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото би трябвало от живота. То това е разликата сред отвесния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.
Уж мечтахме за това дълги години, а не щеш ли след влизането в Европейския съюз към този момент има, за жалост, едно извънредно неприятно разомагьосване на концепцията за Европа в съзнанието на множеството българи, изключително от междинното потомство. Защото те още веднъж заради отвесното си мислене са очаквали, че Европейски Съюз ще е новата власт, която ще пристигна, ще им изпълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма по какъв начин да стане. Разбира се, че не би трябвало да се чака, несъмнено, че човек би трябвало да е самодеен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, отчаян от общия тедиум (отегчение, еднообразност – бел. а.).
Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, само че и ментални. Една част от тях още веднъж ги градим, а за други като че ли сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които мъчно си приказват между тях. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?
– Да стартираме оттова, че планът " Европейски съюз " е, шеговито казано, каролингски план, т.е. план на Франция и Германия, и едвам тогава на всички останали. Разбира се, разтърсванията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук отново шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно мислене – те по този начин или другояче в никакъв случай не са считали, че са част от Европа. Те и физически не са, тъй като живеят на остров. При тях отстоянието е " ние тук " и " те отвъд, на континента ". Така че това, което се случи, макар че беше осъществено с една съгласно мен сериозна операция, някак си намества Англия там, където и тя самата се мисли, че е.
Сега остава въпросът да забележим какво вършим с континенталния план, с разширението на този план, тъй като се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, в случай че не броим Хърватия, бяха подготвени. Те съгласно мен и до момента не са подготвени. Ние географски сме в Европа, само че манталитетно и като мисловен програмен продукт сме в случай че не в Ориента, то разкрачени сред тези два свята и това не се трансформира през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани съгласно мен Европейският съюз, въпреки и много мощен, не е подготвен да се уголемява. По-скоро ще има тип капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, чувството за мигрантска опасност и така нататък Вероятно това ще се случи инстинктивно, защото следва някакъв интервал, в който даже Европейският съюз, този най-модернистичен план, би трябвало да премине през интервал на оцеляване.
Според теб за какво в България не се случи този развой на формиране на десни, леви, демократични и консервативни партии, които да се нареждат в политическия набор?
– Има едно недоумение на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за самостоятелни, затова то е ляво априори. А ние се назоваваме дясно-либералната общественост. Това е, тъй като под " дясно " в България се схваща ти да си противоположното на етатист (eтатизъм – схващане, че страната би трябвало да се намесва интензивно в стопанската система – бел. ред.), т.е. твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както споделят в стопанската система. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито страната би трябвало да се меси прекалено много, нито нещата могат да бъдат оставени на натурален пазарен развой. Повечето хора не са длъжни да схващат в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се насочат – дясното би трябвало да насочва послания за конструктивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното би трябвало да е частната благосъстоятелност, а не толкоз свободният пазар, макар че и той е значим, несъмнено. Дясното би трябвало да е консервативно – в случай че не извънредно, то ненапълно, тъй като би трябвало да стъпва върху традициите, религията, фамилията, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.
ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски план, който метастазира в цялата страна. За лявото съм учуден, че по този начин и не се сътвори лява партия, която да моли към младите. На лявото му отива да е по-младо, да желае да трансформира системата, да търси нови модели за развиване и в последна сметка да се бори за едно по-справедливо систематизиране на богатствата. В този смисъл Българска социалистическа партия също е едно нищо, някакъв кракен, страшилище от предишното, което също не знае какво е. И там е цялостно с олигарси. Говоря с омерзение за Българска социалистическа партия, тъй че ще спра дотук.
Накрая да приключим с едно благопожелание за теб, България и Европа.
– Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е храброст.
Надали има по-добър метод да съобщавам диалога си с Ивайло Нойзи Цветков от това да изтъквам обичания му Хайдегер, който споделя: " Езикът е домът на истината за Битието ". Започнах тази поредност от диалози, с цел да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) метафизичен взор към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е взел участие и директно.
Интересно ми беше да схвана по какъв начин един човек, за който висотата на езика и комплексността на изрече са на толкоз високо равнище в ценностната система, че с придържането към тях е подготвен от време на време да звучи неясно за мнозина, възприема наклонността от ден на ден високи постове в страната да бъдат заемани от хора, които са неспособни да образуват даже едно комплицирано кохерентно изречение. Чудех се не води ли до обезсърчение това да се уповаваш на метафизичен тези в общество, в което отводът от популизъм и от опростяване на изрече, държанието, маниерите даже при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, " жълтопаветничество ", заплатен активизъм или просто отживялост.
След диалога ми с Нойзи сигурно не мога да заключа, че той е задоволен от заобикалящата го среда или от развиването на по този начин бленуваните независимост и народна власт, само че ме изненада какъв брой жива е вярата у него. След тезата, че с цел да доближи Мойсеевото ни странство своя благополучен свършек, очевидно би трябвало да се смени още едно потомство, отвърнах с въпроса " Наистина ли решението е да чакаме? ", той изрично ми сподели " не " и колкото и неоптимистично да описваше сегашната обстановка, желанието да се работи въпреки всичко се прокрадваше в думите му.
Как се промени методът, по който сътворяваме герои и злодеи в нашето общество? Как мина еволюцията на това създаване?
– Аз не следя кой знае каква еволюция и това е казусът. Ако не броим цифровата гражданска война. Същите неща, които ни изтезаваха в социокултурен проект в късния социализъм, съгласно мен до някаква степен ни изтезават и сега. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична просвета, т.е. конструктивен индивидуализъм по-рядко се следи. Работи се, несъмнено, има някакъв напредък в тази посока, само че това са надълбоко вкоренени културни кодове, които ние даже за 30 години не можем да избегнем. Това пък надлежно се отразява на целия ни мироглед, който е източен от отвесен вид. Като наследници на източни империи или живели наоколо, или пък пъшкали под тях, няма по какъв начин да не сме възприели тоя модел на отношение към властта от горната страна надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и надлежно вътре в себе си не я считаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към правилата на Просвещението – един от тях е точно равенството.
Същите неща, които бих ги споделил през ноември 1989 година, и в този момент в някаква степен важат. Ще прибавя единствено нещо значимо – в случай че първоначално, най-малко на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим народна власт (която тогава още не се наричаше либерална) Тук ще напомня прибързаната наслада на Фукуяма за това, че историята е свършила и демократичната народна власт е победила – през днешния ден виждаме, че все по-малко е по този начин Та в случай че тогава това ни беше някаква свръхзадача, даже и на думи, ненапълно може да се каже, че сме съумели да я реализираме, и то най-много след 1997 година Смятам, че така наречен български преход стартира на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година Това бяха едни изгубени седем години, които бяха като мъка на постсоца или нещо сходно. За страдание, по-късно ние не можахме да надградим над първото действително демократично държавно управление на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за доста малко.)
Правителството на ОДС имаше серия достижения, само че несъмнено, имаше и доста неща, за които също би трябвало да дава отговор. Но в случай че приемем, че там бяха първите ни същински демократични достижения, то по-късно някак си не надградихме над тях заради ред девиации освен на мисленето, само че и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.
Като недостиг на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие?
– Не може да се персонализира виновността. Тук можем да приказваме за трупани от епохи наред културни кодове, толкоз към този момент вкоренени на рудиментарно равнище в мисленето, че няма по какъв начин за 30 години да бъдат отстранени. Има по какъв начин, в случай че би трябвало да дадем някаква вяра – в случай че най-младите, поколението, което в този момент навлиза в живота, в някаква степен заради космополитността си, заради отново цифровата гражданска война, се включи. Друг е въпросът за каква част от това потомство приказваме и дали те са някаква сериозна маса. Иначе във връзка с поколенията, които са към този момент по-възрастни, там се видя, че няма сериозна маса и че те се оказаха прекомерно елементарно манипулируеми.
Ако отговорът е да чакаме, това очакване към този момент продължава 30 години
– Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било допустимо, главно посредством медиите, съм се опитвал принудително да доведа модерността в България. Много постоянно споделям, може би малко пресилено, че всичките тези старания са били съвсем цялостен неуспех, гледайки сега какво е ситуацията.
В никакъв случай не настоявам, че би трябвало да се чака, само че няма нужното равнище на съзряване за процесите и за това какво би трябвало да се направи. Необходимото равнище на самоорганизация, което пък е обвързвано с неналичието на нужното равнище на гражданско мислене и гражданска интензивност, както и съзнанието, че ти не би трябвало да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото би трябвало от живота. То това е разликата сред отвесния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.
Уж мечтахме за това дълги години, а не щеш ли след влизането в Европейския съюз към този момент има, за жалост, едно извънредно неприятно разомагьосване на концепцията за Европа в съзнанието на множеството българи, изключително от междинното потомство. Защото те още веднъж заради отвесното си мислене са очаквали, че Европейски Съюз ще е новата власт, която ще пристигна, ще им изпълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма по какъв начин да стане. Разбира се, че не би трябвало да се чака, несъмнено, че човек би трябвало да е самодеен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, отчаян от общия тедиум (отегчение, еднообразност – бел. а.).
Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, само че и ментални. Една част от тях още веднъж ги градим, а за други като че ли сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които мъчно си приказват между тях. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?
– Да стартираме оттова, че планът " Европейски съюз " е, шеговито казано, каролингски план, т.е. план на Франция и Германия, и едвам тогава на всички останали. Разбира се, разтърсванията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук отново шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно мислене – те по този начин или другояче в никакъв случай не са считали, че са част от Европа. Те и физически не са, тъй като живеят на остров. При тях отстоянието е " ние тук " и " те отвъд, на континента ". Така че това, което се случи, макар че беше осъществено с една съгласно мен сериозна операция, някак си намества Англия там, където и тя самата се мисли, че е.
Сега остава въпросът да забележим какво вършим с континенталния план, с разширението на този план, тъй като се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, в случай че не броим Хърватия, бяха подготвени. Те съгласно мен и до момента не са подготвени. Ние географски сме в Европа, само че манталитетно и като мисловен програмен продукт сме в случай че не в Ориента, то разкрачени сред тези два свята и това не се трансформира през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани съгласно мен Европейският съюз, въпреки и много мощен, не е подготвен да се уголемява. По-скоро ще има тип капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, чувството за мигрантска опасност и така нататък Вероятно това ще се случи инстинктивно, защото следва някакъв интервал, в който даже Европейският съюз, този най-модернистичен план, би трябвало да премине през интервал на оцеляване.
Според теб за какво в България не се случи този развой на формиране на десни, леви, демократични и консервативни партии, които да се нареждат в политическия набор?
– Има едно недоумение на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за самостоятелни, затова то е ляво априори. А ние се назоваваме дясно-либералната общественост. Това е, тъй като под " дясно " в България се схваща ти да си противоположното на етатист (eтатизъм – схващане, че страната би трябвало да се намесва интензивно в стопанската система – бел. ред.), т.е. твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както споделят в стопанската система. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито страната би трябвало да се меси прекалено много, нито нещата могат да бъдат оставени на натурален пазарен развой. Повечето хора не са длъжни да схващат в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се насочат – дясното би трябвало да насочва послания за конструктивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното би трябвало да е частната благосъстоятелност, а не толкоз свободният пазар, макар че и той е значим, несъмнено. Дясното би трябвало да е консервативно – в случай че не извънредно, то ненапълно, тъй като би трябвало да стъпва върху традициите, религията, фамилията, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.
ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски план, който метастазира в цялата страна. За лявото съм учуден, че по този начин и не се сътвори лява партия, която да моли към младите. На лявото му отива да е по-младо, да желае да трансформира системата, да търси нови модели за развиване и в последна сметка да се бори за едно по-справедливо систематизиране на богатствата. В този смисъл Българска социалистическа партия също е едно нищо, някакъв кракен, страшилище от предишното, което също не знае какво е. И там е цялостно с олигарси. Говоря с омерзение за Българска социалистическа партия, тъй че ще спра дотук.
Накрая да приключим с едно благопожелание за теб, България и Европа.
– Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е храброст.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ